Радожда
| Радожда Радожда | |
| — село — | |
 Панорама на селото и Охридското езеро | |
  Радожда | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югозападен |
| Община | Струга |
| Географска област | Стружко |
| Надм. височина | 675 m |
| Население | 808 души (2002) |
| Пощенски код | 6333 |
| Радожда в Общомедия | |
Радожда (на македонска литературна норма: Радожда) е село в Северна Македония, в община Струга.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено на брега на Охридското езеро, в подножието на най-южните склонове на планината Ябланица. Радожда е най-югозападното селище на страната и е на 10 километра южно от Струга и на два километра от границата с Албания. При Радожда е граничният контролно-пропускателен пункт Кяфасан. Първото село на юг е албанското Лин.
История
[редактиране | редактиране на кода]Етимология
[редактиране | редактиране на кода]Според Афанасий Селишчев, Йордан Заимов и Иван Дуриданов първоначалната форма на името е Радохожда и така името е притежателно прилагателно със суфикс -jā (според вьсь, „село“) от изчезналото лично име *Радоходъ, като и двата елемента на този композитум Рад- и ход- са познати в славянската антропонимия.[1]
Античност
[редактиране | редактиране на кода]Край селото е разкрит участък от римския път Виа Егнация.
Средновековие
[редактиране | редактиране на кода]Селото се споменава в грамота на Стефан Душан от 1342 - 1345 година под името Радобужда.
В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]В Обширния описен дефтер на Охридския санджак от 1583 година се появява под името Радохожда.
В XIX век Радожда е българско село в Стружка нахия на Охридска каза на Османската империя, последното българско село, ако не се брои смесеното Лин на западния бряг на езерото. Охридчанинът Петър Карчев пише:
| „ | От с. Лин нататък, по посока на Пограец и Старово, почваше един враждебен пояс срещу славянобългарския елемент, който застрашаваше не само спокойното развитие на народа ни, но и поголовното му избиване. Но от с. Лин насам, по посока на с. Радожда и гр. Струга, се бе създал един организиран отпор срещу злосторническите пристъпи на тоските и изобщо сред албано-мохамеданския зулумаджийски елемент. В това отношение с голяма храброст се отличаваха жителите на с. Радожда, които макар и да бяха патриаршисти, често манифестираха националните си чувства като българи...[2] Жителите му, българи-християни, са смели, юначни хора. Те не са трепвали пред заплашванията на дивите тоски и са ги респектирали. Запазили са националния си облик, езика и вярата си. И все пак през течение на вековете са възприели някои неща от албанците тоски.[3] | “ |
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Радоища е посочено като село с 85 домакинства, като жителите му са 230 българи.[4]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 Радожда има 650 жители българи християни.[5]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Радожда е смесено село българи, албанци и помаци в Охридската каза на Битолския санджак с 85 къщи.[6]
В началото на XX век населението на селото е разделено в конфесионално отношение. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Радожда има 480 българи екзархисти и 400 българи патриаршисти гъркомани.[7] В 1907 година Яким Деребанов пише в свой рапорт, че селото има 115 къщи и 663 жители. Спада към Дурацката епархия на Цариградската патриаршия, но през изминалите 10-15 години в селото се води борба между патриаршисти и екзархисти. Около 15 къщи са патриаршийски, а останалите са екзархийски и се борят за българско училище. За икономическото положение на селото Деребанов отбелязва:
| „ | Селените са много изпаднали икономически. Почти всичките заминават на чужбина в Румъния и се занимават с дюлгерство. Земя за оране има малко и не е плодородна. Виреят черешите и черниците, от които правят така нар. ракия „муренкоѝца“, нъ без полза[8] | “ |
При избухването на Балканската война в 1912 година 6 души от Радожда са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9]
Според преброяването от 2002 година селото има 808 жители.[10]
| Националност | Всичко |
| северномакедонци | 806 |
| албанци | 0 |
| турци | 0 |
| роми | 0 |
| власи | 0 |
| сърби | 1 |
| бошняци | 0 |
| други | 1 |
Забележителности
[редактиране | редактиране на кода]
Радожда е богата с културни и природни забележителности. Селото има седем църкви, от които централна е селската църква „Свети Никола“, изградена в XVIII век. Други църкви са скалната църква „Свети Арангел Михаил“, която е от XIII век и по-новите „Света Петка“, „Света Богородица“, „Света Сряда“, „Свети Илия“ и „Света Неделя“, чийто темелен камък е осветен и поставен в 2001 година от митрополит Тимотей Дебърско-Кичевски.[11]
Друга забележителност са запазените около 100 метра калдъръм от зимното трасе на пътя Виа Егнация.
Селото е известно със своя диалект, говорен единствено в още три съседни села.
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Радожда
Атанас Лазаров, български революционер от ВМОРО, четник на Климент Групчев[12]- Вельо Ангелов, български революционер от ВМОРО, четник на Иван Димов – Пашата[13]
Виктор Шекероски (р. 1942), поет от Северна Македония- Милан Якимов Тодев (1888 - 1918), македоно-одрински опълченец, 4 рота на 9 велешка дружина.[14] Загинал на фронта през Първата световна война.[15]
- Митре Шайнов, български възрожденец, просветен деец, участник в българската църковна борба[16]
- Никола Шекероски (1934 - 2008), югославски политик
- Слободан Шайноски (р. 9 септември 1954), юрист, университетски професор и публицист от Северна Македония
- Други
- Никола Бакрачески (р. 1970), политик от Северна Македония, кмет на Охрид, по произход от Радожда
- Порфирий Шайнов, български просветен деец и революционер, по произход от Радожда
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Видоески, Божидар. Родожда (Общеславянский лингвистический атлас 96). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora ubuhvačenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, стр. 667-677.
- Милетич, Л. Важна фонетична особеност на един западномакедонски говор. – СпБАН, 16, 1918, № 9, 35—42;
- Hendriks, P. The Radožda-Vevčani Dialect of Macedonian. Cisse, 1976, 303 p.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 179.
- ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 33.
- ↑ Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950). София, Изток-Запад, 2004. ISBN 954321056X. с. 493.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 104-105.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 254.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 31. (на македонска литературна норма)
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 164-165. (на френски)
- ↑ Етнография на Македония. Извори и материали в два тома, т. 2, София 1992, с. 71.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 873.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 18 септември 2007
- ↑ Струшко архијерејско намесништво // Дебарско-кичевска епархија. Архивиран от оригинала на 2014-03-04. Посетен на 16 март 2014 г.
- ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.21
- ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.44
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 813.
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 452, л. 4
- ↑ Миладиновъ, Иванъ Ан. Исторически албумъ на гр. Струга. София, 1930. с. 35.
| |||||||||||
