Направо към съдържанието

Съединени американски щати

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Съединени американски щати
United States of America
      
Девиз: 
  • In God We Trust („Уповаваме се на Бог“)
  • E pluribus unum („От многото – единствен“)
Химн: Знаме, обсипано със звезди
(на английски: Star-Spangled Banner)
Местоположение на САЩ
Местоположение на САЩ
География и население
Площ9 826 675 km²[1]
(на 3-то място)
Води4,66%
Климатразнообразен
СтолицаВашингтон
Най-голям градНю Йорк
Официален езикde jure: няма
de facto: английски[2]
Религия63% християнство
29% нерелигиозни
6% други
2% неопределени
Демонимамериканец
Население (2023)Повишение 334 914 895[3]
(на 3-то място)
Население (2020)331 449 281
Гъстота на нас.33,8 души/km²
(на 185-о място)
Градско нас.82%
(на 28-о място)
Управление
Формафедерална президентска конституционна република
ПрезидентДжо Байдън
ВицепрезидентКамала Харис
ОрганизацииООН, НАТО, НАФТА и др.
Законодат. властКонгрес
Горна камараСенат
Долна камараКамара на представителите
История
Независимостот Великобритания
Обявяване4 юли 1776 г.
Конфедерация1 март 1781 г.
Парижки договор3 септември 1783 г.
Конституция21 юни 1788 г.
Икономика
БВП (ППС, 2022)Повишение 25,35 трлн. щ.д.[4]
(на 2-ро място)
БВП на човек (ППС)Повишение 76 027 щ.д.[4]
(на 9-о място)
БВП (ном., 2022)Повишение 25,35 трлн. щ.д.[4]
(на 1-во място)
БВП на човек (ном.)Повишение 76 027 щ.д.[4]
(на 8-о място)
ИЧР (2019)Повишение 0,926 (много висок)
(на 17-о място)
Джини (2020)48,5[5] (висок)
Прод. на живота78,9 години
(на 38-о място)
Детска смъртност6,5/1000
(на 183-то място)
Грамотност99%
(на 18-о място)
ВалутаЩатски долар (USD)
Други данни
Часова зонаUTC−4 до −12, +10, +11
Лятно времеUTC−4 до −10
Формат на дататамм/дд/гггг
Автомобилно движениедясно
Код по ISOUS
Интернет домейн.us
Телефонен код+1
ITU префиксAAA-ALZ, KAA-KZZ, NAA-NZZ, WAA-WZZ
Официален сайтwww.usa.gov
Съединени американски щати в Общомедия

Съединѐните америка̀нски ща̀ти (на английски: United States of America) с абревиатура САЩ (U.S.A. или USA), често наричани Съединѐните ща̀ти (The United States, US или U.S.), както и разговорно Ща̀тите (The States) или Амѐрика (America), е държава, разположена главно на континента Северна Америка.

Официално САЩ е федерална конституционна република,[6][7] състояща се от 50 щата и един федерален окръг, представляващ столицата ѝ – Вашингтон. Четиридесет и осем от щатите и окръг Колумбия лежат последователно в средата на континента, разположени между Тихия и Атлантическия океан, като граничат с Канада на север и Мексико на юг. Щатът Аляска се намира северозападно от Канада, а Хаваи е архипелаг, разположен в средата на Тихия океан. Страната също така има пет населени и девет ненаселените територии пак в Тихия океан и в Карибско море (виж Островни територии на САЩ). Съединените щати се нареждат трети по брой на населението (318 000 000 души), включващо в себе си различни етнически групи с разнообразни култури, продукт на интензивна имиграция от много други страни.[8] Географията, климатът и дивата природа на Щатите също са изключително разнообразни.

Палеоиндианците мигрират от Евразия до днешната територия на Съединените щати преди около 15 000 години.[9] Европейската колонизация започва през XVI век. Съединените американски щати възникват от 13 британски колонии, разположени по протежение на атлантическото крайбрежие. Споровете между Великобритания и тези колонии водят до Войната за независимост. На 4 юли 1776 г., по време на войната, делегати от 13-те колонии единодушно обявяват Декларацията за независимост. Войната приключва през 1783 г. с признаването на независимостта на Съединените американски щати от Британското кралство. Това е първата успешна война за независимост срещу европейска колониална империя.[10][11] Сегашната конституция на САЩ е приета на 17 септември 1787 г. Първите десет поправки, единодушно наречени Закон за правата, са ратифицирани през 1791 г. и гарантират много основни граждански права и свободи.

Водена от доктрината за предопределение на съдбата, новата страна предприема енергично разширение на териториите си в цяла Северна Америка в XIX век. Това начинание изисква изместване на коренното население, придобиване на нови площи и постепенно приемане на други щати.[12] Американската гражданска война прекратява легалното робство върху черното население.[13][14] В края на XIX век Съединените щати продължават разширението си в Тихия океан,[15] постигайки най-голямата икономика за времето си.[16] Испано-американската война и Първата световна война потвърждават статута на държавата като глобална военна сила. Щатите излизат от Втората световна война като световна сила, първата страна, притежаваща ядрен арсенал, и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз оставя САЩ като единствената суперсила в света.

Водеща сред развитите страни в икономическо отношение, Съединените американски щати са с оценен БВП за 2013 г. 16,8 трилиона щатски долара. Това означава 23% от световния номинал на БВП и 19% от паритета на покупателната стойност.[17][18] Икономиката се подхранва от изобилието на природни ресурси и високата производителност на труда.[19] През 2010 г. Щатите се нареждат шести в света по БВП на глава на населението.[17] Въпреки че икономиката на страната се счита за постиндустриална, САЩ продължават да бъдат едни от най-големите производители в света.[20] Тя има четвъртия най-висок среден доход на ръка от домакинството в рамките на ОИСР, както и най-високата брутна средна заплата,[21][22][23] въпреки че е и четвърта по най-неравномерно разпределение на доходите[24][25] – около 16% от населението живее в бедност, както е определило Бюрото за преброяване.[26] Държавата отчита 36,6% от световните военни разходи,[27] правеща я икономически и военен първенец. Съединените щати са също така видна политическа и културна сила и лидер в областта на научните изследвания и технологичните иновации.[28][29][30][31][32]

Етимология на името

[редактиране | редактиране на кода]

Срещани наименования на страната са САЩ, Щатите, Америка. На български език думата „щати“ в името се измества за известно време от „държави“ към средата на двадесети век като част от по-широк процес на заместване на имената на много други държави с български. На сръбски, македонски, немски и френски например се използва съответната местна дума за „държава“. В български и руски, от друга страна, се използва заемката от немски „щат“ (Staat – държава).

Наименованието „Америка“ – на целия континент, е предложено от немския картограф Мартин Валдзеемюлер, който през 1507 г., като един от авторите на отпечатаната в Saint-Dié-des-Vosges в Лотарингия книга „Въведение в космографията“ (Cosmographiae Introductio), създава карта на света, на която са изобразени, до голяма степен – условно, Северна и Южна Америка. Причината Валдзеемюлер да избере това име е погрешно приетото по онова време схващане, че италианският изследовател Америго Веспучи (Americus Vespucius) при пътешествието си от 1497 г. е първият, достигнал американския материк.

Топографска карта на САЩ

Общата площ на САЩ e 9 833 675 km²,[33] като в това число влизат 50-те щата и окръг Колумбия и водните площи, и не се включват отвъдморските територии. Това прави САЩ третата по големина страна в света по обща площ след Русия и Канада, и четвърта по големина ако се изключат водните площи, като трета е Китай. САЩ имат 12 002 km сухопътни граници, от които най-дълга е общата граница с Канада на север – общо 8891 km. На юг страната има 3111 km граница с Мексико. Продължаващото американско военно присъствие в залива Гуантанамо обуславя и малка сухопътна граница с Куба, с дължина 28,5 km. В САЩ се намират както най-високата точка в Северна Америка – вр. Денали (6190 m) в Аляска, така и най-ниската точка, Долината на смъртта (86 m под морското равнище) в Калифорния; средната надморска височина на страната е 760 m.[33] Към площта на страната често не се добавят многобройни малки обитаеми и необитаеми територии в Карибско море и Тихия океан, които са част от Островните територии на САЩ – например Американска Самоа, Северни Мариански острови и други. Почти всички тези територии са острови, част от тях без постоянно население и с политически статут, различен от този на 50-те щата и окръг Колумбия.

Континенталните Съединени щати условно имат три отличаващи се топографски региона:

Страната е изключително богата на природни ресурси, включително подходящи за селско стопанство площи – 16,8% от площта е годна за земеделие, а 27,4% – за пасища; 33,3% от общата площ на САЩ са гори. Сред полезните изкопаеми най-големи са находищата на въглища, като САЩ разполагат с 27% от световните запаси. Страната има големи запаси и от мед, олово, молибден, уран, желязо, злато, петрол, природен газ, цинк, никел, волфрам и боксити,[33] както и огромно разнообразие други минерали. Към 2022 петролът в потенциално достижими находища на територията на САЩ възлиза на 193 милиарда барела, на второ място в света след Саудитска Арабия (275 милиарда барела) и пред Русия (137 милиарда), Канада (118 милиарда) и Ирак (105 милиарда).[37]

Климатът в по-голямата част от страната е умерен. Изключение правят Флорида със своя тропичен климат и Аляска с арктически климат; равнините на запад от Мисисипи са с полупустинен климат, а в Големия басейн климатът е пустинен.[33] Във вътрешността на континента местата, отдалечени от големи водни басейни, се характеризират с по-големи сезонни разлики в температурата, от колкото местата по крайбрежията. Например в Северна Дакота са отбелязвани разлики от +49 °C през лятото и −51 °C през зимата.[38] Сиера Невада и Каскадите са една от най-мощните климатични бариери на континента – по западните им склонове климатът е под благоприятното влияние на Тихия океан, с малки температурни амплитуди и големи валежни количества; същевременно по източните им склонове валежите са съвсем оскъдни. Същевременно липсата на релефни прегради в централните равнини осигурява свободно придвижване както на топъл въздух от Мексиканския залив, така и на арктически студен въздух от север. При сблъскването на тези въздушни маси образуват екстремни явления като торнада.[38] Това опустошително явление е най-често срещано в части от Тексас, Оклахома, Канзас и Небраска, които попадат в т.нар. Алея на торнадата.

Метеоролози сканират буреносни облаци в Оклахома за признаци на зараждащо се торнадо. Торнадата са често срещано явление в централните равнини.

Средните януарски температури са от −24,8 °C в Аляска и −18 °C в Централните равнини до 14 °C в югозападните части и до 20 °C на полуостров Флорида. Средните юлски температури са от 14 до 25 °C на западното крайбрежие, 16 – 26 °C на източното и до 32 °C във вътрешните плата и южните части на страната.

Най-големите водни басейни са безспорно Големите езера – които заедно съставят най-голямата група сладководни езера в света, и речната система на Мисисипи – Мисури. Благодарение на системи от шлюзове и канали, езерата правят възможен водния транспорт от световния океан до 2100 километра навътре в континента, до Чикаго и Минесота.[39] Най-голямото от езерата, Мичиган, е с площ 57 750 km2. На запад големите езера са рядкост; най-значимото е Голямото солено езеро в Юта, с площ 4360 km2.[33] В САЩ се намират и някои от най-дългите реки в света – Мисури (3768 km), Мисисипи (3544 km), Юкон (3190 km), Сейнт Лорънс (3058 km) и Рио Гранде (3057 km), част от които текат на териториите на Канада и Мексико. Най-голям водосборен басейн има Мисисипи – 3 202 185 km2 към Атлантическия океан.[33] Поради широкото използване на реките и езерата за изхвърляне на отпадни води, много от водните басейни са тежко замърсени с промишлени и битови отпадъци и химикали.[39]

Белоглав орел в Аляска

САЩ е една от 17-те страни в света с мегаразнообразие на растителни и животински видове. В страната се срещат 428 вида бозайници, 784 вида птици, 311 вида влечуги, 295 вида земноводни, 1154 вида сладководни риби и 91 000 вида насекоми.[40][41] Флората включва 16 499 вида покритосеменни растения, 122 иглолистни вида, 658 вида папрати, 1024 вида мъхове и 440 вида чернодробни мъхове;[40] само на Хаваи има 1800 вида цъфтящи растения, които не се срещат в континенталните Съединени щати.[42]

Белоглавият орел е национален символ на страната, а гигантската секвоя е дървесен вид, известен с огромните си размери и характерен за западните части на страната.

Службата на националните паркове на САЩ (National Park Service) поддържа мрежа от защитени местности и региони, която включва 63 национални парка, 19 природни резервата, и редица други защитени брегови ивици и местности.[43]

Първи европейски контакт с коренните американци

[редактиране | редактиране на кода]
Макет на жилище от Мисисипския период (1000 – 1600 г. сл. Хр.)

Първите хора мигрират в Северна Америка от Сибир по Беринговия мост преди 15 000 години или повече.[44][45][46] Европейците заварват техните потомци – индианците. Индианските етнически групи се класифицират по районите на обитаване и по техния език, макар че народи със сродни езици невинаги имат сходна материална култура или обществено устройство. Някои от тях, като например индианците от доколумбовата Мисисипска култура, създават развито селско стопанство, имат постижения в архитектурата и организацията на обществото.

След като европейските изследователи и търговци установяват контакт с коренните жители, местното население започва постепенно да се оттегля във вътрешността на континента и да отстъпва територии. То намалява както поради упражняваното насилие и липса на устойчивост към болестите, донесени от европейците: едра шарка и морбили,[47][48] така и поради смесените бракове[49][50][51][52]

В ранните дни на колонизацията европейците са изправени пред недостига на храна, болестите и атаките на индианците. Коренните американци често са във война със съседните племена и участват във военните конфликти на колонистите.[53] В същото време местните жители и заселниците започват да зависят един от друг. Колонизаторите търгуват и разменят храна и животински кожи, туземците търсят оръжия, боеприпаси и други европейски изделия.[54] Индианците научават много европейци къде, кога и как да култивират царевица, боб и тикви по границата. Европейските мисионери имат като основна тяхна цел да „цивилизоват“ индианците, като ги научат да обръщат повече внимание върху земеделието и ранчото, отколкото върху лова и събирането на растения.[55][56]

След първото пътуване на Колумб до Новия свят през 1492 г. редица изследователи и преселници стъпват във Флорида и американския Югозапад.[57][58] Има и няколко опита за колонизиране от страна на французите на източното крайбрежие, а по-късно и по поречието на Мисисипи, където френската колонизация е по-успешна. Английските колонии се установяват на източния бряг на Северна Америка, започвайки със селището Джеймстаун във Вирджиния, основано 1607 г. Друга значима английска колония е Плимутската колония на пилигримите от 1620 г. Ранните опити за комунално съжителство на европейските преселници претърпяват неуспехи до въвеждането на частни земеделски стопанства.[59] Първото избрано законодателно събрание на континента е създадено през 1619 г. във Вирджиния. Договорът на кораба Мейфлауър, подписан от пилигримите преди стъпването им на американска земя, представлява прецедент за тогавашния модел на представително самоуправление и конституционализъм, и той ще се приеме във всички следващи американски колонии.[60][61]

Подписването на договора на Мейфлауър, 1620

Повечето заселници в Америка са дребни фермери, но има и такива, които разбират от индустрия. Земеделските култури за продан включват тютюн, ориз и пшеница. Добивната промишленост се развива с риболов, производство на кожи и дървени материали. Производителите правят ром и плавателни съдове, а в края на колониалния период американците са отговорни за една седма част от световния запас на желязо.[62] В подкрепа на местната икономика градовете се разполагат по крайбрежието, за да служат като търговски центрове. Английските колонии са допълнени от вълни от шотландско-ирландско население и други групи. Постепенно крайбрежната зона поскъпва и наемните работници са избутани на запад.[63] Използването на роби за отглеждането на култури за продан се заражда при испанците през XVI век, усвоява се от англичаните и чрез тях попада в Северна Америка, където робството процъфтява. Причини за разцвета му са по-голяма продължителност на живот в новия континент, дължаща се на по-малкото заболявания, по-добрата храна и лечение.[64][65][66] Колониалното общество до голяма степен е разделено относно религиозното си и морално отношение към робството, от което една част са против него, а други – за.[67][68] В началото на XVIII век обаче африканските роби заместват изцяло наемните работници, особено в южните региони.[69]

С колонизацията на Джорджия през 1732 г. са образувани 13 колонии, от които ще се появят бъдещите Съединени американски щати.[70] Всички тези колонии имат местни правителства, избрани чрез избори, отворени за повечето свободни хора. Новото правителство изпитва все по-голяма отдаденост към древните права на англичанина и чувство за самоуправление, стимулиращо подкрепа за републиканство.[71] С изключително висока раждаемост, ниска смъртност, както и стабилно споразумение, колониалното население нараства бързо. За разлика от относително малката популация на коренните жители, които намаляват.[72] Възраждането на християнството през 30-те и 40-те години на XVIII век, познато като Голямото събуждане, подхранва интерес към религията и религиозната свобода.

Във войната между французите и индианците британците изземат Канада от френските заселници, но френскоезичното население остава политически изолирано от южните колонии. Като се изключат коренните американци, които са завладени и разселени, в 13-те колонии популацията през 1770 г. е отчетена 2,1 млн. души, което е една трета от тази в Британия. Въпреки продължаващия наплив от новопристигнали, скоростта на естествения прираст е такава, че от 1770 г. само една малка част от американците са били родени в чужбина.[73] Отдалечеността на колониите от Великобритания им позволява да развият самоуправление, но техният успех мотивира редица монарси да се устремят да затвърдят кралския авторитет.

Независимост и разширяване

[редактиране | редактиране на кода]
Декларацията за Независимост: Комитетът на Петте представя своя проект на Втория континентален конгрес през 1776 г.

Американската война за независимост е първата успешна колониална война за независимост срещу европейска сила. Американците разработват една идеология на „републиканство“, която държи на правителство, осланящо се на волята на народа, изразена в техните местни законодателни органи. Те търсят правата си като англичани, „никакви данъци без представителство.“ Британците настояват за администриране на империята в парламент, и конфликтът ескалира във война.[74] Конгресът приема Декларацията за независимост, на 4 юли 1776 г., обявявайки, че човечеството е създадено равно по техните неотменими права. Тази дата се чества като Ден на независимостта на Америка. От 1777 г. Уставът на Конфедерацията установява слабо правителство, което управлява до 1789 г.[75]

Великобритания признава независимостта на САЩ след тяхното поражение в Йорктаун.[76][77][78] В мирния договор от 1783 г. американският суверенитет е признат в територия от брега на Атлантическия океан на запад до река Мисисипи. Националистите, които водят Филаделфийския конвент (1787 г.), привеждат в писмен вид Конституцията на Съединените щати, ратифицирана със спогодба между държавите през 1788 г. Федералното правителство е реорганизирано в три клона една година по-късно, за негова проверка и баланс. Джордж Вашингтон, водачът на победната революционна армия, е първият президент, избран в рамките на новата конституция. Законът на правата, забраняващ федерално ограничаване на личната свобода, както и гарантиране на редица правни защити, е приет в 1791 г.[79]

Въпреки че федералното правителство криминализира международната търговия с роби през 1808 г., след 1820 г. отглеждането на високодоходна памукова реколта се разраства в дълбокия Юг, а заедно с него се увеличава и робският труд.[80][81][82] През второто велико събуждане, започвайки около 1800 г., милиони се обръщат към евангелското протестантство. На север от религиозното течение се зараждат множество движения за социална реформа, включително аболиционизмът,[83] на юг методисти и баптисти прозелитират сред робското население.[84]

Желанието на американците да разширят териториите си на запад подтиква към една дълга поредица от войни с индианците.[85] Луизиана е закупена от френско-доминиращата територия през 1803 г., с което почти се е удвоява размерът на нацията.[86] Войната от 1812 г., обявена от Великобритания поради различни оплаквания от нейна страна, води до равенство и засилване на американския национализъм.[87] Флорида е отстъпена от Испания след серия от американски военни набези в нея, след това, през 1819 г., и заливната зона се присъединява.[88] Разширението е подпомогнато от парната сила, когато започват пътуванията на параходи по големи водни системи на Америка, които са свързани с нови канали, като Ери и Илинойс и Мичигън. След водните пътища, американците почват да кръстосват земите си още по-бързо по железопътните линии.[89]

Териториалните придобивки на САЩ през XVIII век

От 1820 до 1850 г. Джексоновската администрация започва серия от реформи, които включват широко мъжко избирателно право, което води до възхода на Втората партийна система, съставена от демократи и виги – доминиращи партии от 1828 до 1854 г. Пътят на сълзите през 1830 г. илюстрира политиката на индианско премахване, която премества индианците на запад към техните резервати. САЩ анексира Република Тексас през 1845 г. по време на период на експанзионистичното явно предначертание.[90] Орегонският договор с Великобритания от 1846 г. дава контрола на Съединените щати върху днешния американски северозапад.[91] Победата в мексиканско-американската война, завършила през 1848 г., спира мексиканската цесия върху Калифорния и голяма част от днешния американски югозапад.[92]

Златната треска в Калифорния от 1848 – 1849 г. стимулира миграцията на запад, с което се създават няколко нови западни щати.[93] След Гражданската война в САЩ, новите трансконтинентални железници правят смяната на местожителства по-лесни за заселниците, разширяват вътрешната търговия и увеличават конфликтите с индианците.[94] След половин век изчезването на бизоните е екзистенциален удар за много от равнинните индиански култури.[95] През 1869 г. нова политика за мир се опитва да предпази местните американци от малтретиране, да се избегне по-нататъшен военен конфликт и да се осигури в крайна сметка тяхното американско гражданство.[96]

Гражданска война и Ера на реконструкция

[редактиране | редактиране на кода]
Битката при Гетисбърг, Пенсилвания, по време на Гражданската война

От появата на Съединените щати непрекъснато съществува разделение в американското общество относно робството между Севера и Юга, което в крайна сметка води до Американската гражданска война.[97] Първоначално щатите, влизащи в Съюза, се редуват робовладелски и свободни, за да запазят секционния баланс в Сената. Населението в свободните щати обаче нараства и те излизат пред робовладелските територии в Камарата на представителите. С прибавената западна територия и повече свободни земи, напрежението между щатите със и без робски труд нараства, подкрепено с аргументи относно федерализма и разпределението на териториите, дали и как да се разшири или ограничи робството.[98]

След избирането на Ейбрахам Линкълн през 1860 г., първият президент от антиробовладелската Републиканска партия, конвенции от тринадесет щата обявяват отцепване и формират Конфедеративните американски щати, докато федералното правителство на САЩ поддържа отцепването като незаконно.[98] Последвалата война е първа за Съюза, след нея в 1863 г. жертвите нарастват и Линкълн представя неговата Прокламация за освобождаване на робите, с която целта на втората война става премахването на робството. Гражданската война остава като най-смъртоносния военен конфликт в американската история, виновна за смъртта на ок. 618 000 войници, както и много цивилни граждани.[99]

След победата на Съюза през 1865 г., три изменения на Конституцията на САЩ, забраняващи робството, правят близо четири милиона американци от африкански произход, които са били роби,[100] граждани на страната, и им обещава права на глас. Войната и нейната резолюция водят до значително увеличение на федералната власт,[101] насочена към реинтегриране и възстановяване на южните щати, като същевременно гарантира права на освободени роби.[102] Но след Ерата на реконструкция, в целия Юг законите на Джим Кроу скоро обезправят повечето черни и някои бедни бели. През следващите десетилетия както в севера, така и в юга, черните и някои бели се изправят срещу системната дискриминация, включително расова сегрегация и редките решавания на проблеми извън съда, предизвиквайки национални движения срещу тези злоупотреби.[102]

Имиграция, разширение и индустриализация

[редактиране | редактиране на кода]
Остров Елис, Ню Йорк, е главната врата за имигрантите от Европа.[103]

В Севера урбанизацията и безпрецедентният наплив на имигранти от Южна и Източна Европа довежда до излишък на индустриалния труд и големи промени в културата на страната.[104] Националната инфраструктура, включително телеграфните и трансконтинентални линии, ускоряват икономическия растеж, разрастват селищата и развиват стария американски Запад. По-късно изобретяването на електрическото осветление и телефона също се отразяват на комуникацията и градския живот.[105]

Съединените щати в своето най-голямо териториално разширение от 1898 до 1902 г.

Краят на индианските войни допълнително разширява площите, подложени на механично отглеждане, и увеличава излишъците за международните пазари.[106] Континенталната експанзия завършва с купуването на Аляска от Русия през 1867 г.[107] През 1893 г. проамериканските елементи в Хаваите свалят монархията и създават република, която е анексирана от щатите през 1898 г. Пуерто Рико, Гуам и Филипините са отстъпени от Испания през същата година, след Испано-американската война.[108]

Бързото икономическо развитие в края на XIX и началото на XX век стимулира възхода на много бележити индустриалци. Магнати като Корнелиус Вандербилт, Джон Рокфелер и Андрю Карнеги водят напредъка на страната в железопътната, нефтената и стоманодобивната промишленост. Банковото дело се превръща в основна част от икономиката, като Джон Морган играе важна роля. Едисън и Тесла се захващат с разпространението на електроенергия за промишлеността, домовете и за уличното осветление. Хенри Форд прави революция в автомобилната индустрия. Американската икономика се разраства и се превръща в най-голямата в света, а Съединените щати стават една от великите сили в света.[109] Тези драматични промени са придружени от социални безредици и възход на популистки, социалистически и анархистически движения.[110] Този период приключва с настъпването на Прогресивната ера, в която се осъществяват значителни реформи в много обществени области, включително избирателните права на жените, забраната на алкохола, регулирането на потребителските стоки, по-големите антитръстови мерки за осигуряване на конкуренция и внимание към условията на работа.[111][112][113]

Двете световни войни и Голямата депресия

[редактиране | редактиране на кода]
Тълпа се събира на Уол Стрийт след краха му през 1929 г.

Съединените щати остават неутрални в началото на Първата световна война през 1914 г. до 1917 г., когато се включват във войната като „присъединена сила“, заедно с официалните съюзници, като помагат да се обърне ударът срещу Централните сили. През 1919 г. президентът Удроу Уилсън заема водеща дипломатическа роля в Парижката мирна конференция и силно препоръчва САЩ да се присъединят към Общество на народите. Сенатът отказва да одобри това и не ратифицира Версайския договор, който учредява Общество на народите.[114]

През 1920 г. движението за права на жените печели приемане на конституционно изменение, което дава право на жените да гласуват.[115] През 20-те и 30-те се заражда радиото като масова медия и възниква ранната телевизия.[116] Просперитетът от 1920-те години („ревящите“ двадесети години) приключва с Краха на Уолстрийт от 1929 г. и началото на Голямата депресия. След избирането му за президент през 1932 г., Франклин Рузвелт отговаря с „Новия курс“, който включва създаването на системата за социално осигуряване.[117] Голямата миграция на милиони афроамериканци от американския юг започна преди Първата световна война и се разширява през 60-те години на XX век;[118] докато явлението „котел с прах“ (серия прашни бури) от средата на 30-те обеднява много земеделски общности и стимулира нова вълна от западна миграция.[119]

В началото на Втората световна война САЩ остават неутрални, докато Германия завладява големи територии от Европа. Америка започва да доставя материал за Съюзниците от март 1941 г., посредством програмата Заем-Наем. На 7 декември 1941 г. Японската империя изненадващо атакува Пърл Харбър, принуждавайки САЩ да се включи на страната на Съюзниците във войната.[120] През войната Щатите са споменати като едни от „Четирите полицая“[121] на Съюзниците, които се срещат, за да направят план за следвоенния свят. Другите три сили са Британия, Съветския съюз и Китай.[122][123] Във Втората световна война Америка губи 400 000 войника,[124] въпреки това страната се оказва сравнително неповредена. След войната САЩ става най-голяма икономическа и военна сила в света.[125]

Съединените щати изиграват водеща роля в конференциите в Бретън Уудс и Ялта заедно с Обединеното кралство, Съветския съюз и другите Съюзници. Те подписват споразумения за нови международни финансови институции и следвоенна реорганизация на Европа. След победата на Съюзниците в Европа, международна конференция от 1945 г. в Сан Франциско създава Хартата на Обединените нации, която влиза в сила след войната.[126] Съединените щати произвеждат първите ядрени оръжия и ги използват над Япония, градовете Хирошима и Нагазаки. Това тласка източната страна да се предаде на 2 септември, с което завършва Втората световна война.[127][128] Забавленията и парадите се осъществяват на деня наречен „Ден на победата“ или „Ви Джи дей“.[129]

Студената война и Движението за граждански права

[редактиране | редактиране на кода]
Мартин Лутър Кинг произнася реч на митинг против войната във Виетнам. Университет „Сейнт Пол“, Минесота, 27 април 1967 г.

След Втората световна война Съединените щати и Съветският съюз започват борба за надмощие – конфликт познат като Студената война. Съперничеството между двете държави е породено от идеологическото противопоставяне на капитализма и комунизма,[130] както и геополитическите различия между свързания с морето Атлантик и континенталния евроазийски лагер. Двете суперсили доминират военните действия в Европа – САЩ със своите съюзници от НАТО и от друга страна СССР и съюзниците им от Варшавския договор. Съединените щати изработват политика за ограничаване влиянието и разширението на комунистическата идеология. Докато Щатите и Съветския съюз водят посреднически войни и разработват мощен ядрен арсенал, двете държави избягват директния военен конфликт.

САЩ често се противопоставя на страните от Третия свят, които Америка вижда под силното влияние на руснаците. Америка често се намесва с директен военен удар, когато управлението на дадена страна е застрашено от идване на лява власт.[131] Американски войски се бият срещу китайските и севернокорейските сили в Корейската война от 1950 до 1953 г.[132] Съветският съюз пуска първия изкуствен спътник през 1957 г., а 1961 г. е изстрелян първият човек в космоса, с което се слага началото на така наречената „космическа надпревара“ – съревнование между двете страни за космическо надмощие. През 1969 г. Съединените щати стават първата нация изпратила хора на Луната.[132] Обтегнатият конфликт в Югоизточна Азия води до военната намеса на САЩ, позната като Виетнамската война.

У дома Щатите преживяват продължителен икономически растеж, населението се увеличава, а средната класа се утвърждава. Конструирането на Междущатската магистрална система преобразува инфраструктурата на страната следващите десетилетия. Милиони мъже и жени се преместват от фермите и центровете на големите градове към предградията.[133][134] През 1959 г. Хаваите стават 50-ият и последен щат на САЩ, присъединен към държавата.[135] Нараства Движението за човешки права, което чрез ненасилие се бори срещу сегрегацията и дискриминацията. Лидер на движението става бележитият активист Мартин Лутер Кинг. Комбинацията от съдебни решения и законодателство водят да появата Закона за граждански права от 1968 г., който се стреми да прекрати расовата дискриминация.[136][137][138] В същото време, така нареченото движение на контракултурата нараства; то включва противопоставянето на Войната във Виатнам, черния национализъм и сексуалната революция.

Президентът на САЩ Роналд Рейгън и генералният секретар на СССР Михаил Горбачов на срещата в Женева през 1985 г.

Стартирането на „Война срещу бедността“ разширява притежателното право и социалните помощи, включително създаването на програмите „Медикеър“ и „Медисайд“, които гарантират здравно покритие за възрастните и бедните. Също така са пуснати спонсорирани от правителството програми, тестващи нуждите на индивида и семейството, такива са: „Допълнителна програма за подпомагане на храненето“ и „Помощ за семейства с гладуващи деца“.[139]

70-те и късните 80-те Съединените щати навлизат в период на застой в производството. След избора на Роналд Рейгън за 40-и президент на САЩ са предприети реформи на свободния пазар, с които се цели да се намали инфлацията. Рейгън загърбва „лекия тон“ към Съветския съюз и прекратява така нареченото „разведряване“ в отношенията между двете държави. Предприета е по-агресивна стратегия към комунистическата страна.[140][141][142][143] През 1985 г. процентът на работещи жени на 16-годишна възраст надвишава 50%. Това се дължи на вълната от недоволство в женската част на американското население, започнало през 70-те.

Късните 80 години на XX век донасят затопляне в конфликта САЩ – Съветския съюз. Помирението достига своята връхна точка през 1991 г. когато СССР се разпада и с това е сложен край на Студената война.[144][145][146][147][148] Това извежда Щатите като единствената световна сила на политическата сцена. Концепцията за „американизация“, която се появява след Втората световна война, печели популярност под определението Нов световен ред.

Съвременна история

[редактиране | редактиране на кода]
Световният търговски център в Долен Манхатън по време на терористичните атаки на 11 септември от ислямската терористична група Ал-Каида през 2001 г.

След Студената война конфликтът в Близкия изток назрява през 1990 г., когато Ирак, под управлението на Саддам Хюсеин, нахлува и прави опит да анексира Кувейт, съюзник на Съединените щати. Страхувайки си, че подобен сценарий ще последва и в другите региони, президентът Джордж Х. У. Буш стартира операцията „Пустинен щит“ – американски отбранителни войски се настаняват в Саудитска Арабия. Операция „Пустинна буря“ поставя началото на така наречената „Война в Персийския залив“, провеждана от коалиционна сила от 34 нации, водени от Съединените щати, срещу Ирак. Войната приключва с успешно експулсиране на армията на Хюсеин от Кувейт и възвръщане на монархията там.[149]

Първоначално използван в американските военни отбранителни мрежи, интернет се простира до международните академични платформи и от там за публично ползване през 90-те, като влиянието му върху икономиката, обществото и културата става огромно.[150] Поради дот-ком бума, стабилната парична политика при Алън Грийнспан и намалените разходи за социални помощи, през 90-те години на XX век се наблюдава най-дългото икономическо разрастване в съвременната история на САЩ, чийто край е през 2001 г.[151][152] В началото на 1994 г. САЩ сключват Споразумението за свободна търговия в Северна Америка (NAFTA), което свързва 450 милиона души с производство на стоки и услуги на стойност 17 трилиона щ.д. Целта на споразумението е да се премахнат търговските и инвестиционните бариери между САЩ, Канада и Мексико до 1 януари 2008 г. Търговията между тримата партньори нараства след влизането в сила на НАФТА.[153][154][155]

На 11 септември 2001 г. терористи от Ал-Каида удрят Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона близо до Вашингтон. Жертвите от терористичния акт са близо 3000 души.[156] В отговор на атаката Съединените щати започват войната срещу тероризма, която включва война в Афганистан и войната в Ирак (2003 – 2011 г). През 2007 г. администрацията на Буш разполага огромна част войскови отряди в Ирак, което успешно води до намаляване насилието и по-голяма стабилност в региона.

Политиката на правителството, замислена да промотира достъпни жилища,[157] значителните недостатъци в корпоративното и регулаторното управление[158] и исторически ниските лихвени проценти, определени от Федералния резерв,[159] водят до жилищен балон в началото на века, който завърша с финансова криза през 2008 г. – най-големият икономически спад в страната след Великата депресия.[160] По време на кризата активите, притежавани от американци, загубват около една четвърт от стойността си.[161] Насред кризата през 2008 г. за президент е избран Барак Обама, първият афроамериканец[162] и мултикултурен[163] президент[164]. Впоследствие новият държавен глава прекарва стимулиращи мерки и закона „Дод-Франк“, като опит да смекчи негативните ефекти и да гарантира, че няма да има повторна криза. През 2010 г. президентът Обама ръководи усилията за приемане на „Закона за достъпни грижи“ – най-мощната реформа в здравната система на страната от близо пет десетилетия.[165]

На президентските избори през 2016 г. републиканецът Доналд Тръмп е избран за 45-и президент на САЩ. На 20 януари 2020 г. е потвърден първият случай на COVID-19 в страната.[166] Към септември 2020 г. САЩ имат над 6,2 милиона случая на COVID-19 и над 180 000 смъртни случая.[167] Съединените щати е държавата с най-много случаи на COVID-19 от 11 април 2020 г.[168]

Държавно устройство и вътрешна политика

[редактиране | редактиране на кода]
Президентът на САЩ Джо Байдън

Съгласно Конституцията на САЩ, приета на 17.09.1787 г., пълномощията по осъществяване на държавното управление са в прерогативите на Федералното правителство на САЩ. Останалите, незасегнати в Конституцията, пълномощия се прилагат от щатските власти.

В Конституцията е заложен принципът на разделението на властите, според който федералното правителство се състои от законодателни, изпълнителни и съдебни органи на държавното управление, действащи независимо един от друг.

Висш орган на законодателната власт е двукамарен Конгрес на САЩ:

Висш орган на изпълнителната власт е президентът на САЩ.

Висш орган на съдебната власт е Върховният съд на САЩ.

Основни политически партии в САЩ са Републиканската партия и Демократическата партия, въпреки че съществуват и много малки партии.

Административно деление

[редактиране | редактиране на кода]

В административно отношение САЩ се разделят на 50 щата, 1 федерален окръг (Вашингтон), 41 независими града и 3072 окръга. Най-големият (но и един от най-слабонаселените щати) е Аляска.

Административно деление на САЩ
Административно деление на САЩ
Щатите и техните главни градове
Щат Главен град Щат Главен град
Алабама Монгомъри Мисури Джеферсън сити
Аляска Джуно Мичигън Лансинг
Аризона Финикс Монтана Хелена
Арканзас Литъл Рок Небраска Линкълн
Айдахо Бойзи Невада Карсън сити
Айова Де Мойн Ню Джърси Трентън
Вашингтон Олимпия Ню Йорк Олбъни
Вирджиния Ричмънд Ню Мексико Санта фе
Върмонт Монпелие Ню Хемпшир Конкорд
Делауеър Доувър Оклахома Оклахома сити
Джорджия Атланта Орегон Салем
Западна Вирджиния Чарлстън Охайо Калумбус
Илинойс Спрингфилд Пенсилвания Харисбърг
Индиана Индианаполис Род Айлънд Провидънс
Калифорния Сакраменто Северна Дакота Бисмарк
Канзас Топика Северна Каролина Рали
Кентъки Франкфорт Тексас Остин
Колорадо Денвър Тенеси Нашвил
Кънектикът Хардфорд Уайоминг Шейен
Луизиана Батън Руж Уисконсин Медисън
Масачузетс Бостън Флорида Талахаси
Мейн Огъста Хавай Хонолулу
Мериленд Анаполис Южна Дакота Пиер
Минесота Сейнт Пол Южна Каролина Колумбия
Мисисипи Джакстън Юта Солт Лейк Сити
Нюйоркската фондова борса на Уолстрийт е символ на американската икономическа мощ

През 2003 г. САЩ е била третото по посещаемост туристическо направление в света с 40 400 000 туристи след Франция със 75 000 000 и Испания с 52 500 000.

Икономическата история на САЩ е история на икономически растеж, който започва, като една изостанала в икономическо отношение колония прогресира до най-голямата индустриална икономика в света през XX и XXI век.

Икономическата система на САЩ като капиталистическа смесена икономика, в която корпорациите, други частни фирми и отделните индивиди вземат повечето микроикономически решения, а правителството предпочита да заеме по-малка роля във вътрешната икономика, въпреки че цялостната роля на правителството, имайки предвид всички негови нива, е относително висока – 36% от брутния вътрешен продукт. По-голямата част от бизнеса в САЩ не е корпоративен и няма наемни работници, а вместо това некорпорирана самостоятелна собственост. Щатите имат малка мрежа за социално осигуряване (застраховка при безработица, универсално здравеопазване, подслони за бездомните) и регулацията на отделните видове бизнес е малко под средната за развитите страни. Медианният доход на едно домакинство в САЩ за 2005 е 43 318 щатски долара.

Икономическата активност вътре в страната варира в голяма степен. Например град Ню Йорк е център на американските финансова, медийна, издателска и рекламна индустрии, докато Лос Анджелис е най-важният център за филмови и телевизионни продукции. Зоната на залива на Сан Франциско е главен технологичен център. Средният Запад е известен със силната си преработвателна и тежка промишленост, с Детройт – исторически център на американската автомобилостроителна промишленост и Чикаго – финансова и бизнес столица на региона. Югоизтокът е основният район за селско стопанство, туризъм и дърводобивна промишленост, и тъй като заплатите и разходите са под средните за страната, той продължава да привлича преработвателна промишленост.

Реактивен двигател за пътнически самолет, произведен в САЩ
Лос Анджелис, икономическото сърце на американския Западен бряг

Най-големият сектор в американската икономика е този на услугите, в който е заета грубо около ¾ от работната сила.

Икономиката изобилства от естествени ресурси като въглища, нефт и ценни метали. САЩ са вторият по големина световен производител на злато след ЮАР. Въпреки това страната все още разчита за много от своето производство на други държави. В селското стопанство страната е производител номер 1 на царевица, соеви зърна, ориз и пшеница с Великите равнини, наричани „житницата на света“ поради огромното си селскостопанско производство. САЩ имат голяма туристическа индустрия, заемаща трето място в света. САЩ са също износител на самолети, стомана, оръжия и електроника. Канада заема 19% (повече от всяка друга държава) от щатската външна търговия, следвана от Китай, Мексико и Япония.

Докато доходът на глава от населението в САЩ е сред най-високите в света, богатството е сравнително концентрирано. Доходът на глава от населението е по-висок от този в Западна Европа, но през 1990 г. доходът се е разпределял по-неравномерно. Приблизително 15% от населението на САЩ е живеело под прага на бедността през 2012 г. или повече от 46 милиона души. Бедността в САЩ продължава да расте. Средната класа спада все повече.[169][170] От 1975 г. в САЩ действа „двустълбов“ трудов пазар, на който почти целият реален доход отива в 20% от домакинствата, като повечето от тези средства се падат на най-високо платените в тази категория. Тази поляризация е резултат от високото ниво на икономическа свобода.

Социалната мобилност на жителите на САЩ, отнесена спрямо останалите държави, е обект на големи дебати. Някои анализатори са открили, че социалната мобилност в САЩ е ниска, отнесена към държавите от ОИСР, и по-специално към държавите от Западна Европа, Скандинавието и Канада. Ниската социална мобилност може би се корени в щатската образователна система. Общественото образование в САЩ е финансирано предимно от данъци от местна собственост, допълнени от държавни постъпления. Това често резултира в голяма разлика между финансирането на бедните райони или бедните щати и по-състоятелните административни единици. Някои анализатори спорят, че относителната социална мобилност в САЩ достига своя връх през 60-те години на XX век и започва бърз спад през 80-те. Бившият председател на Борда на Федералния резерв Алън Грийнспан също предполага, че нарастващото неравенство в доходите и мобилността на по-бедната класа на САЩ могат евентуално да заплашат цялата система в близко бъдеще.

Междущатска магистрална система

Тъй като САЩ са създадени от сравнително скоро, по-голямата част от развитието на американските градове е станало след изобретяването на автомобила. За да свърже огромните си територии, Съединените щати са построили мрежа от висококапацитетни, високоскоростни магистрали, най-важната част от които е Междущатската магистрална система, частично заменила по-остарялата Магистрална система на Съединените щати.

Съединените щати имат и презконтинентална жп система, която се използва за превоз на товари през континенталните 48 щата. Пътнически жп услуги се извършват от Амтрак, който обслужва 46 от континенталните 48 щата.

Много от американските градове имат метро, като най-голямото е Нюйоркското метро.

Автомобилната индустрия се развива по-рано и по-бързо в САЩ, отколкото в другите страни. Гръбнакът на националната транспортна инфраструктура е мрежа от магистрали с голям капацитет, които понасят огромен брой пътнически коли и товарни камиони. По информация от 2004 година в САЩ има 6 407 637 km автомобилни пътища – най-много в света.

Масови (обществени) транзитни системи съществуват в големите градове като Ню Йорк, където действа едно от най-натоварените в света метра. С няколко изключения американските градове не са толкова гъсто населени като останалите части на света. Ниската гъстота от части е резултат от големите нужди на американските домакинства от собствени автомобили.

Щатите са уникални с високия си брой частни пътнически железопътни пътища. През 70-те години на XX век правителствена намеса реорганизира товарните жп пътища, консолидирайки пътническите услуги под държавната корпорация Амтрак. Няма друга страна с толкова жп пътища.

Въздушните превози са предпочитан начин за превоз на пътници за дълги разстояния. По отношение на пътниците 17 от тридесетте най-натоварени летища в света за 2004 г. са в Щатите включително и най-натовареното – „Международно летище Хартсфийлд – Джаксън Атланта“. По отношение на превоз на товари, 12 от тридесетте най-натоварени летища в света са в САЩ, включително и най-натовареното в света – „Международно летище Мемфис“

Няколко основни морски пристанища се намират в САЩ; трите най-големи са калифорнийските „Пристанище Лос Анджелис“ и „Пристанище на Лонг Бийч“ и „Пристанище на Ню Йорк и Ню Джърси“, които са сред най-натоварените в света. Вътрешността на САЩ също е свързана чрез основен корабоплавателен канал през морския път Св. Лоурънс и реката Мисисипи. Първата водна връзка между Големите езера и Атлантическия океан е Каналът Ери, който позволява бързо експанзия на селското стопанство и индустрия в Средния Запад и прави Ню Йорк (градът) икономически център на страната.

САЩ е третата по население страна в света след Китай и Индия. Населението на САЩ е 318 857 056 души към 01.07.2014 г. По брой на населението от всички щати най-голям е щатът Калифорния с население от 38 802 500 души към 2014 г. Следва щатът Тексас, който е с население от 26 956 958 души, щатът Флорида – 19 893 297 души, щатът Ню Йорк – 19 746 227 души, щатът Илинойс – 12 880 580 души, а с най-малък брой население са щатите Уайоминг – 584 153 души, Върмонт – 626 562 души и окръг Колумбия – 658 893 души.

Според данни на Агенцията за българите в чужбина през 2004 г. в САЩ е имало 250 000 българи, което прави страната една от първите по брой българи в света. 55 489 души са отбелязали, че са с български произход на последното преброяване на населението, включващо въпрос за произход (2000). Най-много българи има в Илинойс – 220 000 души, Флорида 60 000 – 120 000 души и Калифорния 40 000 – 120 000 души (2000). За всички щати вижте Списък на щатите в САЩ по брой българи – 2000 г.

Центърът на населението на САЩ продължава да се измества на юг и запад. Най-бързо растящият регион е Западът, следван от Юга. Според Бюрото за преброяване на населението щатите с най-голям растеж от 2000 г. до 2010 г. са били Невада (35,1%), Аризона (24,6%) и Юта (23,8%), а с най-малък са щатите Роуд Айлънд (0,4%), Луизиана (1,4%) и Охайо (1,6%). Мичигън е единственият щат, който е със спад на населението на САЩ.[171]

В Съединените щати няма официален език, поне на федерално ниво. Някои закони, като например „изискванията за натурализация на гражданството в САЩ“, изискват владеенето на английски език, освен това повечето американски щати обявяват английския (американско-английския) за официален език.[172] Три щата и четири американски територии разпознават местните или национални езици като официални, това включва щата Хаваи (хавайски език),[173] Аляска (двайсет местни езика),[174] Южна Дакота (езика на сиуксите),[175] Американска Самоа (самоански език), Пуерто Рико (испански език), Гуам (езика чаморо) и Северни Мариански острови (езика каролиниан и чаморо). В Пуерто Рико испанският е по-разпространен език от английския.[176]

Според „Проучване на американската общност“ през 2010 г. 229 млн. хора (населението на Съединените щати през този година е 308 млн.) говорят само английски в домовете си. Повече от 37 млн. говорят испански език в домовете си, което го прави вторият най-популярен език в Щатите. Други езици говорени в домовете на милиони от хората включват: китайски (2,8 млн.), тагалог (1,6 млн.), виетнамски (1,4 млн.), френски (1,3 млн.), корейски (1,1 млн.) и немски (1 млн.).[177] 28 565 души са казали, че вкъщи говорят на български език, като по този показател българският се нарежда на 64-то място по употреба вкъщи в САЩ.

Най-широко преподаваните езици в Съединените щати, по отношения броя на записаните в детските градини, средни училища, висши учебни заведения и странични школи, е испанският език (около 7,2 млн. учащи), френският (1,5 млн.) и немският (500 000). Други често изучавани езици включват: латински, японски, американския жестомимичен език, италиански и китайски.[178][179] 18% от всички американци твърдят, че освен английски, говорят и други езици.[180]

Религия в САЩ[181]

  Неопределени (26%)
  Ислям (1%)
  Други религии (3%)
  Неотговорили (2%)

Първата поправка към Конституцията на САЩ гарантира конституционното право за свободното практикуване на религия и забранява на Конгреса да приема закони, които целят установяване на религиозен контрол върху правителството или правителствен контрол върху религията (Establishment Clause).

Съединените щати имат най-многочисленото християнско население в света.[182] В проучване от 2014 г. 70,6% от американското население се самоопределят като християни.[183] Протестантите държат най-големия дял от 46,5%, следвани от римокатолици с 20,8%. Двете деноминации са най-големите християнски групи.[184] През 2014 г. 5,9% от възрастното население на САЩ се причислява към нехристиянски религии.[185] Това включва юдеизъм 1,9%, ислям 0,9%, индуизъм 0,7% и будизъм 0,7%.[185] Проучването също отчита, че 22,8% от запитаните са се окачествили като агностици, атеисти или просто нерелигиозни, което е нарастване с 8,2% спрямо 1990[186][187].

Протестантството е най-голямото християнско течение в Щатите или почти половината от американския народ. В тази деноминация баптистите са най-големият клон с 15,4%,[188] а Южната баптистка конвенция е най-голямата индивидуална група от християни – 5,3% от населението на САЩ.[188] Другите протестантски клонове включват протестанти без определена деноминация, методисти, петдесятници, неопределени протестанти, лутерани, презветерианци, конгрешани, реформисти, епископални християни/англикани, квакери, адвентисти, движение на светиите, християни фундаменталисти, анабаптисти, пиетисти и много други.[188]

Библейският пояс е неофициален термин за регион в южен САЩ, който е известен със своето консервативно евангелистко протестантство. Южните щати са символ на дълбока религиозност и стриктно посещение на неделните служби. Там набожността винаги е по-висока от средната за страната. Обратно, най-малка роля играе религията в Нова Англия и западните щати.[189]

Най-големите метрополни градове в САЩ

[редактиране | редактиране на кода]

Най-големите метрополни градове по население в САЩ за 2013 г. са:

  1. Ню Йорк – Нюарк – Джърси сити, Ню Йорк – Ню Джърси – Ню Джърси Пенсилвания 19 949 502
  2. Лос Анджелис – Лонг Бийч – Анахейм, Калифорния 13 131 431
  3. Чикаго – Нейпървил – Мичиган Сити, Илинойс – Индиана – Уисконсин 9 537 289
  4. Далас – Форд Уорт – Арлингтън, Тексас 6 810 913
  5. Хюстън – Уудлендс – Шугърленд, Тексас 6 313 158
  6. Филалдефия – Рединг – Кемдин – Уилмингтън, Пенсилвания – Ню Джърси – Делауеър – Мериленд 6 034 678
  7. Вашингтон – Арлингтън – Александрия, окръг Колумбия – Вирджиния – Мериленд – Западна Вирджиния 5 949 859
  8. Атланта – Санди Спрингс – Розвил, Джорджия 5 522 942

Най-големите градове

[редактиране | редактиране на кода]

Вижте Списък на градовете в САЩ по население

Най-големите градове по население в САЩ за 2015 г. са посочени по-долу. В получер са градовете, които са и столици на съответния щат. Данните са на Бюрото за преброяване на населението в САЩ и представляват приблизителна оценка за 2015 г.

Ню Йорк
Ню Йорк
Лос Анджелис
Лос Анджелис
Чикаго
Чикаго
Хюстън
Хюстън

Място Град Щат Население

Филаделфия
Филаделфия
Финикс
Финикс
Сан Антонио
Сан Антонио
Сан Диего
Сан Диего

1 Ню Йорк Ню Йорк 8 550 405
2 Лос Анджелис Калифорния 3 971 883
3 Чикаго Илинойс 2 720 546
4 Хюстън Тексас 2 296 224
5 Филаделфия Пенсилвания 1 567 442
6 Финикс Аризона 1 563 025
7 Сан Антонио Тексас 1 469 845
8 Сан Диего Калифорния 1 394 928
9 Далас Тексас 1 300 092
10 Сан Хосе Калифорния 1 026 908
11 Остин Тексас 931 830
12 Джаксънвил Флорида 868 031
13 Сан Франциско Калифорния 864 816
14 Индианаполис Индиана 853 173
15 Кълъмбъс Охайо 850 106
16 Форт Уърт Тексас 833 319
17 Шарлът Северна Каролина 827 097
18 Сиатъл Вашингтон 684 451
19 Денвър Колорадо 682 545
20 Ел Пасо Тексас 681 124
БНСАЩ (2015)[190]

Литература и изкуство

[редактиране | редактиране на кода]
Марк Твен - американски писател и хуморист

През XVIII и началото на XIX век американското изкуство и литература взимат пример от европейското наследство, с което допринасят за обогатяването на Западната култура. Писатели като Уошингтън Ървинг, Натаниел Хоторн, Едгар Алън По и Хенри Дейвид Торо утвърждават американската литература на световната сцена в средата на XIX век. През втората половина на века Марк Твен и поетът Уолт Уитман са главни фигури в литературния свят, а Емили Дикинсън, приживе непозната, е считана за най-значимия глас на американската поезия.[191] Произведения, считани за фундаментален пример за американската душевност и характер, са „Моби Дик“ на Херман Мелвил (1851), „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Твен (1885), „Великият Гетсби“ (1925) на Франсис Скот Фицджералд и „Да убиеш присмехулник“ (1960) на Харпър Ли и са определяни като „Велик американски роман“.[192]

Тринайсет граждани на Съединените щати са удостоени с Нобелова награда за литература. Уилям Фокнър, Ърнест Хемингуей и Джон Стайнбек често са посочвани сред най-влиятелните писатели на XX век.[193][194][195] Популярни литературни жанрове като „уестърн“ и „хардбойлд“ криминалният жанр са създадени в САЩ. Писателите на Бийт поколението дават нова насока на литературна интерпретация, част от имената там са постмодерните автори Джон Барт, Томас Пинчън и Дон ДеЛило.[196]

Трасценденталистите, водени от Торо и Ралф Уолдо Емерсън, създават първата голяма американска философска школа. След Гражданската война Чарлз Сендърс Пиърс, а после Уилям Джеймс и Джон Дюи, помагат за създаване на философското движение на прагматиците. През XX век произведенията на Уилард ван Орман Куайн и Ричард Рорти и по-късно Ноам Чомски извеждат на преден план аналитичната философия сред академичните философски среди. Джон Ролс и Робърт Нозик допринасят за възраждането на политическата философия.

Художественото движение „Хъдсън ривър“ в средата на XIX век твори в традициите на европейския натурализъм. През 1913 г. изложбата „Арсенал“ в Ню Йорк, която показва творби на европейското модернистично изкуство прави скандал в арт средите и трансформира цялата сцена на изкуството.[197] Художниците Джорджия О‘Киф, Мерсдън Харли и други артисти оформят нов стил на експериментиране. Основни артистични движения като абстрактния експресионизъм на Джаксън Полък и Вилем де Кунинг и попарта на Анди Уорхол и Рой Хихтенщайн се развиват главно в Съединенти щати. Вълната на модернизма и последвалия го постмодернизъм в архитеркурата излиза на светлина благодарения на американските архитекти Франк Лойд Райт, Филип Джонсън и Франк Гери.[198] В модерните артестични среди на фотографията американците имат дълго и влиятелно присъствия с имена като Алфред Щигрец, Едуард Щейхън, Едуард Уестън и Ансел Адамс.[199]

На федерално ниво правителството на САЩ е определило 11 празнични дни. По време на тези празници не работят някои държавни служби с второстепенно значение, включително и банките.

Федерални празници
Дата На английски На български
1 януари New Year's Day Първият ден от новата година
20 януари 1 Inauguration Day Встъпване в длъжност на президента
3-тият понеделник на януари Martin Luther King, Jr. Day Рожденият ден на Мартин Лутър Кинг-младши
3-тият понеделник на февруари Presidents' Day (Washington's Birthday) Денят на президентите
последният понеделник от май Memorial Day (Decoration Day) Денят на загиналите във войните
4 юли Independence Day Денят на независимостта
1-вият понеделник на септември Labor Day Денят на труда
2-рият понеделник на октомври Columbus Day Денят на Колумб
11 ноември Veterans Day Денят на ветераните
4-тият четвъртък на ноември Thanksgiving Day Денят на благодарността
25 декември Christmas Рождество/Коледа

Забележка:1 На всеки 4 години, след президентските избори.

По-важни войни и конфликти с участието или водени от САЩ през XX и XXI век:
Американски морски пехотинци на остров Пелелиу, Тихоокеански театър, 1944
Изтребители F-15 и F-16 над Ирак, Войната в Залива, 1991

Джон Болтън, посланик на САЩ в ООН от 2005 до 2006 г., заявява: „Считам, че ние (САЩ, б.р.) имаме право да се защитаваме с всички средства, включително със смяна на правителства в други държави, ако това е необходимо.“. Заявлението е в отговор на въпроса: „Могат ли САЩ да свалят демократично избрано правителство на друга държава, ако то води политика, неустройваща САЩ?“.

Атомната подводница USS Hawaii (SSN-776) от клас Вирджиния
Морски пехотинци се насочват към товарен самолет V-22 Оспри след учение

Въоръжените сили на САЩ се състоят от:

Обща численост към април 2007 г. – 1 426 700 души редовна армия, 1 458 500 резервни формирования.
Бюджет за 2007 г. – 553 млрд. щ.д.

Правоприлагащи ведомства

[редактиране | редактиране на кода]
  • ЦРУ (Централно разузнавателно управление)
  • ФБР (Федерално бюро за разследване)
  • Затвори в САЩ – през 2007 г. в затворите на САЩ са пребивавали 2 323 000 души. При 230 млн. възрастно население на САЩ, затворниците са около 1% от населението. Зад решетките се намират 2,77% от латиноамериканците, 6,66% от цветнокожите, като във възрастовата група 20 – 34 години в затвора всеки 9-и е цветнокож.
  1. www.usgs.gov
  2. 30 от 50 щата признават само английския като официален език. Щатът Хавай признава хавайския и английския като официални езици, щатът Аляска официално признава 20 местни езика заедно с английския, а щатът Южна Дакота признава езика на сиуксите като официален език. За повече информация вижте Езици в САЩ.
  3. www.census.gov
  4. а б в г World Economic Outlook Database, October 2018 // IMF.org. Международен валутен фонд. Архивиран от оригинала на 2019-03-22. Посетен на 16 февруари 2019.
  5. GINI index (World Bank estimate) // data.worldbank.org. Световна банка. Посетен на 16 февруари 2019.
  6. The New York Times Guide to Essential Knowledge, Second Edition: A Desk Reference for the Curious Mind. St. Martin's Press, 2007. ISBN 978-0-312-37659-8. с. 632.
  7. Onuf 1983.
  8. Adams, Strother-Adams 2001.
  9. Статия Who was first? New info on North America's earliest residents Архив на оригинала от 2018-11-17 в Wayback Machine. от Thomas H. Maugh II, написана за Los Angeles Times на 12 юли 2012 г.
  10. Greene, Pole 2003, с. 352 – 361.
  11. Bender 2006, с. 61.
  12. Carlisle, Golson 2007, с. 238.
  13. The Civil War and emancipation. Africans in America. Boston, MA: WGBH. Посетено 26 март 2013.
  14. Wallenfeldt 2010, с. 264.
  15. White 1996.
  16. Maddison, Angus. Historical Statistics for the World Economy // The Groningen Growth and Development Centre, Economics Department of the University of Groningen, 2006. Архивиран от оригинала на 2020-12-05. Посетен на 6 ноември 2008.
  17. а б World Economic Outlook Database: United States // International Monetary Fund, April 2014. Посетен на 9 април, 2014.
  18. Европейския съюз има по-голям колектив номинален БВП. Те обаче не са единична държава. Според МВФ САЩ разполага с по-висок БВП (ППС) сравнение с ЕС.
  19. „U.S. Workers World's Most Productive“. CBS News. 11 февруари 2009. Посетен на 23 април 2013.
  20. Manufacturing, Jobs and the U.S. Economy // Alliance for American Manufacturing, 2013. Архивиран от оригинала на 2012-10-13. Посетен на 2014-06-07.
  21. OECD Better Life Index // Посетен на 25 ноември 2012. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  22. Household Income // Обществото с един поглед 2014: ОИСР Социални показатели. OECD Publishing, 18 март 2014. Архивиран от оригинала на 2014-03-21. Посетен на 29 май 2014. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  23. Average annual wages ОИСР. Посетено: 7 юни 2014.
  24. Crisis squeezes income and puts pressure on inequality and poverty // OECD (2013). Посетен на 26 юли 2013. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  25. Income distribution and poverty – OECD. ОИСР
  26. „Census: U.S. Poverty Rate Spikes, Nearly 50 Million Americans Affected“ Си Би Ес. 15 ноември 2012
  27. Trends in world military expenditure, 2013 // Stockholm International Peace Research Institute, април 2014. Посетен на 14 април 2014. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  28. Cohen, 2004:History and the Hyperpower
  29. BBC, April 2008:Country Profile: United States of America
  30. Geographical trends of research output // Research Trends. Архивиран от оригинала на 2014-03-17. Посетен на 16 март 2014. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  31. The top 20 countries for scientific output // Open Access Week. Архивиран от оригинала на 2014-03-17. Посетен на 16 март 2014. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  32. Granted patents // European Patent Office. Посетен на 16 март 2014. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  33. а б в г д е United States: Geography // CIA World Factbook, 2022. Посетен на 1 януари 2023. (на английски)
  34. The Appalachian Mountain System // Енциклопедия Британика, 2022. Посетен на 1 януари 2023. (на английски)
  35. а б United States: Land - Relief // Енциклопедия Британика, 2022. Посетен на 1 януари 2023. (на английски)
  36. а б United States: Land - Relief: The Western Cordillera // Енциклопедия Британика, 2022. Посетен на 1 януари 2023. (на английски)
  37. Total Global Recoverable Oil Reserves Are Falling At An Alarming Rate // Yahoo! Finance, 3 юли 2022. Посетен на 2 януари 2023. (на английски)
  38. а б United States: Land - Climatic Controls // Енциклопедия Британика, 2022. Посетен на 2 януари 2023. (на английски)
  39. а б United States: Land - Drainage // Енциклопедия Британика, 2022. Посетен на 2 януари 2023. (на английски)
  40. а б Number of Native Species in United States // Current Results Nexus. Посетен на 2 януари 2023.
  41. Numbers of Insects (Species and Individuals) // Smithsonian Institution. Посетен на 2 януари 2023.
  42. Morin, Nancy. Vascular Plants of the United States // National Biological Service. Архивиран от оригинала на 2013-07-24. Посетен на 2023-01-02.
  43. National Park FAQ // Служба на националните паркове на САЩ. Посетен на 2 януари 2023.
  44. Maugh II, Thomas H. Who was first? New info on North America's earliest residents // Лос Анджелис Таймс, 12 юли 2012. Архивиран от оригинала на 2012-08-11. Посетен на 2014-06-06.
  45. What is the earliest evidence of the peopling of North and South America? // Smithsonian Institution, National Museum of Natural History, юни 2004. Посетен на 19 юни 2007. (на английски)
  46. Nicolas, Kudeba. Chapter 1 – The First Big Steppe – Aboriginal Canadian History // The History of Canada Podcast, 28 февруари 2014. Архивиран от оригинала на 2014-03-01. Посетен на 2014-06-09. (на английски)
  47. Aufderheide, Rodríguez-Martín, Langsjoen 1996, с. 205.
  48. Bianchine, Russo 1992, с. 225 – 232.
  49. Mann 2005, с. 44.
  50. Thornton 1987, с. 49.
  51. Kessel 2005, с. 142 – 143.
  52. Early History, Native Americans, and Early Settlers in Mercer County // Mercer County Historical Society, 427. Архивиран от оригинала на 2012-06-25. Посетен на 2014-06-09. (на английски)
  53. Juergens 2011, с. 69.
  54. Ripper 2008, с. 6.
  55. Ripper 2008, с. 5.
  56. Calloway 1998, с. 55.
  57. Taylor 2002, с. 33 – 34.
  58. Taylor 2002, с. 72, 74.
  59. Walton, Rockoff 2009, с. 29 – 31.
  60. Remini 2007, с. 2 – 3.
  61. Johnson 1997, с. 26 – 30.
  62. Walton, Rockoff 2009.
  63. Lemon 1987.
  64. Clingan 2000, с. 13.
  65. Tadman 2000, с. 1534.
  66. Schneider 2007, с. 484.
  67. Lien 1913, с. 522.
  68. Davis 1996, с. 7.
  69. Quirk 2011, с. 195.
  70. Bilhartz, Elliott 2007.
  71. Wood 1998, с. 263.
  72. Walton, Rockoff 2009, с. 38 – 39.
  73. Walton, Rockoff 2009, с. 35.
  74. Humphrey 2003, с. 8 – 10.
  75. Young, Nash, Raphael 2011, с. 4 – 7.
  76. Greene, Pole 2003, с. 357.
  77. Dull 1987, с. 161.
  78. Lawrence 1983, с. 431 – 442.
  79. Boyer, Clark, Kett, Salisbury, Sitkoff, Woloch 2007, с. 192 – 193.
  80. Cogliano 2008, с. 219.
  81. Walton, Rockoff 2009, с. 43.
  82. Gordon 2004, с. 27, 29.
  83. Clark 2012, с. 47.
  84. Heinemann 2007, с. 197.
  85. Billington, Ridge 2001, с. 22.
  86. Louisiana Purchase // National Park Services. Архивиран от оригинала на 2010-11-29. Посетен на 1 март 2011. (Грешка в записа: Неразпознат езиков код english)
  87. Wait 1999, с. 78.
  88. Klose, Jones 1994, с. 150.
  89. Winchester 2013, с. 198, 216, 251, 253.
  90. Morrison 1999, с. 13 – 21.
  91. Kemp 2005, с. 180.
  92. McIlwraith, Muller 2001, с. 61.
  93. Smith-Baranzini 1999, с. 20.
  94. Black 2001, с. 275.
  95. Wishart 2004, с. 37.
  96. Smith 2001, с. 523 – 526.
  97. Murray 2004, с. 76.
  98. а б O'Brien 2002, с. 184.
  99. Vinovskis 1990, с. 4.
  100. 1860 Census // U.S. Census Bureau. Посетен на 10 юни 2007. 7-а страница – списък на пълното робско население от 3 953 760. (на английски)
  101. De Rosa 1996, с. 266.
  102. а б Tarr 2009, с. 30.
  103. Price, Benton-Short, Marie, Lisa. Migrants to the Metropolis: The Rise of Immigrant Gateway Cities. Syracuse University Press, 2008. ISBN 978-0-8156-3186-6. с. 51.
  104. Powell 2009, с. 74.
  105. Winchester 2013, с. 351, 385.
  106. „Toward a Market Economy“ // Houghton Mifflin Harcourt. CliffsNotes. Посетен на 24 октомври 2017. (на английски)
  107. „Purchase of Alaska, 1867“ // U.S. Department of State. Office of the Historian. Посетен на 24 октомври 2017. (на английски)
  108. „The Spanish-American War, 1898“ // U.S. Department of State. Office of the Historian. Посетен на 24 октомври 2017. (на английски)
  109. Kirkland, Edward. Industry Comes of Age: Business, Labor, and Public Policy. 1961. с. 400 – 405.
  110. Zinn 2005, с. 321 – 357.
  111. Meltzer, Paige. The Pulse and Conscience of America. The General Federation and Women's Citizenship, 1945 – 1960, Frontiers: A Journal of Women Studies (Vol. 30 Issue 3). 2009. с. 52 – 76.
  112. Timberlake, James. Prohibition and the Progressive Movement, 1900 – 1920. Harvard UP, 1963.
  113. Tindall, George B. Business Progressivism: Southern Politics in the Twenties. South Atlantic Quarterly 62, 1963. с. 92 – 106.
  114. McDuffie, Piggrem, Woodworth, Jerome, Gary Wayne, Steven E. U.S. History Super Review. Piscataway, NJ: Research & Education Association, 2005. ISBN 0-7386-0070-9. с. 418.
  115. Voris, Jacqueline Van. Carrie Chapman Catt: A Public Life. Women and Peace Series. New York City, Feminist Press at CUNY, 1996. ISBN 1-55861-139-8. с. vii.
  116. Winchester 2013, с. 410 – 411.
  117. Axinn, Stern, June, Mark J. Social Welfare: A History of the American Response to Need (7th ed.). Boston, Allyn & Bacon, 2007. ISBN 978-0-205-52215-6.
  118. Lemann, Nicholas. The Promised Land: The Great Black Migration and How It Changed America. New York, Alfred A. Knopf, 1991. ISBN 0-394-56004-3. с. 6.
  119. Gregory, James Noble. American Exodus: The Dust Bowl Migration and Okie Culture in California. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-507136-8.Mass Exodus From the Plains. American Experience. WGBH Educational Foundation, 2013.Fanslow, Robin A. The Migrant Experience. American Folklore Center. Library of Congress, 1998.Stein, Walter J. California and the Dust Bowl Migration. Greenwood Press, 1973. ISBN 978-0-8371-6267-6.
  120. Yamasaki, Mitch. „Pearl Harbor and America's Entry into World War II: A Documentary History“ // Chaminade University of Honolulu, 2008. Архивиран от оригинала на 2014-12-13. Посетен на 9 април 2018. (на английски)
  121. Kelly, Brian. „The Four Policemen and. Postwar Planning, 1943 – 1945: The Collision of Realist and. Idealist Perspectives“ // Посетен на 9 април 2018. (на английски)
  122. Hoopes & Brinkley 1997, с. 100.
  123. Gaddis 1972, с. 25.
  124. Leland & Oboroceanu, Anne, Mari–Jana. „American War and Military Operations Casualties: Lists and Statistics“. Congressional Research Service, 2010. с. 2.
  125. Kennedy, Paul. „The Rise and Fall of the Great Powers“. New York, 1989. ISBN 0-679-72019-7. с. 358.
  126. „The United States and the Founding of the United Nations, August 1941 – October 1945“ // U.S. Dept. of State, Bureau of Public Affairs, Office of the Historian, 12 юни 2007. Архивиран от оригинала на 2007-06-12. Посетен на 9 април 2018. (на английски)
  127. Kingston, Jeff. „Why did Japan surrender in World War II?“ // The Japan Times. Посетен на 9 април 2018. (на английски)
  128. Pacific War Research Society. Japan's Longest Day. New York. New York, Oxford University Press, 2006. ISBN 4-7700-2887-3.
  129. „The National WWII Museum // nationalww2museum.org. (на английски)
  130. Wagg, Stephen, Andrews, David. East Plays West: Sport and the Cold War. Routledge, 2012. ISBN 978-1-134-24167-5. с. 11.
  131. Blakeley 2009, с. 92.
  132. а б Collins, Michael. Liftoff: The Story of America's Adventure in Space. New York, Grove Press, 1988.
  133. Winchester 2013, с. 305 – 308.
  134. Blas, Elisheva. The Dwight D. Eisenhower National System of Interstate and Defense Highways // Society for History Education. Посетен на 1 септември 2018. (на английски)
  135. Lightner, Richard. Hawaiian History: An Annotated Bibliography. Greenwood Publishing Group, 2004. ISBN 978-0-313-28233-1. с. 141.
  136. Dallek, Robert. Lyndon B. Johnson: Portrait of a President. Oxford University Press, 2004. ISBN 978-0-19-515920-2. с. 169 ISBN 978-0-19-515920-2.
  137. „Our Documents – Civil Rights Act (1964)“ // United States Department of Justice. Посетен на 1 септември 2018. (на английски)
  138. „Remarks at the Signing of the Immigration Bill, Liberty Island, New York“ // arquivo.pt. Посетен на 1 септември 2018. (на английски)
  139. „Social Security“ // ssa.gov. Посетен на 1 септември 2018. (на английски)
  140. Soss 2010, с. 277.
  141. Fraser 1989, с. ?.
  142. Ferguson-Thomas 1986, с. 43 – 53.
  143. Williams 2012, с. 325 – 331.
  144. Howell, Buddy Wayne. The Rhetoric of Presidential Summit Diplomacy: Ronald Reagan and the U.S.-Soviet Summits, 1985 – 1988. Texas A&M University, 2006. ISBN 978-0-549-41658-6. с. 352. Архивиран от оригинала на 2013-05-10.
  145. Kissinger, Henry. Diplomacy. Simon & Schuster, 2011. ISBN 978-1-4391-2631-8. с. 781 – 784.
  146. Mann, James. The Rebellion of Ronald Reagan: A History of the End of the Cold War. Penguin, 2009. ISBN 978-1-4406-8639-9. с. 432.
  147. Hayes 2009, с. ?.
  148. „59e. The End of the Cold War“ // U.S. History.org. Independence Hall Association. Посетен на 1 септември 2018. (на английски)
  149. „Persian Gulf War“ // The Editors of Encyclopaedia Britannica. Encyclopaedia Britannica. Посетен на 5 май 2020. (на английски)
  150. Winchester 2013, с. 420 – 423.
  151. Dale, Reginald. „Did Clinton Do It, or Was He Lucky?“ (html) // International Herald Tribune. New York Times, 18 февруари 2000. Посетен на 4 май 2020. (на английски)
  152. Mankiw 2008, с. 559.
  153. „North American Free Trade Agreement (NAFTA)“ // Office of the United States Trade Representative. ustr.gov. Архивиран от оригинала на 2020-05-08. Посетен на 4 май 2020. (на английски)
  154. Thakur 1997, с. 334 – 335.
  155. Kalaitzidis-Streich 2011, с. 201.
  156. Flashback 9/11: As It Happened // Fox News, 10 септември 2011. Посетен на 4 май 2020. (на английски)„America remembers Sept. 11 attacks 11 years later“ // CBS News. Associated Press, 11 септември 2012. Посетен на 4 май 2020. (на английски)„Day of Terror Video Archive“ // CNN, 2005. Архивиран от оригинала на 2021-05-09. Посетен на 4 май 2020. (на английски)
  157. Wallison, Peter. Hidden in Plain Sight: What Really Caused the World's Worst Financial Crisis and Why It Could Happen Again. Encounter Books, 2015. ISBN 978-978-59407-7-0. (на английски)
  158. „Financial Crisis Inquiry Report“ (pdf) // Financial Crisis Inquiry Commission. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  159. Taylor, John B. „The Financial Crisis and the Policy Responses: An Empirical Analysis of What Went Wrong“ (pdf) // Hoover Institution Economics Paper Series, януари 2009. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  160. Hilsenrath, Jon et al. „Worst Crisis Since '30s, With No End Yet in Sight“ // The Wall Street Journal, 18 септември 2008. Архивиран от оригинала на 2014-12-15. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  161. Altman, Roger C. „The Great Crash, 2008“ // Foreign Affairs, януари / февруари 2009. Архивиран от оригинала на 23 декември 2008. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  162. „Barack Obama elected as America’s first black president“ // History.com. A&E Television Networks, LLC, 4 ноември 2008. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  163. „Barack Obama: Face Of New Multiracial Movement?“ // NPR, 12 ноември 2008. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  164. Washington, Jesse et al. „African-American Economic Gains Reversed By Great Recession“ // Huffington Post. Associated Press, 9 септември 2011. Архивиран от оригинала на 16 юни 2013. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  165. Oberlander, Jonathan. „Long Time Coming: Why Health Reform Finally Passed“ // Health Affairs 29 (6). юни 2010. DOI:10.1377/hlthaff.2010.0447. 0278 – 2715. p. 1112 – 1116. (на английски)
  166. Holshue ML, DeBolt C et al. „First Case of 2019 Novel Coronavirus in the United States“ // N. Engl. J. Med (382 (10)). март 2020. DOI:10.1056/NEJMoa2001191. 7092802. p. 929 – 936. Архивиран от оригинала на 2020-04-06. (на английски)
  167. „Coronavirus Disease 2019 (COVID-19) in the U.S.“ // Centers for Disease Control and Prevention, 8 септември 2020. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  168. „Coronavirus disease 2019 (COVID-19) Situation Report – 89“ (pdf) // World Health Organization, 18 април 2020. Посетен на 27 септември 2020. (на английски)
  169. btvnews.bg
  170. www.alternet.org
  171. www.census.gov // Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 2005-12-22.
  172. Schwarz, Hunter. „States where English is the official language“ // Вашингтон Поуст, 12 август 2014. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  173. „The Constitution of the State of Hawaii, Article XV, Section 4“ // Hawaii government, 7 ноември 1978. Архивиран от оригинала на 24 юли 2013. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  174. „Alaska OKs Bill Making Native Languages Official“ // NPR.org. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  175. Kaczke, Lisa. „South Dakota recognizes official indigenous language“ // Argus Leader. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  176. „Translation in Puerto Rico“ // Puerto Rico Channel. Архивиран от оригинала на 2018-10-19. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  177. „American FactFinder—Results“ // U.S. Census Bureau, 2010 American Community Survey. Архивиран от оригинала на 12 февруари 2020. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  178. „Foreign Language Enrollments in K–12 Public Schools“ (pdf) // American Council on the Teaching of Foreign Languages (ACTFL). Архивиран от оригинала на 8 април 2016. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  179. Goldberg, Looney, Lusin, David, Dennis, Natalia. „Enrollments in Languages Other Than English in United States Institutions of Higher Education, Fall 2013“ (pdf) // Modern Language Association, февруари 2015. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  180. Skorton, Altschuler, David, Glenn. „America's Foreign Language Deficit“ // Forbes, 27 август 2012. Посетен на 28 април 2021. (на английски)
  181. „In U.S., Decline of Christianity Continues at Rapid Pace“ // Pew Research Center, 17 октомври 2019. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  182. „Global Christianity – A Report on the Size and Distribution of the World’s Christian Population“ // ANALYSIS. Pewforum.org, 19 декември 2019. (на английски)
  183. „Church Statistics and Religious Affiliations“ // Pew Research. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  184. „“Nones” on the Rise“ // Pew Research Center, 9 октомври 2012. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  185. а б „America’s Changing Religious Landscape“ // Pew Research Center, 12 май 2015. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  186. „American Religious Identification Survey 2001“ (pdf) // Barry A. Kosmin; Egon Mayer; Ariela Keysar. The Graduate Center of the City University of New York, 19 декември 2002. Архивиран от оригинала на 2018-01-03. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  187. „The Future of the Global Muslim Population“ // Pew Research Center, 27 януари 2011. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  188. а б в „America’s Changing Religious Landscape“ // Pew Research Center, 12 май 2015. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  189. „Mississippians Go to Church the Most; Vermonters, Least“ // Gallup, 17 февруари 2017. Посетен на 9 ноември 2020. (на английски)
  190. factfinder.census.gov
  191. Bloom, Harold. „Emily Dickinson“. Broomall, PA, Chelsea House Publishers, 1999. ISBN 978-0-7910-5106-1. p. 9. (на английски)
  192. Buell, Lawrence. „The Unkillable Dream of the Great American Novel: Moby-Dick as Test Case“ (pdf) // American Literary History (1–2) (2). Harvart Library, 2008. DOI:https://doi.org/10.1093%2Falh%2Fajn005. p. 132–155. (на английски)
  193. Edward, Quinn. „A dictionary of literary and thematic terms“. 2nd ed. Facts On File, 2006. ISBN 978-0-8160-6243-0. p. 361. (на английски)
  194. Seed, David. „A companion to twentieth-century United States fiction“. Chichester, West Sussex, Wiley-Blackwell, 2009. ISBN 978-1-4051-4691-3. p. 76. (на английски)
  195. Meyers, Jeffrey. „Hemingway : A biography“. New York, Da Capo Press, 1999. ISBN 978-0-306-80890-6. p. 139. (на английски)
  196. Lesher, Linda Parent. „The Best Novels of the Nineties: A Reader's Guide“. McFarland, 2000. ISBN 978-1-4766-0389-6. p. 109. (на английски)
  197. Brown, Milton W. „The Story of the Armory Show“. 2nd ed. New York, Abbeville Press, 1963. ISBN 978-0-89659-795-2. (на английски)
  198. Janson, Horst Woldemar et al. History of Art: The Western Tradition. Prentice Hall Professional, 2003. ISBN 978-0-13-182895-7. p. 955. (на английски)
  199. Davenport, Alma. „The History of Photography: An Overview“. UNM Press, 1991. ISBN 978-0-8263-2076-6. p. 67. (на английски)