Мороища
| Мороища Мороишта | |
| — село — | |
 Манастирът „Свети Спас“ | |
  Мороища | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югозападен |
| Община | Струга |
| Географска област | Стружко поле |
| Надм. височина | 686 m |
| Население | 909 души (2002) |
| Пощенски код | 6330 |
| Мороища в Общомедия | |
Мороища, още Моровища, Моронища или Морунища (произнасяно в региона Моройшча, на македонска литературна норма: Мороишта; на албански: Moronishti), е село в Северна Македония, в община Струга.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено в централната част на Стружкото поле на левия бряг на Сатеска.
История
[редактиране | редактиране на кода]Етимология
[редактиране | редактиране на кода]Според академик Иван Дуриданов името е първоначалното *Моровишти, патроним на -ишти < -itji от фамилното име Моров, което идва от личното Моро от гръцкото Μαύρος. Името съответства на сръбското селищно име[1] Morović.[2]
Средновековие
[редактиране | редактиране на кода]Селото е споменато в 1345 година в грамота на Стефан Душан като въ Моровиштехъ.[1]
В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]В XIX век Мороища е българско село в Охридска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Миройшча (Moroïschtcha) е посочено като село с 23 домакинства, като жителите му са 72 българи.[3]
Според Васил Кънчов в 90-те години Моровища има 35 къщи.[4] Според статистиката му („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Морунища (Мороища) има 250 жители българи християни.[5]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Мороища е чисто българско село в Охридската каза на Битолския санджак с 25 къщи.[6]
Цялото християнско население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Мороища има 224 българи екзархисти и в селото функционира българско училище.[7] В 1907 година Яким Деребанов пише в свой рапорт, че селото е българско и има 37 къщи и 274 жители. Населението се занимава със земеделие, развъжда и едър добитък. Почти половината село е чифлик, собственост на „разни аги“. Деребанов отбелязва:
| „ | Както в Мишлешево, така и в Мороища, Драслаица и Лъжани образува се голема кал. Селото не е добро, нито хигиенично. Селените не са толкова добре поставени икономически, но при едно по-рационално обработване на земята селените могли в скоро време да стават същински земеделци и да обогатеат...[8] | “ |
При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Морунища са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9]
В Сърбия, Югославия и Северна Македония
[редактиране | редактиране на кода]След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.
Според преброяването от 2002 година селото има 909 жители.[10]
| Националност | Всичко |
| северномакедонци | 903 |
| албанци | 0 |
| турци | 0 |
| роми | 0 |
| власи | 2 |
| сърби | 4 |
| бошняци | 0 |
| други | 0 |
В селото има църкви „Свети Никола“, осветена на 5 май 1985 година от митрополит Тимотей Дебърско-Кичевски и „Възнесение Христово“ („Свети Спас“), осветена на 18 май 1997 година също от владиката Тимотей.[11]
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Мороища
Байрам Положани (р. 1950), северномакедонски юрист
Христо Мороищалията (? – 1903), български революционер от ВМОРО- Кръстен Василев, македоно-одрински опълченец, 4 рота на 9 велешка дружина[12]
- Симеон, македоно-одрински опълченец, 3 отделна патизанска рота[13]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 178.
- ↑ Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 179.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 102-103.
- ↑ Из пътните бележки на Васил Кънчов за Дебърца, Демирхисарската нахия и други района на Македония. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 19.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 254.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 30. (на македонска литературна норма)
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 164-165. (на френски)
- ↑ Етнография на Македония. Извори и материали в два тома, т. 2, София 1992, с. 71.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 864.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 20 септември 2007
- ↑ Струшко архијерејско намесништво // Дебарско-кичевска епархија. Архивиран от оригинала на 2014-03-04. Посетен на 16 март 2014 г.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 112.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 612.
| |||||||||||
