Боймица
Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).
| Боймица Αξιούπολη | |
 Старата църква „Свети Димитър“ и новата „Света Богородица Достойно ест“ | |
  Боймица  Боймица  Боймица | |
| Страна |  Гърция |
|---|---|
| Област | Централна Македония |
| Дем | Пеония |
| Географска област | Боймия |
| Площ | 70,44[1] km² |
| Надм. височина | 30 m |
| Население | 2729 души (2021 г.) |
| Пощенски код | 614 00 |
| Телефонен код | 2343 |
| Боймица в Общомедия | |
Бо̀ймица[2] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 година Μποέμιτσα, Боемица[3]) е град, разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.
География
[редактиране | редактиране на кода]Боймица е разположен на 30 m надморска височина[4] в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последния ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 km северно от Солун и на 34 km западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножието на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония, свързваща Солун със Северна Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).[5]
История
[редактиране | редактиране на кода]В местността Баири, на 1,5 km северно от Боймица и вдясно от пътя за Извор (Пиги) е открит архаичен некропол, обявен в 1994 година за защитен археологически паметник.[6]
В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]
Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия, и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 година от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 година в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а в 1822 година и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.
В 1843 година османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргаритис Ламбу от Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.
В края на XIX век Боймица е голямо българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[7] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година в Богемица (Boghémitza) има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[8] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1220 жители българи християни и 625 жители турци.[9] В началото на XX век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[10]
В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора – голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука – „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен.[11] Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на XIX век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 година, като негов председател е българският учител Филип Димитров, родом от Леринско.[12] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.
В 1910 година в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[13]
По данни на Екзархията в 1910 година Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[14]
При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[15]
В Гърция
[редактиране | редактиране на кода]
„Малко преди започването на Втората война бях при моята дъщеря, българска учителка в село Боймица. Една гръцка дама дойде от Солун и започна да раздава пари и униформи на местните турци, седмица преди да започне Втората война. Тя събра българите и българките от селото и каза, че не трябва да се заблуждават, че селото ще остане в България. Тя повика българския свещеник и го запита дали е съгласен да стане грък. Той отговори: „Ние всички сме българи и ще си останем българи“. С тази госпожа имаше и няколко гръцки офицери, които хванаха свещеника за брадата. След това войниците се хвърлиха върху мъжете, които стояха наоколо, около петдесетина души, вързаха ръцете им зад гърба и им нанесоха побой. Казаха им, че трябва да подпишат документ, че са готови да станат гърци. След като отказаха да направят това, изпратиха всички в Солун. Когато те заминаха, войниците започнаха да изнасилват жените във Боймица, като обикновено трима войника се падаха на едно момиче... Войниците дойдоха в моята къща и запитаха къде е дъщеря ми. Казах им, че е болна и е заминала за Гевгели. Те настояваха да им я доведа. Гръцкият учител на селото Христо Попаров беше най-груб от всички. Заплашиха ме, че ще ме убият, ако не им я докарам. След това войниците влезнаха в стаята ми, биха ме с прикладите на пушките и аз паднах... след което разграбиха дома ми. После 16 войници дойдоха отново и питаха за дъщеря ми, но тъй като не можаха да я намерят, послужиха си с мен.“[16]
По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 година. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявление на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле затова, че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само затова, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 година 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 година след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия, в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 година българският дипломат Сократ Тодоров пише:
| „ | Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[17] | “ |
През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 година в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. В 1919 година част от тях се завръщат в Източна Тракия, само за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924 година. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 година, последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 – 1924 година от районите на Трапезунд, Керасунд, Триполи. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Боймица (Боjмица) има 180 къщи славяни християни и 100 къщи турци.[18] В 1923 година няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война.
От 249 български и 101 турски семейства към 1912 година до 1928 година в България се изселват всички турски и 183 български семейства[19] или 536 души, настанени предимно в Пловдив. 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Кралството на сърби, хървати и словенци. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.[4]
През април 1923 година чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.[20]
На 1 януари 1927 година Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос – Аксиуполи, в превод Вардарски град.[4] В 1928 година Боймица е смесено местно-бежанско селище с 216 бежански семейства и 901 жители бежанци.[21] В 1940 година в градчето има 2237 жители, от които 300 души с български произход, а останалите бежанци и власи от Голема и Мала Ливада.[4]
С началото на Итало-гръцката война в 1940 година терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства, смятани за „неблагонадеждни“, са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишния Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 година, но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 година констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци – 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.
През Гражданската война (1946 - 1949) много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада. В градчето се заселват и жители на Извор, Купа, Люмница.[4]
Конкуренция за местен център е съседното градче от другата страна на Вардар Ругуновец (Поликастро), което от малко село след Втората световна война става по-голямо селище от Боймица.[4] До 2011 година Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[22][23]
| Име | Име | Ново име | Ново име | Описание |
|---|---|---|---|---|
| Байрам[5] | Μπαϊράμι | Ламбри | Λαμπρή[24] | възвишение в Паяк на ЮЗ от Боймица (125,2 m)[5] |
| Баири[5] | Μπαΐρια | Херса | Χέρσα[24] | възвишение в Паяк на З от Боймица[5] |
| Салта[5] | Σούλτα | Рема ти Кирас | Ρέμα τής Κυράς[24] | река на З от Боймица[5] |
| Вардарджик[5] | Βαρδατζίκι | Микрос Аксиос | Μίκ. Άξιός[24] | местност на Ю от Боймица[5] |
| Заново[5] | Σάνοβον | Санос | Σανός[24] | местност на ЮИ от Боймица, по десния бряг на Вардар[5] |
| Дъбово[5] | Ντάμποβον | Стани | Στάνη[24] | местност на ЮИ от Боймица и на СИ от Дъбово, по левия бряг на Вардар[5] |
| Голи Буруну[5] | Γκόλι Μπουρνού | Митери Врахи | Μυτεροί Βράχοι[24] | възвишение в Паяк на СЗ от Боймица[5] |
| Секор[5] или Сайкар[25] | Σαϊκάρ | Тахидромос | Ταχυδρόμος[24] | възвишение на С от Боймица[5] |
| Студена вода[5][25] | Στούντινα Βόντ | Крионери | Κρυονέρι[24] | река на СЗ от Боймица, десен приток на Коджадере[5] |
| Узун Буруну[5] | Ούζούν Μπουρουνοΰ | Митарас | Μυταράς[24] | възвишение в Паяк на С от Боймица[5] |
| Вале Педиклос[5] | Βάλε Πεδικλός | Кохлияс | Κοχλίας[24] | река на Ю от Древено[5] |
| Ченгене дервент[5] | Στενά Τσιγκανέ Δερβέν | Гифтоперасма | Γυφτοπέρασμα[24] | пролом на Вардар на С от Боймица[5] |
| Добромир[5] | Ντόμπρο Μίρ | Галини | Γαλήνη[24] | бивше село в Паяк на С от Извор[5] |
| Сари Меше[5] | Σαρή Μεσέ | Хрисодендро | Χρυσόδενδρο[24] | възвишение в Паяк на С от Извор (347,7 m)[5] |
| Капан[5] | Καπάν | Скепастон | Σκεπαστόν[24] | възвишение в Паяк на СЗ от Извор[5] |
| Курт[5] | Κούρτ | Ликорема | Λυκόρεμα[24] | река в Паяк, ляв приток на Коджадере[5] |
| Извор[5] | Ίσβερον | Пиги | Πηγή[24] | връх в Паяк на СЗ от Боймица и на ЮЗ от Извор (807 m)[5] |
| Църнок[5] | Τσερνόκ | Мавропетра | Μαυρόπετρα[24] | възвишение в Паяк на СЗ от Боймица и на З от Извор[5] |
| Картал Таш[5] | Καρτάλ Τάς | Аеторахи | Άετοράχη[24] | възвишение в Паяк на СЗ от Боймица и на СЗ от Извор (429 m)[5] |
| Година | 1913 | 1920 | 1928 | 1940 | 1951 | 1961 | 1971 | 1981 | 1991 | 2001 | 2011 | 2021 |
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| Население | 1516[4] | 1595[4] | 1945[4] | 2237[4] | 2738[4] | 3564[4] | 3155[4] | 3229[4] | 2838 | 3078 | 2897 | 2729 |
Личности
[редактиране | редактиране на кода]
Един от най-известните жители на боймица е българският хайдутин, революционер и национален герой Апостол войвода (1869 – 1911), който с тримата си братя Андон, Иван и Тано е деец на ВМОРО. Боймичани са и няколко други български революционери, а гъркоманските семейства в града дават и андарти за гръцките чети в началото на XX век. В Боймица е роден българският художник Кирил Танев (1910 – 1996), както и гръцкият журналист Панделис Савидис (р. 1954).
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.dlib.statistics.gr
- ↑ Бабев, Иван, „Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.319
- ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. II дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-6-5. с. 54. (на македонска литературна норма)
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал ам По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
- ↑ ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Α1/Φ43/43984/2309/28-9-1994 - ΦΕΚ 845/Β/14-11-1994 // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Архивиран от оригинала на 2020-09-25. Посетен на 29 юни 2018.
- ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 50. (на френски)
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 170 – 171.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 152.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 194 – 195. (на френски)
- ↑ Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
- ↑ Николов, Борис. Борбите в Македония. Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 51.
- ↑ Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910 г., стр. 3.
- ↑ Шалдевъ, Хр. Областьта Боймия въ Югозападна Македония // Македонски прегледъ VI (1). София, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, 1930. с. 63.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
- ↑ Другите Балкански войни. Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. София, Фондация „Свободна и демократична България“, 1995. ISBN 9545930063. с. 289.
- ↑ Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
- ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија // Насеља српских земаља X. 1921. с. 29. (на сръбски)
- ↑ Шалдевъ, Хр. Областьта Боймия въ Югозападна Македония // Македонски прегледъ VI (1). София, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, 1930. с. 66.
- ↑ Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 4. София, МНИ, 2003. с. ?.
- ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012
- ↑ Μουσείο Φυσικής Ιστορίας Αξιούπολης // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Архивиран от оригинала на 2018-01-23. Посетен на 22 януари 2018.
- ↑ Natural History Museum – Axioupoli // Museums of Macedonia. Архивиран от оригинала на 2009-08-18. Посетен на 22 януари 2018.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 483. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 147). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 31 Ιουλίου 1969. σ. 1049. (на гръцки)
- ↑ а б Topografska Karta JNA 1: 50.000.
| |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
