Никола Генадиев

Никола Генадиев
	Никола Генадиев
български политик
Роден	1 декември 1868 г. Битоля, Османска империя
Починал	30 октомври 1923 г. (54 г.) София, България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Учил в	Брюкселски свободен университет
Политика
Партия	Народнолиберална (1892 - 1920),; Националлиберална (1920 - 1923),; Народно единство (1923)
	Депутат
	X ОНС XI ОНС XII ОНС XIII ОНС XV ОНС XVI ОНС XVII ОНС XVIII ОНС
Семейство
Братя/сестри	Павел Иванов Генадиев; Михаил Генадиев
	Никола Генадиев в Общомедия

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Никола Иванов Генадиев е виден български журналист и политик от Народнолибералната партия, известен със съпротивата си на присъединяването на България към Централните сили по време на Първата световна война. Името му неколкократно е свързвано със скандали за корупция.

Биография

Ранни години

Никола Генадиев е роден на 19 ноември (1 декември нов стил) 1868 г. в град Битоля.^[1]^[2] Син е на българския просветен деец Иван Генадиев Хармосин, брат на журналиста Харитон Генадиев, и чичо на художничката Василка Генадиева. Дядо на Никола Генадиев е митрополит Генадий Велешки. Неговата дъщеря Милка Генадиева е журналистка във Франс Прес, изпратена в края на 1945 година като постоянен кореспондент на Агенцията в България.^[3]^[4] Никола Генадиев завършва основно образование в родната си Битоля. През 1876 година семейството му се премества в Пловдив, където Генадиев през 1885 година завършва Пловдивската гимназия.^[2] Взима участие в Съединението, а след него по време на Сръбско-българската война е доброволец в отряда на капитан Коста Паница.^[2] През 1891 завършва политически и административни науки и право в Брюкселския свободен университет,^[5]^[6] след което работи като адвокат и журналист в Пловдив. Заедно с брат си Харитон основава в Пловдив вестник „Балканска зора“, който е първият траен български всекидневник след Освобождението.

От 1892 година е и сред активните дейци на Народнолибералната партия.^[2] Многократно избиран за депутат, Генадиев се проявява като отличен парламентарен оратор.^[2] При повторното поемане на властта от Народнолибералната партия Генадиев е министър на правосъдието (май 1903 - януари 1904), а по-късно министър на търговията и земеделието (1904 - 1908) в кабинета на Рачо Петров и правителството на Димитър Петков.^[2] В 1907 година заедно с финансовия министър Лазар Паяков е против закриването на университета след освиркването на княз Фердинанд в Народния театър.^[7]

След убийството на министър-председателя Димитър Петков на 26 февруари 1907 година, Генадиев се обявява за лидер на партията, но среща съпротивата на част от партията около Добри Петков. В същата 1907 година става един от главните редактори на партийния орган вестник „Нов век“.

По време на войните за национално обединение

В 1912 година Генадиев се включва като доброволец в Балканската,^[2] а на следната 1913 година участва и в Междусъюзническата война.

Заедно с Васил Радославов и Димитър Тончев, Никола Генадиев е сред инициаторите на съставянето на коалиционния кабинет на Радославов на 4 юли 1913 година, в който той става външен министър.^[2] Няколко месеца по-късно на 17 декември Генадиев подава оставка поради разногласия за външната политика с министър-председателя. През февруари 1914 година Генадиев е обвинен във финансови злоупотреби при участието си в правителството на Рачо Петров, но е оправдан от съда поради отсъствие на доказателства.^[2]

В началото на Първата световна война, когато България е все още неутрална, но кабинетът симпатизира на Централните сили, Никола Генадиев е изпратен от правителството на проучвателна мисия във Франция и Италия. В доклада си след своето завръщане през март 1915 година той неочаквано променя външнополитическите си позиции, обявявайки се за сближение на България с Антантата. Този обрат поставя правителството на Васил Радославов в деликатно положение, тъй като Генадиев може да застраши парламентарното му мнозинство.^[8]

По това време водещите разследването на Атентата в Градското казино, извършен на 1 февруари, се опитват безуспешно да свържат взрива с Никола Генадиев. Малко по-късно е установено, че той е замесен в Деклозиеровата афера, и Радославов се опитва да запази подкрепата му в замяна на защита от съдебно преследване. Генадиев отказва, което довежда до разцепление на Народнолибералната партия и до неговото изпращане в затвора. Там той се сбижава с водача на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Александър Стамболийски.^[8]

Следвоенна политическа кариера

Никола Генадиев е освободен през 1918 година и макар че не се включва в следвоенните правителства, поддържа добри контакти с френското посолство. Той е в основата на обединението на Националлибералната партия през 1920 година, в която се включват радославистите, стамболовистите и тончевистите.^[9]

Въпреки че признава неизбежността на Деветоюнския преврат от 1923 година, Никола Генадиев е резервиран към новото правителство и на 30 август 1923 година напуска Националлибералната партия, недоволен от нейното решение да се включи в Демократическия сговор. На 29 септември той обявява създаването на нова опозиционна партия, наречена Народно единство, с която да участва в предстоящите парламентарни избори, надявайки се да привлече гласоподавателите на разгромения БЗНС.^[8]

На 17 октомври 1923 г. след 20:30 часа Никола Генадиев се прибира от Юнион клуб към дома си на улица „Кракра“, придружаван от Иван Стефанов Гешов. На ъгъла на „Кракра“ и „Шипка“ той е убит с няколко пистолетни изстрела от Димитър Стефанов от Вътрешната македонска революционна организация. Извършителите на убийството не са разкрити, макар близки на Генадиев открито да обвиняват за него членове на правителството. В началото на 1924 година убийството попада в обхвата на амнистия на всички действия „в свръзка с установяването и защитата на властта от 9 юни 1923 г.“.^[8]