Направо към съдържанието

Константин Стоянов (офицер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Кочо Стоянов)
Вижте пояснителната страница за други личности с името Константин Стоянов.

Константин Стоянов
български генерал

ЗваниеГенерал-майор
Години на служба1913 – 1944
Служи наНационално знаме на България България
Род войскипехота
Командвания10 дивизия (ВСВ)
1-ва дивизия (ВСВ)
5 армия (ВСВ)
Битки/войниВтора световна война
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт

Константин Биберов Стоянов е български офицер (генерал-майор), командир на 10 родопска дивизия, 1-ва пехотна софийска дивизия и на 5 армия по време на Втората световна война (1941 – 1945).

Кочо Стоянов е роден на 30 март 1893 година в София. Завършва Военното на Негово Величество училище и на 22 септември 1913 година е произведен в чин подпоручик. По-късно завършва и Военната академия в София. На 5 октомври 1916 е произведен в чин поручик, през 1919 в чин капитан и през 1928 в чин майор. След атентата в църквата „Света Неделя“ участва активно в последвалите го априлски събития.[1] В тази връзка е наречен „черният капитан“. До 1930 година майор Стоянов командва 4-ти артилерийски полк. На 3 септември 1932 година е произведен в чин подполковник. В периода 1935 – 1939 г. командва 1-ви армейски артилерийски полк, като на 3 октомври 1936 година е произведен в чин полковник.

От 1940 до 1942 година полковник Стоянов командва 10 дивизия, като на 3 октомври 1941 година е произведен в чин генерал-майор. През 1942 година е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия, на която служба е до 11 май 1944 година, когато е назначен за командващ на 5 армия в Скопие.[2] На 30 август Стоянов напуска Скопие и се връща в София. Целта е да се организира военен преврат, който да върне страната в орбитата на Германия, като свали новото правителство на Константин Муравиев и направи Александър Цанков премиер.[3] След провала на заговора на 6 септември генерал-майор Стоянов е поставен под домашен арест по заповед на военния министър.[4] Самоубива се със съпругата си в деня на преврата на 9 септември.[5][6]

  1. Христо Петров, Христо Христов. Белият терор 1923 - 1925 г.: Три епохи на държавна репресия, Ciela, 2016, ISBN 978-954-28-2072-7
  2. Исторически преглед, том 24, Българско историческо дружество, Институт за история (Българска академия на науките), 1968, стр. 88.
  3. България отново на кръстопът: 1942-1946, Минчо Минчев, Тилиа, 1999, стр. 69.
  4. Исторически преглед, том 25, Българско историческо дружество, Институт за история (Българска академия на науките) 1969, стр. 300.
  5. Парола „Сабя“. Заговорите и превратите на военния съюз 1919-1936, Георги Марков, Наука и изкуство, 1992, стр. 186.
  6. Военно-исторически сборник, том 64, бр. 4-6, София, 1995, Военно-историческа комисия при Щаба на армията, стр. 208
  • Ташев, Т., „Българската войска 1941–1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, ISBN 978-954-509-407-1