Направо към съдържанието

Дон ДеЛило

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Дон ДеЛило
Дон Делило в Ню Йорк, 2011 г.
Дон Делило в Ню Йорк, 2011 г.
Роден20 ноември 1936 г. (87 г.)
Националност САЩ
Активен период1960 –
Жанрроман, разказ, есе
Темателевизията, ядрената война, спорта, Студената война, дигиталната епоха, глобалния тероризъм
Направлениепостмодернизъм
Дебютни творбиразказа „Река Йордан“, 1960 г.
Известни творби„Бял шум“, „Ъндъруърлд“, „Космополис“
Повлиян от
Повлиял на
СъпругаБарбара Бенет
Подпис
Уебсайт
Дон ДеЛило в Общомедия

Дон ДеЛило (на английски: Don DeLillo, р. 20 ноември 1936) е съвременен американски писател.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 20 ноември 1936 г. в Бронкс (Ню Йорк) в работническо семейство на италиански имигранти от Монтагано.[6] Следва в университета „Фордъм“, където получава степен бакалавър през 1958 г.

След завършването на университета ДеЛило започва работа в рекламния бизнес, тъй като не успява да си намери място в издателство. В продължение на пет години работи като копирайтър в агенция „Ogilvy & Mather“ на 5-о Авеню.

Първият разказ на ДеЛило, „Река Йордан“, е публикуван през 1960 г. в литературното списание Epoch („Епоха“), издавано от Университета Корнел.

През 1964 г. ДеЛило напуска рекламната агенция и започва да пише първия си роман. Пише го четири години, но успява да го издаде под заглавието „Американа“ едва през 1971 г. [6] Романът е приет от критиците със сдържани аплодисменти.

През 1975 г. ДеЛило сключва брак с Барбара Бенет, бивша банкова служителка, работеща като ландшафтен дизайнер. В края на 70-те години на ХХ век в течение на няколко години живее в Гърция, където пише романа си „Имена“.

Романите на ДеЛило, макар и все по-горещо приемани от критиката, не получават широко обществено признание чак до отпечатването на „Бял шум“, който печели Националната литературна награда на САЩ през 1985 г. А истински масов успех му носи едва публикуването на най-мащабното му като обем произведение – романа „Подземен свят“. През 2006 г. вестник „Ню Йорк Таймс“ включва „Подземен свят“ в списъка с най-добрите американски книги, написани през последните 25 години. И тъй като в списъка се оказват и романите „Везни“ и „Бял шум“, вече може да се приеме, че Дон ДеЛило е достигнал статута на жив класик.

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Като тийнейджър не е сред четящите младежи, но започва да наваксва, когато в гимназията през летните ваканции си заработва джобни като пазач на паркинг. [7] Сред авторите, които ДеЛило чете с възхищение през този период от живота си са Джеймс Джойс, Уилям Фокнър, Фланъри О’Конър и Ърнест Хемингуей, които оказват най-сериозно влияние върху първите му писателски опити.[8]

Освен влиянието на модернистката литература, като свои източници на вдъхновение ДеЛило сочи влиянието на джаза – „[...] симпатяги като Орнет Колман, и Мингъс, и Колтрейн, и Майлс Дейвис“ – и следвоенното кино: „[...] Антониони, и Годар, и Трюфо, а през 70-те години се появиха и американци, много от които бяха под влиянието на голямото европейско кино: Кубрик, Олтман, Копола, Скорсезе и други.“[9]

В романите си прави деконструкция на историята на САЩ и на американския начин на живот.

Романът му „Падащият човек“ разказва за герой, оцелял след терористичния атентат на 11 септември 2001 година.

За разлика от други американски автори с италиански произход, като Марио Пузо или Джон Фанте, в неговата проза отсътстват каквито и да било специфични елементи на италианската култура. За италианските му корени читателят може да се досети само от някои моменти в романа му „Подземен свят“.

Признание и награди

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1979 – Гугенхаймова стипендия
  • 1984 – Носител на Литературната награда на Американската академия и институт на изкуствата и словесността (на английски: American Academy and Institute of Arts and Letters)
  • 1985 – Носител на Националната награда за белетристика (на английски: National Book Award for Fiction) за романа Бял шум[10]
  • 1985 – Финалист в раздел белетристика за Националната награда на Кръга на литературните критици (на английски: National Book Critics Circle Award) за романа Бял шум
  • 1988 – Финалист в раздел белетристика за Националната награда на Кръга на литературните критици за романа Везни
  • 1988 – Носител на Наградата на вестник „Ню Йорк Таймс“ за най-добра книга на годината за романа Везни
  • 1988 – Финалист на Националната награда за белетристика за романа Везни[11]
  • 1989 – Носител на международната награда „Aer Lingus“ (на английски: Aer Lingus International Fiction Prize) на вестник Irish Times за романа Везни
  • 1992 – Носител на Наградата ПЕН/Фокнър (на английски: PEN/Faulkner Award) за романа Мао Втори
  • 1992 – Номинация за наградата Пулицър в раздел Белетристика за романа Мао Втори
  • 1995 – Носител на наградата „Лайла Уолас“ на списание „Ридърс Дайджест“ (на английски: Lila Wallace-Reader's Digest Award)
  • 1997 – Финалист на Националната награда за белетристика за романа Подземен свят[12]
  • 1997 – Финалист в раздел белетристика за Националната награда на Кръга на литературните критици за романа Подземен свят
  • 1997 – Номинация за награда на вестник „Ню Йорк Таймс“ за най-добра книга на годината – за романа Подземен свят
  • 1998 – Номинация за наградата Пулицър в раздел Белетристика за романа Подземен свят
  • 1998 – Носител на Американската литературна награда (на английски: American Book Award) за романа Подземен свят
  • 1999 – Носител на наградата на Йерусалим
  • 1999 – Номиниран (включен в краткия списък) за наградата IMPAC за романа Подземен свят
  • 2000 – Отличен с медала „Уилям Дийн Хауълс“ за романа Подземен свят
  • 2000 – Носител на международната награда „Рикардо Бакели“ за романа Подземен свят
  • 2001 – Номиниран (включен в краткия списък) за мемориалната награда „Джеймс Тейт Блек“ в раздел Белетристика за романа Творец на боди арт
  • 2003 – Номиниран (включен в дългия списък) за наградата IMPAC за романа Творец на боди арт
  • 2007 – Номиниран за Международната награда Ман Букър
  • 2009 – Носител на наградата на (на английски: Common Wealth Award of Distinguished Service) за принос към литературата
  • 2009 – Номиниран (включен в дългия списък) за наградата IMPAC за романа Падащият човек
  • 2010 – Носител на Литературната награда на Сейнт Луис, връчвана от колегиума на Библиотеката на университета на Сейнт Луис[13]
  • 2010 – Носител на наградата ПЕН/Сол Белоу за принос към американската белетристика (на английски: PEN/Saul Bellow Award for Achievement in American Fiction)[14]
  • 2012 – Финалист за Наградата за белетристика ПЕН/Фокнър за The Angel Esmeralda
  • 2012 – Номиниран (включен в дългия списък) за международната награда за разказ „Франк О’Конър“ (на английски: Frank O’Connor International Short Story Award) за The Angel Esmeralda
  • 2012 – Носител на литературната награда „Карл Сандбърг“[15]
  • 2012 – Номиниран (включен в дългия списък) за наградата IMPAC за романа Точка Омега
  • 2013 – Носител на почетната награда за американска белетристика на Конгресната библиотека (на английски: Library of Congress Prize for American Fiction)[16][17][18][19]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

Романи

[редактиране | редактиране на кода]
  • Americana (Американа) (1971)
  • End Zone (Гранична зона) (1972)
  • Great Jones Street (Грейт Джоунс Стрийт) (1973)
  • Ratner's Star (Звездата на Ратнър) (1976)
  • Players (Играчите) (1977)
  • Running Dog (Бягащото куче) (1978)
  • Amazons (Амазонките) (1980) (под псевдонима „Cleo Birdwell“)
  • Names (Имена) (1982)
  • White Noise (1985)
    „Бял шум“. Превод от английски Зорница Христова. София: Алтера, 2009 [20][21]
  • Libra (Везни) (1988)
  • Mao II (Мао Втори) (1991)
  • Underworld (Подземен свят) (1997)
  • The Body Artist (Творец на боди арт) (2001)
    Телесно време: роман, Съвременник: списание на Съюза на българските писатели (ISSN 0204-6962), Год. 43, бр. 2, 2015, с. 5-63, прев. от англ. П. Кънев
  • Cosmopolis (2003)
    „Космополис“. Превод от английски Зорница Христова. София: Обсидиан, 2003, 208 с. ISBN 954-769-054-X [22]
  • Falling Man (Падащият човек) (2007)
  • Point Omega (Точка Омега) (2010) [23]
  • Zero K (Нула по Келвин) (2016)
    „Нула К“. Превод от английски Владимир Молев. София: Обсидиан, 2016, 288 с.
  • The Silence, NY: Scribner, 2020, ISBN 978-1-9821-6455-3

Сборници с разкази

[редактиране | редактиране на кода]
  • The Angel Esmeralda: Nine Stories (2011)

Разкази

[редактиране | редактиране на кода]
  • „The River Jordan“ (1960) (Първа публикация в сп. Epoch 10, No. 2 (Winter 1960), pp. 105–120.)
  • „Take the „A“ Train“ (1962) (Първа публикация в сп. Epoch 12, No. 1 (Spring 1962) pp. 9–25.)
  • „Spaghetti and Meatballs“ (1965) (Първа публикация в сп. Epoch 14, No. 3 (Spring 1965) pp. 244–250)
  • „Coming Sun.Mon.Tues.“ (1966) (Първа публикация в сп. Kenyon Review 28, No. 3 (June 1966), pp. 391–394.)
  • „Baghdad Towers West“ (1967) (Първа публикация в сп. Epoch 17, 1968, pp. 195–217.)
  • „The Uniforms“ (1970) (Първа публикация в сп. Carolina Quarterly 22, 1970, pp. 4–11.)
  • „In the Men's Room of the Sixteenth Century“ (1971) (Първа публикация в сп. Esquire, Dec. 1971, pp. 174–177, 243, 246.)
  • „Total Lost Weekend“ (1972) (Първа публикация в сп. Sports Illustrated, Nov. 27, 1972, pp. 98–101+)
  • „Creation“ (1979) (Първа публикация в сп. Antaeus No. 33, Spring 1979, pp. 32–46.)
  • „The Sightings“ (1979) (Първа публикация в сп. Weekend Magazine (Summer Fiction Issue, out of Toronto), 4 август 1979, pp. 26–30.)
  • „Human Moments in World War III“ (1983) (Първа публикация в сп. Esquire, July 1983, pp. 118–126.)
    „Човешки мигове през Третата световна война“ Архив на оригинала от 2016-03-07 в Wayback Machine., сп. „Гранта“, бр. 1, 2012 г.
  • „The Ivory Acrobat“ (1988) (Първа публикация в сп. Granta 25, Autumn 1988, pp. 199–212.)
  • „The Runner“ (1988) (Първа публикация в сп. Harper's, Sept. 1988, pp. 61–63.)
  • „Pafko at the Wall“ (1992) (Първа публикация в сп. Harper's, Oct. 1992, pp. 35–70.)
  • „The Angel Esmeralda“ (1995) (Първа публикация в сп. Esquire, May 1994, pp. 100–109.)
  • „Baader-Meinhof“ (2002) (Първа публикация в сп. New Yorker, 1 април 2002, pp. 78–82.)
  • „Still Life“ (2007) (Първа публикация в сп. New Yorker, 9 април 2007)
  • „Midnight in Dostoevsky“ (2009) (Първа публикация в сп. New Yorker, 30 ноември 2009)
  • „The Border of Fallen Bodies“ (2009) (Първа публикация в сп. Esquire, 21 април 2009)
  • „Hammer and Sickle“ (2010) (Първа публикация в сп. Harper's, Dec. 2010, pp. 63–74)

Пиеси

[редактиране | редактиране на кода]
  • The Engineer of Moonlight (1979)
  • The Day Room (поставена за първи път през 1986)
  • Valparaiso (поставена за първи път през 1999)
  • Love-Lies-Bleeding (поставена за първи път през 2005)
  • The Word for Snow (поставена за първи път през 2007)

Сценарии

[редактиране | редактиране на кода]
  • Game 6 (2005)
  • „Бял шум“ (2022)[24][25]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ В интервю за Алиъл Адамс Елик казва: „Early on Ernest Hemingway had a lot of influence on me. Joan Didion and Raymond Carver also had a lot of influence on me. But I like lots of writers... I like Robert Ludlum, Stephen King, Philip Roth, Don DeLillo, and the romantic life of Jack Kerouac, even though I am not interesting in his fiction – but I liked his life.“ (Ariel Adams, „Bret Easton Ellis Interview Архив на оригинала от 2013-11-11 в Wayback Machine.). ((en))
  2. ↑ Stephen Burn (Northern Michigan University), Биография на ДеЛило в Literary Encyclopedia ((en))
  3. ↑ „Franzen's Favorite Fiction, Oprah's Book Club, 15 октомври 2010 ((en))
  4. ↑ About Colum McCann Архив на оригинала от 2013-03-30 в Wayback Machine. на личния сайт на писателя. ((en))
  5. ↑ В интервю за Адам Бегли Мичъл казва: „I read Underworld around that time, and was deeply impressed by it, which led me to Mao II, and Americana, which is where the epigraph is from—but I don’t think there’s a deeper link between our writing. DeLillo is more of an ideas man than me—than just about any novelist I know, for that matter.“ (Adam Begley, David Mitchell, The Art of Fiction No. 204, The Paris Review.) ((en))
  6. ↑ а б Vince Passaro, „Dangerous Don DeLillo“, The New York Times, 19 май 1991. ((en))
  7. ↑ „Dancing to the music of time“, The Australian, 6 март 2010. ((en))
  8. ↑ DeLillo Интервю на Дон ДеЛило за Питър Хенинг Архив на оригинала от 2011-11-23 в Wayback Machine., Perival.com, 2003. ((en))
  9. ↑ „Living in dangerous times: Don DeLillo, winner of the Carl Sandburg Literary Award discusses his craft and influences“ Архив на оригинала от 2013-10-29 в Wayback Machine., интервю на Кевин Нанс, The Chicago Tribune, 12 октомври 2012. ((en))
  10. ↑ „National Book Awards – 1985“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда.
  11. ↑ „National Book Awards – 1988“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))
  12. ↑ „National Book Awards – 1997“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))
  13. ↑ „Author, Playwright Don DeLillo to Receive 2010 Saint Louis Literary Award“, сайт на Библиотеката на университета на Сейнт Луис (архивирано от оригинала). ((en))
  14. ↑ Patricia Cohen, „PEN American Center Names Award Winners“, The New York Times, 23 септември 2010. ((en))
  15. ↑ Laura Pearson, „Tonight's Carl Sandburg Literary Awards Dinner honors Don DeLillo, Walter Isaacson and Nami Mun“[неработеща препратка], Time Out – Chicago, Oct 17, 2012. ((en))
  16. ↑ „Library of Congress Prize for American Fiction Awarded to Don DeLillo“, сайт на Конгресната библиотека, 25 април 2013 ((en))
  17. ↑ „Novelist Don DeLillo named first recipient of Library of Congress Prize for American Fiction“, The Washington Post, 24 април 2013. ((en))
  18. ↑ Husna Haq, „Don DeLillo becomes first writer to receive the Library of Congress Prize for American Fiction“, The Christian Science Monitor, 25 април 2013. ((en))
  19. ↑ „Дон ДеЛило спечели приза на Конгресната библиотека за цялостен принос“, ЛиРа, 29.04.2013
  20. ↑ „Откъси от романа „Бял шум“ на Дон Делило“ Архив на оригинала от 2013-09-05 в Wayback Machine. на сайта Bricks-bg
  21. ↑ Ирина Вагалинска, „Обикновените антидепресанти не помагат в напреднал стадий на постмодернизъм“, отзив в сп. „Тема“, бр. 18 (393), 11-17 май 2009.
  22. ↑ „Бестселър в аванс: Дон Делило описва празното битие в „Космополис“ (откъс от романа), в. „Новинар“, 23 септември 2003.
  23. ↑ Бисерка Рачева, „Празната сърцевина“, рец. в LiterNet, 07.04.2010, № 4 (125)
  24. ↑ Екранизация от Н. Баумбек с премиера на 79 Филмов фестивал във Венеция [1]
  25. ↑ Христова, Елена. Филмът "Бял шум" откри 79-ия кинофестивал във Венеция...без много шум // БТА. 2022-09-01. Посетен на 2023-01-14.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Дон_ДеЛило&oldid=12362222“.