Правителство на Васил Радославов 2

Правителство на Васил Радославов
	Правителство на Васил Радославов
34-то правителство на България
Общи
Държавен глава	Фердинанд I
Председател	Васил Радославов
Народно събрание	14 / 242
Сформиране	4 юли 1913
Разпускане	20 декември 1913
Първоначален състав
Коалиция	ЛП (р.), НЛП, МЛП
Министри	9
~ мъже	9
~ жени	0
Хронология
Назначено от	XV ОНС

Второто правителство на Васил Радославов е тридесет и четвърто правителство на Царство България, назначено с Указ № 10 от 4 юли 1913 г.^[1] на цар Фердинанд Сакскобургготски.^[2] Управлява страната до 20 декември 1913 г., след което е наследено от третото правителство на Васил Радославов.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Политика

Кабинетът на д-р Радославов води преговорите по сключването на Букурещкия мирен договор и го подписва на 28 юли 1913 г. Клаузите му се превръщат в „Първа национална катастрофа“ на България. Румъния заграбва Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска, а Гърция – Егейска Македония. Над 1 милион българи остават под сръбска и гръцка власт. Броят на бежанците надхвърля 250 хиляди души. Нанесен е непоправим удар върху българските културни институции, присъствие и влияние в Македония и Одринско.^[3]

На 16 септември 1913 г. е сключен мирен договор и с Турция. Одринска Тракия преминава отново в границите на Османската империя. България се задължава да обезщети бившите си съюзници със 780 милиона златни франка. Към територията на Царство България са присъединени части от Беломорието (между реките Марица и Места) и Пиринска Македония. Въпреки военния разгром фабричната индустрия и земеделието на България не са силно засегнати. Излазът на Егейско море дава възможност за бързо стопанско развитие и търговия.^[3]

Разпускане на кабинета

Непосредствено след края на Междусъюзническата война политическата обстановка в страната рязко се изостря. Мнозинство в парламента имат привържениците на съглашенофилските партии. Те влизат в открит конфликт с либералното правителство. В проведените през ноември 1913 г. парламентарни избори радословистите отново не успяват да си осигурят мнозинство. Цар Фердинанд, недоволен от изборните резултати, разпуска Шестнадесетото Обикновено народно събрание и насрочва нови парламентарни избори през февруари 1914 г. В края на декември царя възлага отново на д-р Радославов да образува кабинет, в който да влязат представители на Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия.^[3]

Съставяне

Кабинетът, оглавен от Васил Радославов, е образуван от представители на Либералната партия (радослависти), Народнолибералната партия и Младолибералната партия.

Кабинет

Сформира се от следните 9 министри:^[3]

министерство		партия
председател на Министерския съвет	Васил Радославов	Либерална партия (радослависти)
външни работи и изповедания	Никола Генадиев	Народнолиберална партия
вътрешни работи и народно здраве	Васил Радославов	Либерална партия (радослависти)
финанси	Димитър Тончев	Младолиберална партия
народно просвещение	Петър Пешев (упр.)	Либерална партия (радослависти)
война	Георги Вазов	военен
търговия, промишленост и труда	Жечо Бакалов	Младолиберална партия
обществени сгради, пътища и благоустройство	Петър Динчев	Народнолиберална партия
железници, пощи и телеграфи	Богдан Морфов	безпартиен
правосъдие	Петър Пешев	Либерална партия (радослависти)
земеделие и държавни имоти	Никола Генадиев (упр.)	Народнолиберална партия

Промени в кабинета

от 22 юли 1913

министерство	име		партия
война		Климент Бояджиев	военен

от 23 септември 1913

министерство		партия
народно просвещение	Петър Пешев	Либерална партия (радослависти)
правосъдие	Христо Попов	Либерална партия (радослависти)
земеделие и държавни имоти	Петър Динчев	Народнолиберална партия
обществени сгради, пътища и благоустройство	Добри Петков	Народнолиберална партия
железници, пощи и телеграфи	Никола Апостолов	Народнолиберална партия

от 17 декември 1913

министерство	име		партия
външни работи и изповедания		Васил Радославов (упр.)	Либерална партия (радослависти)

Литература

Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки

↑ ДВ. Указ № 10 от 4 юли 1913 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 148 от 5 юли 1913 г.
↑ Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 27 февруари 2015 г.)
↑ ^а ^б ^в ^г Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 113 – 116.

[Gazette-1] ДВ. Указ № 10 от 4 юли 1913 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 148 от 5 юли 1913 г.

[BDI-Gudev-2] Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 27 февруари 2015 г.)

[Encyclopedy-3] а ^б ^в ^г Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 113 – 116.

[1]

[2]

[3]