Направо към съдържанието

Георги Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Георги Тодоров (генерал))
Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Тодоров.

Георги Тодоров
български военен деец

ЗваниеГенерал от пехотата
Години на служба1879 – 1919
Род войски
Битки/войниБой при Булаир
Битка при Калиманци
Първа световна война
Сръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
НаградиPour le Mérite
Военен орден „За храброст“
За военна заслуга
„Свети Александър“
Орден „Стара планина“
„За заслуга“
ОбразованиеАкадемия на Генералния щаб
Национален военен университет
Болградска гимназия

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
16 ноември 1934 г. (76 г.)
Георги Тодоров в Общомедия

Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански.[1]

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник „Дунавски лебед“. Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.[1]

През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.[1]

Руско-турска война (1877 – 1878)

[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.[1] Завършва офицерската школа в Ораниенбаум, Русия.[2]

На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина[2]. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.[1]

Сръбско-българска война (1885)

[редактиране | редактиране на кода]

При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това от 16 октомври е началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември). Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на 1-ва дружина от 1-ви пехотен софийски полк[2]. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. Два месеца по-късно същата година е възстановен[2]. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище[2]. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи като началник-щаб на 6-а пехотна бдинска дивизия[2]. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на 20-и пехотен добруджански полк, на която длъжност е до 1905 година (7 години).[2] Докато полкът квартирува в Разград, полковник Тодоров става съосновател на местното културно дружество „Лес“.[3] През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6 пехотна бдинска дивизия, на която длъжност е в продължение на 5 години. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7 пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.[1] Командва дивизията в продължение на 5 години.

Балкански войни (1912 – 1913)

[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.[1]

Първа световна война (1915 – 1918)

[редактиране | редактиране на кода]

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия. Към началото на войната е началник на 2-ра военно-инспекционна област[2].

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.[4] Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година. За него Димитър Азманов пише:

Прекрасен баща командир на своите войници, дисциплиниран войник, извънредно тактичен човек и началник, спокоен, твърд и смел пред лицето на опасностите, не му достигнаха качества, които да го издигнат до върховете на голямото командване, до истинското пълководческо изкуство и воля[5]

В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.[6] Член е на Съюза на запасните офицери в България, член на управителния съвет на мина „Перник“ и председател на фонда „Свети Врач“, основан по негова инициатива[2].

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Опелото е извършено на 18 ноември в църквата „Свети Седмочисленици“ от Софийския митрополит Стефан.[1]

Обществена дейност

[редактиране | редактиране на кода]

В 1916 година генерал Тодоров създава градския парк в Свети Врач. Под негово ръководство войници от Втора армия засаждат фиданки от бял и черен бор.[7] Специално са донесени и засадени кедър и японска акация. Построени са офицерска баня, открит басейн за гражданите, мраморна чешма в центъра на града и паметник с имената на загиналите от Втора армия. По време на Първата световна война, докато щабът му е в село Левуново (1916), по молба на свещеника е възстановена църквата „Свети Георги“ и са поставени паметни плочи с имената на загиналите от Втора армия. Построена е и чешма паметник.[1]

Инициатор е за построяването на санаториум за ветераните от войните в Овча купел, София. Довършва и строителството на Офицерския клуб в Дупница.[1]

Генерал Георги Тодоров е член на българския народен съюз „Кубрат“. През 1927 г. е посветен в масонската ложа „Светлина“.[1]

На 11 април 1915 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на Дупница. На негово име е наречена гара Генерал Тодоров и село Генерал Тодоров (край Петрич), както и улици в Дупница, София (Карта), Благоевград, Сандански и Петрич.[1]

През 2009 г. Община Дупница откупува архивни материали на ген. Тодоров и ги предава на Историческия музей в града.[1]

Паметник на ген. Тодоров в парк „Св. Врач“, Сандански
  • Военен орден „За храброст“ II, III и IV ст., 2-ри клас
  • Орден „Св. Александър“ I ст. с мечове по средата, IV ст. и V ст. без мечове
  • Народен орден „За военна заслуга“ III ст. на военна лента
  • Народен орден „За военна заслуга“ I ст. с военно отличие и брилянти (1919)
  • Орден „За заслуга“ на обикновена лента
  • Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[8]
  • Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги (златен), Турция, (18 декември 1915)[9]
  • Орден „Pour le Mérite“, Германска империя
  • Железен кръст I и II клас, Германска империя
  • Орден „Желязна корона“, Австрия
  • Орден „Леополд“ I степен, Австрия
  • Орден „Св. Станислав“ I степен, Руска империя
  • Кобургски орден I степен с мечове
  • Тодоров, Г., Действията на летучия отряд във войната, София, 1910
  1. а б в г д е ж з и к л м н Китанов, Александър. Фотодокументален албум. Документи и снимки за Първата световна война от архива на ген. Георги Тодоров. София, Исторически музей – Дупница, Македонски научен институт, 2019. ISBN 978-619-7377-08-8. с. 3 – 13.
  2. а б в г д е ж з и Епопея на българския воинъ, т. 2, София, 1929, с, 102 - 104 (Военна библиотека № 2)
  3. Юбилейна книжка на разградското дружество „Лес“ по случай 25 - годишнината му, печатница Ал.Иванчев, 1926 г., стр. 6.
  4. Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
  5. Азманов, Димитър. Български висши военачалници през Балканската и Първата световна война, София 2000, с. 237
  6. Георгиев, Георги. „Вътрешната македонска революционна организация и дейността на генерал Георги Тодоров като Петрички окръжен управител 1926 – 1927 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 4, София, 2015, стр. 67 – 78.
  7. Узунова, Мария. Градски паркове и градини лед Освобждението, Минало, бр. 1, 2013, с. 29 – 31.
  8. Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
  9. Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914 – 1918), София 2004, с. 517