Доростолската епархия е сред най-старите епархии по българските земи. Тя е създадена около 390 г. Първият известен епископ е Авксентий, ученик и последовател на св. Вулфила.
В ΧΙΧ век българското църковно движение в епархията, поради хетерогенността на православното население в народностно отношение, е доста неравномерно. Вестта за създаването на Българската екзархия в 1870 година е посрещната от българите в епархията тържествено и общините се отказват от Патриаршията. Българите в Черна вода, например, заявяват, че „усетили нужда... та се съединихме сички под име Народна бъгарска община в Черна вода“. Деветдесетте български семейства в Пашакъшла приветстват „радостното решение на църковния ни въпрос“ и молят Тулчанската българска община да им съдейства, за да бъдат приети под върховенството на Екзархията и да им се пратят български свещеници. Такива писма има от Гаргалък, Сарънасуф, Махмудия. В Силистра 1500 влашки фамилии от града и окръжието отправят писмо до Силистренската българска община за създаване на общо „Силистренско българско и влашко общество“,[1] под върховенството на Екзархията, в което двете народности да запазят самостоятелност при езика на богослужението и училищата.[2] На това движение се противопоставя митрополит Дионисий. По думите на Зина Маркова:
„
Енергичен и комбинативен, Дионисий развива голяма активност, за да се задържи Силистренската епархия, опитвайки се да ѝ издействува статут на смесена епархия, т. е. официално да се признае правото там да резидират представители както на Екзархията, така и на Патриаршията. За тази цел той организира събиране на подписи за принадлежност към неговото църковно ведомство. Освен на гърците и гърчеещите се фамилии той разчита на молдовани, власи и руснаци, на колебливите и наплашени българи. Служи си с интриги, лъжи, заплашвания, разпространява служа, че българският църковен въпрос все още не е окончателно решен, че всички които минак към българската църква, ще плащат огромен дълг, преследва и наказва българските свещеници.[2]
“
Българските дейци в центровете на епархията Тулча и Силистра предупреждават отделните общини да не вярват на владиката, информират Привременния екзархийски съвет за дейността му, като молят за застъпничество пред властите, и сами се обръщат към великия везир, че Дионисий нарушава Фермана за Българската екзархия, който признава Доростолската епархия за чисто екзархийска и молят за отстраняването му от епархията.[2]
В 1872 година[3] Дионисий е принуден да напусне митрополията в Силистра и се мести в Тулча, където разчита на гръцката колония и на приятеля си Исмаил бег, управител на града.[2] Новият български митрополит Григорий Доростолски и Червенски обикаля епархията си и пристига в Тулча, където влиза в съревнование с Дионисий за привличането на влашкото население. Според френския консул Еме Адриен Лангле Григорий действа внимателно, а Дионисий – безскрупулно. Въпреки подкрепата на Исмаил бег, към ноември 1872 година освен 220 от общо 300 влашки къщи в Турча, българският митрополит е признат от селата Бештепе, Сарънасуф, Аджигьол, Къшла, Зебил, Каталой и други. Проекзархийската пропаганда обхваща и 60-те румънски села на санджака и Григорий печели и четирима румънски свещеници и учителя в румънското училище.[4]
За спечелването на власите играе голяма роля окръжното на митрополит Григорий, в което са изложени принципите на отношението на Българската екзархия към влашкото население: то ще има отделна община, чийпо председател, избиран от общината и одобряван от българския митрополит, ще раздава вулите, като задържа по 6 гроша от всяка за нуждите на общината, а 7 гроша ще предава на владиката за общоепархийски разходи и ще задържа по 2 гроша от владичината от венчило. Митрополитските актове ще са и на влашки.[4]
Проведеният референдум завършва с незначително мнозинство за екзархистите,[4] поради толерирането от страна на властите на патриаршистите. Исмаил бег обаче скоро е отзован, но и Григорий е принуден да напусне Тулча и позициите на екзархистите се разклащат. С пристигането на епископ Климент Браницки положението се стабилизира, но в началото на 1875 година Дионисий печели владеенето на храма „Свети Николай“ и екзархистите строят свой – „Свети Георги“.[5]
Старозагорското въстание се отразява зле на екзархийското дело в Тулча, тъй като властите подлагат българите на преследвания.[5]
↑Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Теодосия иже в Трънове постничьствовавшаго съписано светеишимь патриархомь Константина града кирь Калистомь (изд. В. Н. Златарски). – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 20/II.2, 1904, 25.
↑Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 10472
↑Fedalto, G. Hierarchia ecclesiastica orientalis: series episcoporum ecclesiarum christianarum orientalium. Padova, 1988, 343
↑Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων. Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής. – Θρακικά, 8, 1937, 137
↑Κοτζαγεώργης, Φ. Μια Οθωμανική πήγη για τήν ιστορία του Οικουμενικού Πατριαρχείου κατά το β´ μισό του 17ου αιώνα. – Δελτίο του Κέντρου Μικρασιατικών Σπουδών, 21, 2020, 70.
↑Γερμανός, 139; Κοτζαγεώργης, 70; Miladinova, N. The Panoplia Dogmatike by Euthymios Zygadenos: A Study on the First Edition Published in Greek in 1710. Leiden, 2014, 79 – 83.
↑Cicani, O., Cernovodeanu, P. Contribution a la connaissance de la biographie et de l'oeuvre de Jean (Hierothée) Comnène (1668 – 1719). – Balkan Studies, 12, 1971, 143 – 186; Nicol, D. The Doctor-Philosopher John Comnen of Bucharest and His Biography of the Emperor John Kantakouzenos. – Revue des études sud-est européennes, 9, 1971, 511 – 526.
↑Duminica, I. Date noi despre Mitropolitul de Silistra Antim (1778−1836). – Revista de etnologie şi culturologie, 16, 2014, 105 – 113; Думиника И. Иностранное духовенство в Бессарабии первой половины XIX в.: Силистренский митрополит Анфим (1778−1836). – Русин: международный исторический журнал, 4, 2013, 53 – 64 53 – 64.
.jpg)
