Седми македоно-одрински конгрес
| Седми македоно-одрински конгрес | |
| — конгрес — | |
| Място | София, Княжество България |
|---|---|
| Дата | 30 юли – 5 август 1900 година |
Седмият македоно-одрински конгрес на Македонската организация се провежда в град София от 30 юли до 5 август 1900 година. Конгресът прекръщава организацията на Македоно-одринска след връщането в нея на отцепилото се в 1896 година одринско дружество „Странджа“.[1]
Делегати
[редактиране | редактиране на кода]На конгреса присъстват 89 делегати и двама представители на Вътрешната организация Гоце Делчев и Гьорче Петров.
За председател на конгреса е избран Тодор Някшев, подпредседатели са доктор Димитър Владов и доктор Петков, а секретари са Ст. Баръмов, Христо Негенцов, Александър Конев и Антон Попстоянов.[5]
Решения
[редактиране | редактиране на кода]Седмият конгрес констатира, че причините за неразбирателствата между Вътрешната организация и Върховният македоно-одрински комитет лежат в:
| „ | различността на програмите и в духът на дейците[6] | “ |
На конгреса започва дискусия с цел достигане до съгласие за програмите на двете организации се стига до следните идеи:
1. Македонското движение по своята природа е масово.
2. То не е и не може да бъде дело на политици.
3. Автономията на Македония не трявба да се свързва с тази на княжеството поради някакви техни комбинации.[7]
На осмото си заседание на 4 август 77 делегати на конгреса избират нов Върховен комитет и Контролна комисия в състав:
| Върховен комитет | |
|---|---|
| Име | Гласове |
| Борис Сарафов | 76 |
| Тома Давидов | 76 |
| Владислав Ковачев | 76 |
| Георги Петров | 75 |
| Георги Минков | 74 |
| Христо Саракинов | 75[8] |
| Контролна комисия | |
|---|---|
| Име | Гласове |
| Ст. Георгиев | 69 гласа |
| Илия Стефанов | 67 гласа |
| Тодор Някшев | 67 гласа[8] |
На последното девето заседание на конгреса Борис Сарафов заявява, че:
| „ | най-важното, което се очакваше от конгреса, се изработи: трасира се най-правият път за македонската кауза - революцията... [делегатите] ще бъдат престъпници, ако след даването на гласа си за революцията занемарят или вложат партизански раздори в делото.[8] | “ |
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 155-180.
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 169.
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 170, 173.
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 170.
- ↑ Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 170.
- ↑ Пандев, Константин. Национално-освободително движение в Македония и Тракия 1893-1093, София, 1979, стр. 220.
- ↑ Пандев, Константин. Национално-освободително движение в Македония и Тракия 1893-1093, София, 1979, стр.221.
- ↑ а б в Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 180.
| |||||||
