Доспат

Доспат
	Доспат
	; Изглед към Доспат
	Доспат Доспат Доспат
Общи данни
Население	2057 души (15 март 2024 г.); 29,7 души/km²
Землище	69,196 km²
Надм. височина	1358 m
Пощ. код	4831
Тел. код	03045
МПС код	СМ
ЕКАТТЕ	23025
Администрация
Държава	България
Област	Смолян
Община; – кмет	Доспат; Елин Радев ; (ГЕРБ; 2015)
Адрес на общината
	ул. „Първи май“ №1; п.к. 4831; тел.: 03045/23 – 10; e-mail: obshtinadospat@abv.bg
	Доспат в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други значения на Доспат.

Доспа̀т е град в Южна България. Той се намира в Област Смолян. Градът е административен център на община Доспат. По данни на ГРАО към 15 юни 2023 г. в града живеят 2098 души по настоящ адрес и 2311 души по постоянен адрес.

География

Доспат е разположен в планински район, в западните дялове на Родопите и със своите 1358 m надморска височина е най-високопланинският град в България. В непосредствена близост до града се намира язовир Доспат. Релефът е планински силно пресечен, пролетта настъпва късно, лятото е прохладно, а есента топла. Вследствие на беломорското влияние по поречието на река Доспатска зимата е мека, но се задържа сняг.

Панорамен изглед на Доспат

Име

Етимология

В европейски карти от XVIII и XIX век Родопите са отбелязани като Despoto dagh, Dospada Jailasi, Dozpat Jaïlassi. Според „Българския етимологичен речник“ името е производно от деспот с о вместо е – или под влияние на вокалната хармония в турския език, или вероятно от *дêспат, акащ говор. Вероятно е по името на деспот Алексий Слав, владял Западните Родопи в началото на XIII век. Сравнимо е и засвидетелстваното име на Родопите Славееви гори.^[2]

Има и теории, че името на града произлиза от името на гръцкото село Доксат. През османско време се среща като „Янъкли“ и „Хамидие“.^[3] В други османски документи се среща и под името Доспод (на османски турски: ﺪﺳﭙﻮﺩ).^[4] Французинът д-р Ами Буе, посетил Балканите в периода 1836 – 1838, го споменава под името Доспада-Хан.^[5]

История

В околностите на града са намирани останки от 4 – 5 век пр.н.е.. Край Доспат са открити и ранни керамични фрагменти от славяните.^[6]

В османски списък на селищата и броя на немюсюлманското население в тях от Пловдивско и Пазарджишко от 28 февруари 1651 година се посочва, че в Доспат (Досподлу) живеят три немюсюлмански семейства, облагани с данъка джизие.^[7]

Според Стефан Захариев към 1850 година в Доспат (Деспотово) има 40 помашки къщи и 130 жители помаци.^[8] През 1895 година Доспат е опожарен, по време на т. нар. Четническа акция на Македонския комитет.^[9] По време на Балканската война войниците от 9-и пловдивски пехотен полк са изклали 40 ратаи, които служели на местен чифликчия. Ратаите били погребани в масов гроб в местността „Ратайско гробе“.^[10]

В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Доспат (Dospat).^[11]

Има данни, според които в миналото в Доспат са живели турци, работещи в административния апарат или войници във военен гарнизон в или край селото.^[12] След Руско-турската война (1877 – 1878) град Татар Пазарджик, към чиято кааза спадат Доспат и околните села, попада в Източна Румелия, поради което Доспат минава към Неврокопската каза, където остава до 1912 година, а след 1912 година става община в Пашмаклийска околия.

След покръстването от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година в Доспат е организирана чета, която да противодейства на различните хайдушки дружини. Така Доспат дава своя принос към въстанието, родило т.нар. Гюмюрджинска република.^[13] Доспатската чета действа заедно с четите от селата Ваклиново, Любча, Вълкосел и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.^[13] Освен това свещеникът и секретар-бирникът в селото са били убити.^[14]

Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946, 1956 и 1965, населението на Доспат е било съответно 932, 1026, 1394, 1884 и 2421 души.^[15]

При прокарването на Възродителния процес властите избират да сменят имената най-напред на жителите на Барутин, тъй като доспатчани били по-фанатизирани. След потушаването на страстите в Барутин населението на Доспат е изплашено и затова не се стига до сериозни инциденти. Операцията е ръководена от офицерите Зафиров и Касапов от МВР в Девин.

Селото е обявено за град с Указ № 1942 на Държавния съвет на НРБ от 4 септември 1974 г. (Обн., ДВ, бр. 72 от 17.09.1974).

Икономика

Икономиката на град Доспат е насочена най-вече в картофопроизводството, дърводобива, дървообработването и леката промишленост – производство на вълнен трикотаж, обувно производство. Туризмът се развива в добри насоки. В последните години голяма атракция е предлагането на услугата разходка с лодка и водни спортове на язовир „Доспат“. През лятото някои жители се препитават от събиране на диворастящи гъби, билки и плодове (боровинки, малини, къпини, диви ягоди). Икономиката на общината запада заради лошите условия на труд, предлагани от работодателите. Текстилните цехове в околностите привличат евтина работна ръка. Няма добре развита стратегия за инвестиционната политика от страна на управляващите местни структури. Работят малки семейни хотели.

Обществени институции

Кметство
Поща
СУ „Димитър Благоев“
Народно читалище „Иван Вазов“

Редовни събития

Всяка година през последния уикенд на август се организира събор с много фолк и попфолк песни и танци, забавления, скара и бира. Традицията е започнала през 80-те години като събор на чешмарите, организиран и проведен за първи път през 1986 година по идея на тогавашния председател на общинския съвет за култура Филип Марински и осъществен заедно със Станислав Сариев – Станчо, секретар на читалището и Георги Марински, ръководител на кръжок по фотодело в гимназията. Те правят и първата фотоизложба на всички действащи в района чешми. В района има построени над 180 крайпътни чешми като дарение от местните жители. Този събор се е утвърдил като селищен празник на Доспат.

Личности

Павел Вълнев – Бизнесмен, основател на партия „Републиканци за България“, собственик на BiT TV;
Красимир Плявов – писател, поет, дългогодишен учител, директор на гимназия;
Веселин Черкезов – бивш депутат в народното събрание, областен управител, кмет на общината;
Сафка Сариева – народна певица;
Севдалин Пашов – народен музикант.

Допълнителна литература

Плявов, Красимир. Доспат. Смолян, Принта Ком, [2005]. ISBN 954-9948-59-5.
Чешмеджиев, Димо. Доспат: страници от миналото. Пловдив, Компас П, [2001]. ISBN 954-9068-35-8.
Балкански, Тодор и др. Местните имена от Доспатското краище. ИК „Знак'94“, [2000]. ISBN 954-8709-38-4.
Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат // Европа 2001 (1). 2005. ISSN – 3989 1310 – 3989. с. 52.

Други

В чест на град Доспат връх на остров Ливингстън, Антарктика е наречен „Доспат“.

Кухня

Традиционните доспатски гозби са: боб; „топчета“ (зелеви сарми, направени от специален сорт зеле „лана“, който на цвят прилича на лозов лист, но е много по-вкусен и сочен от него; сармите се завиват в млади листа от алабаш), родопска баница, млин, клин (вид баница с 2 кори, яйца и ориз), мусака и други ястия с картофи.

Фолклор

Песни от Доспат са били включени в сборника „Веда Словена“. Такава е например песента под номер 9.^[16]

Източници

↑ www.grao.bg
↑ Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник, Том I (А — З). София, Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 414.
↑ Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат // Европа 2001 (1). 2005. ISSN – 3989 1310 – 3989. с. 52. Посетен на 17 февруари 2009.
↑ Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 64.
↑ Цветкова, Бистра. Родопите или Деспото-Даг и техните пътища // Френски пътеписи за Балканите, XIX в. София, Наука и изкуство, 1981. с. 328.
↑ Ваклинов, Станчо. Балканските провинции на Византия и техните градски центрове през VI—IX в. // Формиране на старобългарската култура VI-XI век. София, Наука и изкуство, [1977]. с. 58.
↑ Горозданова, Елена. Архивите говорят № 13 – Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при МС, 2001. ISBN 954-9800-14-8. с. 219.
↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.
↑ Силянов, Христо. Негованските лески, 30 юни // Писма и изповеди на един четник. София, Български писател, [1984]. с. 207 – 209.
↑ Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 73. Архив на оригинала от 2009-02-27 в Wayback Machine.
↑ Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 16 март 2009. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.
↑ Сребранов, Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 16.
↑ ^а ^б Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.
↑ Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 16 април 2009. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд. Архив на оригинала от 2009-07-27 в Wayback Machine.
↑ Примовски, Анастас. Книга LIV: Бит и култура на родопските българи // Сборник за народни умотворения и народопис. 1973. с. 154.
↑ BulTreeBank. Същност и история на сборника „Веда Словена“ // Архивиран от оригинала на 2008-06-24. Посетен на 7 ноември 2008.

Външни препратки

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Доспат.

Градове в Област Смолян

Девин • Доспат • Златоград • Мадан • Неделино • Рудозем • Смолян • Чепеларе

[wikidata-95f251fd940ca2e01395eb466cf810ac1eac6886-v6-1] www.grao.bg

[БЕР_414-2] Георгиев, Владимир и др. Български етимологичен речник, Том I (А — З). София, Издателство на Българската академия на науките, 1971. с. 414.

[3] Стоичков, Румен. Под върховете на Доспат // Европа 2001 (1). 2005. ISSN – 3989 1310 – 3989. с. 52. Посетен на 17 февруари 2009.

[4] Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 64.

[5] Цветкова, Бистра. Родопите или Деспото-Даг и техните пътища // Френски пътеписи за Балканите, XIX в. София, Наука и изкуство, 1981. с. 328.

[6] Ваклинов, Станчо. Балканските провинции на Византия и техните градски центрове през VI—IX в. // Формиране на старобългарската култура VI-XI век. София, Наука и изкуство, [1977]. с. 58.

[7] Горозданова, Елена. Архивите говорят № 13 – Турски извори за българската история. София, Главно управление на архивите при МС, 2001. ISBN 954-9800-14-8. с. 219.

[8] Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.

[9] Силянов, Христо. Негованските лески, 30 юни // Писма и изповеди на един четник. София, Български писател, [1984]. с. 207 – 209.

[10] Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 73. Архив на оригинала от 2009-02-27 в Wayback Machine.

[11] Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 16 март 2009. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.

[12] Сребранов, Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 16.

[мехмед-13] а ^б Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91. Архив на оригинала от 2011-02-02 в Wayback Machine.

[14] Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 16 април 2009. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и българомохамедани провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономиското правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспат са убити свещеника и секретар-бирника, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Геврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьдвлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред българомохамеданските села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд. Архив на оригинала от 2009-07-27 в Wayback Machine.

[15] Примовски, Анастас. Книга LIV: Бит и култура на родопските българи // Сборник за народни умотворения и народопис. 1973. с. 154.

[16] BulTreeBank. Същност и история на сборника „Веда Словена“ // Архивиран от оригинала на 2008-06-24. Посетен на 7 ноември 2008.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]