Направо към съдържанието

Павел Генадиев

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Павел Генадиев
български революционер и общественик
Роден
Починал
10 юли 1959 г. (86 г.)
Народен представител в:
XIII ОНС   XVII ОНС   
Семейство
БащаИван Генадиев
Братя/сестриХаритон Генадиев
Михаил Генадиев
Никола Генадиев
ДецаВасилка Генадиева
Асен Генадиев
Павел Генадиев в Общомедия

Павел Иванов Генадиев с псевдоними Плачков, Стамболията[1] е български общественик, публицист и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Върховния македонски комитет.[2][3]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Павел Генадиев е роден на 10 юни 1873 година в Битоля, тогава в Османската империя. Син е на Иван Генадиев, брат е на Никола Генадиев (изтъкнат български общественик, политик и министър), Харитон Генадиев (журналист) и Михаил Генадиев, внук е на митрополит Генадий Велешки и е баща на художничката Василка Генадиева. Завършва гимназия в Пловдив през 1891 година, в която се включва в революционни кръжоци за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Тогава се сприятелява с Михаил Герджиков. След това следва в Софийския университет. През 1895 година се присъединява към ВМОРО и започва да преподава в Лозенград, а през 1896 – 1897 е учител в Мустафапаша, където създава революционни комитети и оглавява Свиленградския околийски революционен комитет на Одрински революционен окръг. Издава нелегалния хектографски революционен вестник „Борец“.[4]

През 1897 година Генадиев убива един от първенците на града, Иван Варсамов, който бил между посветените в революционното дело лица. Варсамов обвинява Генадиев, че „сметките му не са чисти" и че разхищава комитетските пари. Убийството е сметнато за грешка от Централния комитет в Солун, тъй като Варсамов е смятан за „добър и с важни заслуги българин“. Генадиев е уволнен и арестуван от властите за убийство. Властите залавят архивата на революционната организация в града. За убийство са арестувани още около 25 души. Съдът ги осъжда на различни години заточение, вкл. Генадиев на доживотен затвор. Спасява ги Никола Генадиев чрез познанството си с Великия везир. Така след 18-месечен затвор групата е освободена и Генадиев е екстрадиран в България.[5]

Павел Генадиев се сприятелява с Борис Сарафов и преминава на страната на Върховния комитет, като оглавява Пловдивския комитет. От 1899 година е подпредседател на Пловдивското македоно-одринско дружество. Генадиев е специален емисар на дружеството за откриване на клонове и нови дружества и до края на 1899 година са учредени дружества в Копривщица, Клисура, Карлово, Калофер, Сопот, Хисаря и Паничери, а на следната година – в Куртово Конаре. Генадиев поддържа в града работилница за раници и патрондаши за четите. Складираното в града оръжие се прехвърля към Чепеларския пункт и оттам в Османската империя.[6] През 1900 година по внушание на Гьорче Петров прави опит да помири Иван Гарванов с ВМОК.[7] През април 1901 година е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Чупренското дружество.[8]

Генадиев поддържа активни връзки с клона на Дашнакцутюн в града, начело с Степан Зорян (Ростом), като плод на това сътрудничество е четата на Слави Мерджанов и Бедрос Сиремджиян, която навлиза в Одринска Тракия през 1901 година.[9] Вследствие на терористичната акция на четата турските власти правят много разкрития и арести на революционери в Тракия.[10] В 1900 година е делегат на Пловдивското дружество на Седмия македонски конгрес.[11]

Павел Генадиев

В София Павел Генадиев се отдава на литературна и обществена дейност, но продължава активно да участва в революционната дейност в Тракия. През 1900 година Александър Кипров, ученик на Павел Генадиев, създава първата агитаторска чета в Свиленградско. Генадиев подпомага организирането на Илинденско-Преображенското въстание.

В 1903 година е избран за депутат в XIII обикновено народно събрание.[12]

Занимава се с издателска и публицистична дейност. Издава списанията „Библиотека“ (1902 – 1909), „Художник“ (1905 – 1909) и „Поука“ (196 – 1909).[2][13][14][15] Пише и движи финансовите дела на редактирания от брат му Никола и Трифон Кунев вестник „Българска независимост“.[16] Пише в „Балканска зора“ (1890 – 1900), „Светлина“ (1912), „Новини“ (1890 – 1912), „Искра“ (1911 – 1912) и други.[2]

В 1914 година е избран отново за народен представител в XVII обикновено народно събрание[12] от Пловдив от Народнолибералната партия.[17][18] В 1916 година обаче, заради опозицията му на включването на България в Първата световна война на страната на Германия, е арестуван и осъден на 2 години затвор.[2] След войната е главен редактор на вестник Воля.[19] Пише в „Народно единство“.[2]

След Втората световна война Генадиев се опитва да предотврати предаването на Пиринска Македония на Югославия като стъпка към федерация между Югославия и България и на насилствената македонизация в областта. В 1946 година Генадиев пише писмо до министър-председателя Кимон Георгиев, в което съветва „отношенията с Югославия да се поставят на здравата почва на еднаквост на интересите“, а не да се стига до прекалености, които уронват българския престиж и възразява срещу официалното отричане на българския характер на Македония. Според него правилната формула е право на самоопределение, но в рамките на южнославянска федерация, изградена на равни начала между Югославия и България.[20]

Павел Генадиев е женен за Невена Генадиева от стария копривщенски род Кесякови. Дъщеря му Василка Генадиева е видна художничка. Синът му Асен Генадиев е инженер-химик.

Колегата му от „Българска независимост“ Петър Карчев пише за него:

„ За Павел Генадиев, като човек на най-разнородни инициативи, би могло да се напише книга. Неговата енергия и предприемчивост бяха феноменални... В инициативите на Павел Генадиев имаше нещо смело, стремително...[21] Неговият най-голям недостатък беше бързината и ненадейността на решенията му. Редица негови начинания, плод на продължително и упорито проучване, на необикновена съобразителност се разрушаваха светкавично под удара на моментни и злополучни вдъхновения. Всички крупни инициативи на Генадиев са страдали и пропадали от излишък на афектации. При все това, той е човекът, който най-много ме е поразявал с разностранната си надареност.[22] “

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Павел Генадиев е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София (Карта).

Личният архив на Павел Генадиев се съхранява във фонд 140К в Централен държавен архив. Той се състои от 660 архивни единици от периода 1879 – 1959 г.[23]

  • Списание „Поука“ на Павел Генадиев, 10 септември 1906
    Списание „Поука“ на Павел Генадиев, 10 септември 1906
  • Списание „Художник“ на Павел Генадиев, 1905 – 1906
    Списание „Художник“ на Павел Генадиев, 1905 – 1906
  • Списание „Библиотека“ на Павел Генадиев, брой от юни 1907
    Списание „Библиотека“ на Павел Генадиев, брой от юни 1907

Родословно дърво

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Лампо
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Мокрянин
(? — 1832)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Генадий Велешки
(1800 — 1876)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Генадиев
(около 1830 — 1890)
 
Василикия
Генадиева
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ираклий (Райчо) Генадиев
(1859 — ?)
 
Харитон Генадиев
(1861 — 1914)
 
Михаил Генадиев
(1863 — 1945)
 
Никола Генадиев
(1868 — 1923)
 
Павел Генадиев
(1873 — 1959)
 
Невена Кесякова
 
Екатерина Венедикова
(? — 1945)
 
Йордан Венедиков
(1892 — 1919)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Генадиев
(1897 — 1941)
 
 
 
 
 
Фео Мустакова
(1909 — 2011)
 
Асен Генадиев
(1909 — 1987)
 
Василка Генадиева
(1905 — 1973)
 
 
 
 
 
 
 

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 79, 90.
  2. ↑ а б в г д Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VII (от фонд № 381 до фонд № 599). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1986. с. 204.
  3. ↑ Пътеводител по фондовете от личен произход, съхранявани в Централния държавен архив, Част I, А-Й. София, Държавна агенция Архиви, 2012. ISBN 978-954-9800-96-8. с. 174.
  4. ↑ Български периодичен печат 1844 – 1944. Анотиран библиографски указател, том 3, Български библиографски институт „Елин Пелин“, Наука и изкуство, София, 1962, стр. 155., архив на оригинала от 26 юни 2015, https://web.archive.org/web/20150626123759/http://www.nationallibrary.bg/fce/001/0049/files/Tom_3.pdf, посетен на 25 юли 2013 
  5. ↑ Шопов, Атанас. Дневник, дипломатически рапорти и писма (ред. А. Пасков). София, 1995, стр. 77, 279.
  6. ↑ Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 291 – 292.
  7. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 87-88.
  8. ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 259.
  9. ↑ Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 293.
  10. ↑ Съюз на тракийското дружество „Антим I“, архив на оригинала от 5 февруари 2011, https://web.archive.org/web/20110205033916/http://www.meridian27.com/trakia/tr2.htm, посетен на 1 септември 2009 
  11. ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 169.
  12. ↑ а б Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 53.
  13. ↑ Величков, Петър, „Меценат и талант се привличат и отблъскват“, сп. „Европа 2001“, 1998, кн. 2.
  14. ↑ Биография от сайта на ВМРО-БНД.
  15. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 30.
  16. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 155-156.
  17. ↑ Гоце Делчев: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1978. с. 271.
  18. ↑ Димитров, Георги. За профсъюзите, том 1. София, Профиздат, 1963. с. 991.
  19. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 287.
  20. ↑ Лалков, Милчо. От надежда към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския югоизток (1944 – 1948), ИК „Век 22“, София, стр. 235.
  21. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 215.
  22. ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 219.
  23. ↑ Павел Иванов Генадиев // Информационна система на Държавните архиви. Посетен на 11 февруари 2018 г.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Павел_Генадиев&oldid=12150234“.