Джон Барт

Джон Барт
	Джон Барт
Роден	27 май 1930 г. Кеймбридж, Мериленд, САЩ
Починал	2 април 2024 г. (93 г.)
Професия	писател, университетски професор
Националност	САЩ
Активен период	1956 –
Жанр	роман, повест, разказ, есе
Направление	постмодернизъм
Известни творби	„Плаващата опера“ (1956), „Химера“ (1972)
	Повлиян от Самюел Бекет, Джеймс Джойс, Хорхе Луис Борхес, Владимир Набоков, Итало Калвино;
Уебсайт	Страница в IMDb
	Джон Барт в Общомедия

Джон Симънс Барт (на английски: John Simmons Barth) е съвременен американски писател, автор на романи и разкази, един от бащите на американския постмодернизъм.

Биография

Джон Барт е роден на 27 май 1930 г. в Кеймбридж (Мериленд). Още от дете го наричат Джак. Барт има по-голям брат, Бил, и сестра близначка, Джил. За кратко следва „Основна теория и майсторство на оркестрацията“ в Джулиард^[1] преди да бъде приет в Университета „Джонс Хопкинс“, където получава бакалавърска (през 1951) и магистърска степен (през 1952). Магистърската му дипломна работа е конспектът за роман Дрехата на Нес.

Барт преподава като професор в Пенсилванския държавен университет (на английски: The Pennsylvania State University) между 1953 и 1965 г. През 60-те години („силните години на Америка“) се премества в Държавния университет на Ню Йорк в Бъфало (на английски: University at Buffalo, The State University of New York), където преподава между 1965 и 1973 г. През този период се запознава със „забележителните есета“ на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес, който го вдъхновява за сборника с разкази Изгубен в увеселителния парк.^[2]

След това преподава в Бостънския университет (гост професор, 1972 – 73) и Университета „Джонс Хопкинс“ (1973 – 95), преди да се пенсионира през 1995 г.

Творчество

Писателската кариера на Барт започва с Плаващата опера (1956) и Краят на пътя (1958), два кратки романа, които се занимават съответно с дискусионни теми като самоубийството и абортите. Те са откровено „реалистични“ повествования; както по-късно остроумно отбелязва самият Барт, те „не знаят, че са романи“.^[3]

Факторът махорка (1960) първоначално е замислен като роман, завършващ трилогия, отпочната с първите два „реалистични“ романа на Барт, но като резултат от промяната в художествените възгледи на писателя, той е развит в крайна сметка в съвсем друг проект.^[3] С този свой роман Барт открива за себе си постмодернизъм.^[4]

Следващият роман на Барт, Момчето козле Джайлс (над 800 страници), е суперфикция (speculative fiction), основана на представата за университета като универсум. Момче, отгледано от кози, открива човешката си природа и се превръща в спасител на разказ, представен като компютърен файл, предаден на Барт, който отрича, че разказът е негов. В хода на романа Джайлс осъществява всички задачи, предписани от Джоузеф Камбъл във влиятелната му книга Героят с хиляди лица. Докато пише романа си, Барт държи закарфичен на стената на работния си кабинет списък с тези задачи.

Сборникът с разкази Изгубен в увеселителния парк (1968) и сборникът с три повести Химера (1972) са още по-ярки представители на метафикционалната проза, поставяща на преден план процеса на самото писане и използваща активно похвата „разказ в разказа“. Химера е единият от двата романа носители на Националната награда за белетристика за 1973 г.^[5]

В романа ПИСМА (1979) Барт вкарва в действие героите от първите си шест книги.

Издадената през 1994 г. Имало едно време: Плаваща опера разиграва различни стереотипни герои, герои архетипи, в стереотипни за литературата ситуации.^[4]

Възгледи и художествени критерии

Творчеството на Барт се характеризира с историческо съзнание за литературната традиция и с практикуване на пренаписването, типично за постмодернизма. Сам казва: „Не съм сигурен какъв е възгледът ми за историята, но със сигурност включва толериране на повторението и завръщането, преоркестрирането и репризата.“^[6]^[7] За постмодерното художествено светоусещане на Барт централен похват е пародията.^[8]

През 1967 г. Барт публикува често цитираното и полемично есе, приемано за манифест на американския постмодернизъм, The Literature of Exhaustion (първа публикация в сп. The Atlantic, 1967). В него реализмът е описан като морално остаряла традиция; собствените си творби Барт си представя като „романи, които наподобяват формата на роман, с автор, който играе ролята на автор“.^[9]

Барт на български

И трите повести от най-добре приетата му книга – „Химера“, са преведени в началото на 80-те години и публикувани в различни броеве на списание „Съвременник“.

Признание и награди

1956 – Финалист за Националната награда за белетристика (на английски: National Book Award for Fiction) за романа Плаващата опера^[10]
1966 – Стипендия за литература на Националния институт на изкуствата и словесността (на английски: National Institute of Arts and Letters)
1965 – Носител на наградата на Университета „Брендайс“ (на английски: Brandeis University) за креативност в литературата
1965 – 66 – Стипендия за литература на Рокфелеровата фондация
1968 – Номинация за Националната награда за белетристика за романа Lost in the Funhouse.
1973 – Носител на Националната награда за белетристика с романа си Химера (поделя я с Джон Едуард Уилямс и романа му „Август“^[5]
1974 – Избран за член на Американската академия на изкуствата и словесността (на английски: American Academy of Arts and Letters)
1974 – Избран за член на Американската академия на изкуствата и науките (на английски: American Academy of Arts and Sciences)^[11]
1997 – Носител на наградата „Франсис Скот Фицджералд“ за изключителен принос за американската белетристика (на английски: F. Scott Fitzgerald Award for Outstanding Achievement in American Fiction)
1998 – Носител на наградата на Фондация „Ланан“ (на английски: Lannan Foundation) за цялостен принос
1998 – Носител на наградата ПЕН/Меламъд за майсторство в разказа (на английски: PEN/Malamud Award)
1999 – Носител на наградата на Общество „Енок Прат“ за цялостен принос в литературата (на английски: Enoch Pratt Society's Lifetime Achievement in Letters Award)
2008 – Носител на иранската литературна награда „Рузи Розегари“ за най-добра преводна белетристична творба за Плаващата опера^[12]^[13]

Библиография

Белетристика

The Floating Opera („Плаващата опера“) (1956)
The End of the Road („Краят на пътя“) (1958)
The Sot-Weed Factor („Факторът махорка“) (1960)
Giles Goat-Boy, or, The Revised New Syllabus („Момчето козле Джайлс или Преработеният нов конспект“) (1966)
Lost in the Funhouse: Fiction for Print, Tape, Live Voice („Изгубен в увеселителния парк: Проза за отпечатване, записване на лента, жив глас“) (разкази) (1968)
Chimera („Химера“) (три свързани повести) (1972)

първата повест „Дуниазадиада“ е издадена в бр.2 на списание „Съвременник“ от 1992 г.

LETTERS („ПИСМА“) (1979)
Sabbatical: A Romance („Седмата година: Романс“) (1982)
The Tidewater Tales („Разкази за наводнения“) (1987)
The Last Voyage of Somebody the Sailor („Последното пътуване на моряка Някой“) (1991)
Once upon a Time: A Floating Opera („Имало едно време: Плаваща опера“) (мемоарен роман) (1994)
On with the Story („На ти с историята“) (разкази) (1996)
Coming Soon!!!: A Narrative („Очаквайте скоро!!!: Повествование“) (2001)
The Book of Ten Nights and a Night: Eleven Stories („Книга на десетте нощи плюс още една: Единайсет разказа“) (2004)
Where Three Roads Meet („Там, където се събират три пътя“) (три свързани повести) (2005)
The Development: Nine Stories („Напредък: Девет разказа“) (2008)
Every Third Thought: A Novel in Five Seasons („Всяка трета помисъл: Роман в пет сезона“) (2011)

Есета

The Friday Book („Книга на петъците“) (1984)
Further Fridays („Още петъци“) (1995)
Final Fridays („Последни петъци“) (2012)

За него

Rovit, Earl, „The Novel as Parody: John Barth.“ Critique 6 (Fall 1963).
Weixlmann, Joseph. John Barth: a descriptive primary and annotated secondary bibliography, including a descriptive catalog of manuscript holdings in United States libraries. Garland Publishing, 1976.
Clavier, Berndt. John Barth and Postmodernism: Spatiality, Travel, Montage. Peter Lang, 2007. ISBN 978-0-8204-6385-8.
Gerdes, Eckhard. John Barth, Bearded Bards and Splitting Hairs: The Journal of Experimental Fiction Seventeen. iUniverse, 2001. ISBN 978-1-4759-0189-4.
Fogel, Stanley, Slethaug, Gordon. Understanding John Barth. University of South Carolina Press, 1990. ISBN 978-0-87249-660-6.
Harris, Charles B. Passionate Virtuosity: The Fiction of John Barth. University of Illinois Press, 1983. ISBN 978-0-252-01037-8.
Vine, Richard Allan. John Barth: An Annotated Bibliography. Scarecrow Press, 1977. ISBN 978-0-8108-1003-7.
Walkiewicz, E. P. John Barth. Twayne Publishers, 1986. ISBN 978-0-8057-7461-0.

Бележки

↑ Townsend, Victoria. Pennsylvania Center for the Book. Spring 2005. ((en))
↑ Джон Барт, Въведение към The Literature of Exhaustion („Литературата на изтощението“), в The Friday Book, 1984. ((en))
↑ ^а ^б Джон Барт, Послеслов към изданието на романа The Sot-Weed Factor от 1987 г. (Doubleday Anchor Edition). ((en))
↑ ^а ^б Clavier, Berndt. John Barth and postmodernism: spatiality, travel, montage, 2007, pp.165 – 7. ((en))
↑ ^а ^б „National Book Awards – 1973“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))
↑ Amy J. Elias, Sublime desire: history and post-1960s fiction, 2001, p.224. ((en))
↑ Lampkin, Loretta M. and Barth, John „An Interview with John Barth“, в сп. Contemporary Literature, Vol. 29, No. 4 (Winter, 1988), pp. 485 – 497. ((en))
↑ Linda Hutcheon, Narcissistic narrative: the metafictional paradox, pp.50 – 1. ((en))
↑ „... novels which imitate the form of a novel, by an author who imitates the role of author“ – p.72. ((en))
↑ „National Book Awards – 1956“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))
↑ Book of Members, 1780 – 2010: Chapter B // American Academy of Arts and Sciences. Посетен на 18 май 2011. ((en))
↑ „John Barth Wins Iranian Literary Prize“, Powell's Books. ((en))
↑ Изказване на Джон Барт при получаване на иранската литературна награда „Рузи Розегари“ Архив на оригинала от 2014-08-08 в Wayback Machine.. ((en))

Външни препратки

George Plimpton, John Barth, The Art of Fiction No. 86, Paris Review, Spring 1985 ((en))
John Barth Information Center Архив на оригинала от 2001-11-28 в Library of Congress Web Archives – официален сайт, посветен на творчеството на Барт ((en))
Джон Барт на сайта Scriptorium Архив на оригинала от 2014-06-24 в Wayback Machine. ((en))
North American Postmodern Fiction: John Barth ((en))
click!, разказ на Барт, фокусиран върху хипертекстуалността ((en))
Реч по приемането на Националната награда за белетристика Архив на оригинала от 2017-08-07 в Wayback Machine. ((en))

[1] Townsend, Victoria. Pennsylvania Center for the Book. Spring 2005. ((en))

[2] Джон Барт, Въведение към The Literature of Exhaustion („Литературата на изтощението“), в The Friday Book, 1984. ((en))

[1987SWF-3] а ^б Джон Барт, Послеслов към изданието на романа The Sot-Weed Factor от 1987 г. (Doubleday Anchor Edition). ((en))

[Clavier2007p165-4] а ^б Clavier, Berndt. John Barth and postmodernism: spatiality, travel, montage, 2007, pp.165 – 7. ((en))

[nba1973-5] а ^б „National Book Awards – 1973“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))

[Elias2001p224-6] Amy J. Elias, Sublime desire: history and post-1960s fiction, 2001, p.224. ((en))

[7] Lampkin, Loretta M. and Barth, John „An Interview with John Barth“, в сп. Contemporary Literature, Vol. 29, No. 4 (Winter, 1988), pp. 485 – 497. ((en))

[8] Linda Hutcheon, Narcissistic narrative: the metafictional paradox, pp.50 – 1. ((en))

[9] „... novels which imitate the form of a novel, by an author who imitates the role of author“ – p.72. ((en))

[nba1956-10] „National Book Awards – 1956“ на сайта на Фондацията за Националната книжна награда. ((en))

[AAAS-11] Book of Members, 1780 – 2010: Chapter B // American Academy of Arts and Sciences. Посетен на 18 май 2011. ((en))

[12] „John Barth Wins Iranian Literary Prize“, Powell's Books. ((en))

[13] Изказване на Джон Барт при получаване на иранската литературна награда „Рузи Розегари“ Архив на оригинала от 2014-08-08 в Wayback Machine.. ((en))

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]