Направо към съдържанието

Константин Стоилов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Константин Стоилов
български политик
Роден
Починал
23 март 1901 г. (47 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Религияправославие
Учил вРобърт колеж
Хайделбергски университет
Политика
ПрофесияЮрист
ПартияКонсервативна партия (1879 – 1884)
Народна партия (1894 – 1901)
Народен представител в:
УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   II ВНС   IV ОНС   III ВНС   V ОНС   VI ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   
8-и министър-председател на България
29 юни – 20 август 1887
19 май 1894 – 18 януари 1899
Константин Стоилов в Общомедия
Родният дом на Стоилов в Стария град в Пловдив
Делегацията от Великото народно събрание, която връчва на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз през май 1879 г. Стоилов е прав – вторият отляво

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Константин Стоилов Константинов е български държавник.

Той е сред ръководителите на Консервативната партия в борбите срещу Търновската конституция през първите години на Княжество България. Министър-председател през 1887 и 1894 – 1899 година. Основател и лидер на Народната партия от 1894 до смъртта си през 1901 година.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Произход и ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Константин Стоилов е роден на 23 септември 1853 г. в Пловдив, Османска империя. Баща му е Стоил Константинов от Ески Заара, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.[1]

Учи в Пловдивското епархийско училище „Свети Кирил и Методий“ при Йоаким Груев.[2] През 1871 г. завършва Робърт колеж в Цариград. През 1876 г. като студент по право и философия в Германия е посветен в масонството в ложа „Аполо“ в Лайпциг, чийто член остава до края на живота си[3]. През 1877 г. защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.[4]

Политическа дейност

[редактиране | редактиране на кода]

В Учредителното събрание (1879)

[редактиране | редактиране на кода]

Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 г. е назначен от временните руски власти за член на Пловдивския губернски съд. През януари 1879 г. се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.[5]

Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на Берлинския договор и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.[5]

След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880 – 1883) завежда политическия му кабинет.[6] За кратко, от 17 февруари до 1 март 1880 година, временно управлява външното министерство, тъй като неговият титуляр Никола Стойчев е на международна конференция във Виена.[7]

I ОНС

[редактиране | редактиране на кода]

Избран е в три избирателни околии — Кюстендил, Трън и Шумен, но подава оставка (12 ноември 1879 г. ) поради факта, че няма изискуемите от Търновската конституция навършени 30 години и този въпрос се разисква преди започване на заседанията. Не взема участие в I ОНС.[8]

При Режима на пълномощията (1881 – 1883)

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Режим на пълномощията

На проведените през 1881 г. избори за II ВНС К. Стоилов е избран от Видин, Русе и Провадия. И тук той няма навършени 30 години, но не подава оставка. Редно е да се отбележи, че тези избори се провеждат при засилен натиск от страна на правителството след преврата от 27 април и наложено извънредно положение в някои райони на България. Във II ВНС няма опозиция, която да оспорва валидността на изборите.

Привърженик на засилването на монархическата власт и ограничаването на парламента и избирателните права, Стоилов подкрепя суспендирането на Търновската конституция през юли 1881 г., като за кратко изпълнява длъжността на външен министър в новото правителство.[9] От октомври 1881 до януари 1882 г. отбива военната си служба във 2-ри конен полк, базиран в Шумен. Излиза в запас като подпоручик.[1]

С изключителното съдействие на д-р Константин Стоилов четирикласното дотогава училище във Видин става Скобелева гимназия на 11 май 1882 г., за което е удостоен със званието „Почетен гражданин на Видин“.[10]

В края на 1882 г. поема ръководството на Министерството на външните работи и изповеданията в правителството на Соболев, раздирано от остър конфликт между министрите консерватори и руските генерали, които са начело на военното и вътрешното министерство. Задържа се на поста малко повече от 2 месеца, принуден от Соболев да го напусне заради заточаването на Мелетий Софийски.[11]

Като представител на България подписва железопътната конвенция, с която Княжеството се задължава да построи отсечката от железопътната линия Виена – Цариград през Вакарел, София и Цариброд.[12]

През август 1883 г. Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.[13]

През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември с.г., след като прокарват желаните промени в конституцията.[14]

В политическата опозиция (1884 – 1886)

[редактиране | редактиране на кода]

След оставката си от кабинета Цанков Стоилов се оттегля за кратко от политическия живот и започва адвокатска практика.[15] През 1884 г. той става действителен член на Българското книжовно дружество.[4] През същата година е избран за депутат в IV обикновено народно събрание. Един от водачите на парламентарната опозиция срещу правителството на Петко Каравелов. Оспорва като нереалистични законопроектите на Каравелов за финансиране на жп линията Вакарел–Цариброд и експлоатиране на железниците от държавата, приети от мнозинството през януари 1885 г.[16]

След избухването на Сръбско-българската война през 1885 г. Стоилов е мобилизиран в армията. Участва във войната като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.[1]

По време на Регентството (1886 – 1887)

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Българска криза

На 9 август 1886 г. княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12 – 16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателната му абдикация (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.[17]

Във вътрешнополитическата и международна криза, предизвикана от овакантяването на българския престол, Стоилов изпълнява редица дипломатически мисии. През ноември 1886 г. е избран от III велико народно събрание в състава на тричленна делегация (заедно с Димитър Греков и Константин Хаджикалчев), която в края на същата и началото на следващата година посещава Виена и останалите столици на големите европейски държави (без Петербург) в опит да намери приемлив за силите кандидат за български княз.[18] Преди завръщането си в Княжеството Стоилов спира в Цариград, където представлява Регентството в безуспешните преговори с оглавилия русофилската опозиция Драган Цанков.[19]

През март 1887 г. заминава отново (този път сам) за Виена. В продължение на два месеца преговаря първо с Батенберг за завръщането му на престола, а после с принц Фердинанд Сакскобургготски, Йохан Салватор и други кандидати.[20] Резултат от тези преговори е избирането на Фердинанд за български владетел. След оставката на несъгласния Радославов (юни 1887), Стоилов оглавява преходното правителство, което дочаква пристигането и коронясването на Фердинанд през август.[21]

При управлението на Стамболов (1887 – 1894)

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Правителство на Стамболов и Външна политика на Княжество България (1887 – 1894)

Новият княз назначава доскорошния регент Стефан Стамболов за министър-председател, а Стоилов взима отново министерството на правосъдието. Стоилов съдейства за укрепването на властта на Фердинанд и Стамболов, като в края на 1887 г. прокарва рестриктивен закон за печата и закон за изтребление на разбойничеството.[4]

През август 1888 г. Стамболов изпраща Стоилов в Западна Европа, за да убеди Великите сили да принудят Османската империя да даде повече права на българите в подвластната ѝ Македония. Стоилов се среща последователно с италианския премиер Франческо Криспи в Рим, с британския лорд Солсбъри в Диеп и с австро-унгарския външен министър граф Калноки във Виена. Резултатът от тези сондажи е негативен за българското правителство и го принуждава да отложи опитите за прокарване на реформи в Македония.[22]

В края на 1888 г. Стоилов напуска правителството, недоволен от управленските методи на Стамболов и използването на съда за политически процеси.[23]

Министър-председател (1894 – 1899)

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Правителство на Стоилов (1894 – 1899)
Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894
Министрите в правителството на Константин Стоилов. Източник: ДА „Архиви“

Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 г. Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на княз Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894 г., когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател, начело на коалиционен кабинет от либерали, съединисти и бивши консерватори.[4] С част от тези фракции през юни Стоилов създава Народната партия заедно с печатния ѝ орган – вестник „Мир“.[4] Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 г. съставя чисто народняшко правителство като премиер и министър на вътрешните работи.[24]

Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофила Григор Начович, в началото на 1896 г. Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника Борис в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 г. и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.[25]

За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 г. Стоилов насърчава и поддържа неофициално четническа акция в Македония, но не постига желания ефект.[26] Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на Българската екзархия в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 г. на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.[27]

При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на земеделските каси (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894 г. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 г. Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 г.[28]

Личен живот

[редактиране | редактиране на кода]

Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888 г. Те имат 5 деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.[29]

Семейният гроб на Константин Стоилов в парцел 47 на Софийските централни гробища (42°42′48″ с. ш. 23°20′00.5″ и. д. / 42.713333° с. ш. 23.333472° и. д.)

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Константин Стоилов е наречена улица в квартал „Хаджи Димитър“ в София (Карта).

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в Кокеров, Георги. Създател на българската държавност. Живот и дейност на доктор Константин Стоилов. Във: Списание „НИЕ“, 2000 г., № 6. Посетен на 6 юли 2015 г.
  2. ↑ Груев, Й. Моите спомени. Пловдив, Печатница на Х. Г. Данов, 1906. с. 14. Посетен на 11 октомври 2017.
  3. ↑ Капана.БГ. Архивите разказват: На днешния ден преди 166 години в Пловдив е роден най-европейският български политик // kapana.bg. 23 септември 2019. Посетен на 20 март 2022.
  4. ↑ а б в г д Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988 г., с. 461
  5. ↑ а б Гешева, Йорданка. Д-р Константин Стоилов в Учредителното събрание на нова България, с. 57 – 58. В: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 2009 Архив на оригинала от 2017-06-10 в Wayback Machine.. Посетен на 06.07.2015.
  6. ↑ Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  7. ↑ Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 181 – 182.
  8. ↑ Проф. д.и.н. Палангурски, Милко. Първото народно събрание – избори, конституиране и състав (pdf) // Исторически преглед 2 / 2023. Институт за исторически изследвания при БАН, 2023. с. 60-61. Архивиран от оригинала на 2024-05-11.
  9. ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 301 – 302. Посетен на 06.07.2015.
  10. ↑ Панталей Янакиев Архив на оригинала от 2016-03-05 в Wayback Machine., vidin-online.com, посетен на 18 март 2019
  11. ↑ Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 149 – 152.
  12. ↑ Радев 1990, с. 400 – 401.
  13. ↑ Радев 1990, с. 380 – 381.
  14. ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 40 – 41.
  15. ↑ Радев 1990, с. 425.
  16. ↑ Радев 1990, с. 440 – 441.
  17. ↑ Стателова 1999, с. 91 – 93.
  18. ↑ Танкова, Василка и др. История на Българската дипломация 1879 – 1913 г. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 105, 112 – 116. Посетен на 06.07.2015.
  19. ↑ Танкова 1994, с. 116 – 118.
  20. ↑ Танкова 1994, с. 119 – 121.
  21. ↑ Стателова 1999, с. 103 – 104.
  22. ↑ Танкова 1994, с. 137 – 138.
  23. ↑ Стателова 1999, с. 108.
  24. ↑ Стателова 1999, с. 130.
  25. ↑ Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том 2. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 978-954-09-0873-1. с. 117 – 121, 126 – 129.
  26. ↑ Радев 2014, с. 106 – 111.
  27. ↑ Стателова 1999, с. 150.
  28. ↑ Стателова 1999, с. 137 – 138, 153 – 155, 160.
  29. ↑ „Д-ръ К. Стоиловъ – Речи“, Христо К. Стоиловъ и Борисъ К. Стоиловъ, София, 1939, стр. XVII.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Константин_Стоилов&oldid=12444629“.