Направо към съдържанието

Лехово (Валовищко)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Лехово.
Лехово
Κρασοχώρι
Изглед към землището на Старо Лехово от границата в района на гранична пирамида 89 (Червения пост)
Изглед към землището на Старо Лехово от границата в района на гранична пирамида 89 (Червения пост)
Гърция
41.3984° с. ш. 23.4916° и. д.
Лехово
Централна Македония
41.3984° с. ш. 23.4916° и. д.
Лехово
Сярско
41.3984° с. ш. 23.4916° и. д.
Лехово
Страна Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемСинтика
Географска областМървашко
Население545 души (1940 г.)

Лѐхово (изписване до 1945 година: Лѣхово, форми на името Леово, Леоо, Ляово или Ляхово, на гръцки: Κρασοχώρι, Красохори, до 1927 година Λέχοβον, Леховон[1]) е бивше село в Република Гърция, разположено на територията на дем Синтика, област Централна Македония.

География

[редактиране | редактиране на кода]

Лехово е село в историко-географската област Мървашко. Било е разположено северно от град Сяр (Серес) и град Валовища (Сидирокастро) в северозападното подножие на планината Алиботуш (Орвилос) на границата с България по течението на Леховската река (Дели крава).

История

[редактиране | редактиране на кода]

Етимология

[редактиране | редактиране на кода]

Според Йордан Н. Иванов името е най-вероятно от изчезнало лично име < *лех, *лях, заето от сръбски лех, поляк, тоест Лехово заедно с Ляхово и Лешко е свързано с името на поляците, тъй като във всички рударски центрове на Балканите през средновековието и първите два-три века османска власт, с добиването на метали се занимават изключително чужденци – саксонци, поляци.[2]

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]

Под имената Лехово и Лефево селото се споменава в османски данъчни регистри от 1611 - 1617 и 1623-1625 година, съответно със 186 и 167 християнски домакинства.[3]

До края на XIX век Лехово е един от центровете на железодобивната индустрия в областта Мървашко. В селото се добивало магнетитов пясък, преработван в няколко пещи (пехци) и един самоков.[4] Редица податки говорят, че леховци са отдавнашни преселници по тези места. Преди години се отличавали много от околното население по говор, облекло, нрави, обичаи и прочее. Съседите им ги смятали за потомци на преселени тук чужденци - рудари и металурзи.[5] По думите на Васил Кънчов, посетил тези места през 1891 година:

„ Жителите му се отличават твърде много от околните селяни. Говорят другояче. Носят дрехи, отлични от околните. Сичките имат светлоруси коси. Околното население често ги зема на подсмив и ги нарича леваци. Селяните говорят, че леховчани са пришелци в тия места, че ги бил довел някой си цар да копаят руди в Рупелскята планина. За вярване е, че са докарани от Полша или от Германия и са се побългарили.[6] “

Подобни са и сведенията на Атанас Шопов, публикувани през 1893 година.

„ ...жителите на село Лехово, които и до днес се отличават, както по физиономията, тъй и по хитрост, от жителите на другите села. Те са повечето руси, когато мърваците са въообще чернооки. Казват, че тия преселенци били от полско произхождение. (Същото показва и названието на селото Лехово; лех значи поляк.)[7] “

Това е единственият случай в областта Мървашко, където в народната памет са останали спомени за преселение на чужденци-металурзи.[8]

През XIX век Лехово е чисто българско село, спадащо към Демирхисарската каза на Серски санджак. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 г., Ляхово (Liahovo) е посочено като село с 220 домакинства и 780 жители българи.[9]

Камбанарията при руините на черквата „Свети Атанас“ в Старо Лехово

През 1891 година Георги Стрезов пише:

„ Лехово, 5 часа на С. от Валовища; равна поляна и хубава почва. В Лехово се обработва още памук, сусам. Църква „Св. Атанас“, в която се чете гръцки; 1 смесено училище с 45 ученика. 160 български къщи.[10] “

Според известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Лехово живеят 1250 българи-християни.[11]

Селото активно участва в борбите за църковно-национална и просветна независимост. През 1870 година с активната помощ на местния първенец Тодор Оланов в Лехово се открива новобългарско училище. Добре уредено, то се превръща в просветен център за околните селища. За пръв български учител е назначен някой се даскал Георги.[12]

През 1897 година в Лехово се разкрива класно училище. Местната българска община осигурява издръжката на двама учители. Общо в отделенията и в първи клас се записват да учат 70 деца.[13]

Всички жители на селото са под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Ляхово (Liahovo) има 1680 българи екзархисти. В селото функционира 1 начално българско училище с 1 учител и 57 ученици.[14]

В 1904/1905 година в българското училище в селото преподава Никола Николов.[15]

В селото е организиран комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация с председател Никола Хаджиев - Даскала и членове Димитър Шарков, Костадин Иванов Попов, Кръстьо Шаламанов, Стоян Гонгов и Стоян Попов.[16] Според Кирил Николов Хаджиев под прякото ръководство на Никола Хаджиев, в различни къщи на селото - при Папа Стоян, при Костадин и Никола Балеви, при Никола Хаджиев, през 1903 година Пейо Яворов подготвя и издава 12-те броя на революционния вестник „Свобода или смърт“. Яворов живее у Хаджиев от февруари до Велкден, когато държи слово в църквата, след което се мести у Папа Стоян и остава до Гергьовден.[17] На 21 април 1903 година в къщата на Хаджиев пристигат 6 четници, начело с Йонко Вапцаров. На другия ден заедно с Яворов и хектографа те тръгват към Ловчанския конгрес, водени от леховските куриери Андон Чингов и Костадин Гъсков. На път за Голешово попадат на войска и започват сражение. Гъсков бяга към Лехово и съобщава на комитета, който организира местните четници Тодор Тарагюлев, Костадин Спанювиков, Тодор Ангов Хаджиев и други, които заедно с намиращите се в Лехово четници на Яне Сандански Петър Витанов от Пиперица (шурей на Хаджиев), Стоян Барбарото също от Пиперица и дядо Божин от Петрово, фелдшер при Сандански, се намесват в сражението, а привечер пристига и четата на дядо Илия Кърчовалията и така четниците успяват да дочакат нощта и да се измъкнат от обкръжението.[17]

През 1907 година в ръцете на турците попада Стоян Инджето, четник на Яне Сандански, който знае много неща за работата на леховския комитет. Революционните дейци се укриват в Дурковата пещера над селото, като скриват комитетския архив и парите на организацията в костницата на църквата, но Инджето не издава нищо. През същата година при хайка за комити е заловен Костадин Балев, който е пребит от бой и носен през Лехово с прекаран през пояса кол. Закаран е в Мелник, където е разпънат на кръст, закован с пирони, и умира. Брат му дядо Кольо Балев също е измъчван - забивани са му спици под ноктите и му са отскубнати мустаците. В отговор на тези зверства Леховският комитет убива сина на серския мюдюрин, участвал в разправата с Костадин и Кольо - залавят го по пътя за Петрово и го хвърлят в пещерата Харкомичката, дълбока 40 m.[17] В село Ковачевица са наказани със смърт Тодор А. Хаджиев и Костадин Т. Спанювиков от село Лехово, четници на Сандански, изпълняващи специални задачи, тъй като околийският комитет в Крушево, под влияние на върховистите, дава сведения, че са нарушили устава.[17]

При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Лехово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[18]

В Гърция

[редактиране | редактиране на кода]

През Балканската война селото е освободено от части на Седма пехотна рилска дивизия на българската армия, но след Междусъюзническата война от 1913 година остава в пределите на Гърция. Свещеникът на Лехово, въпреки заповедта да чете на гръцки, продължава да води литургиите на български език.[19]

Българското население на селото се изселва през 1913 година и основава на един километър северно на българска територия ново селище, което запазва старото си име Лехово. В 1927 година старото село е прекръстено на Красохори.[20] Последните жители на селото, сред които са четирите деца на Стоян Манчев и Митра Стоянова, починали в Старо Лехово, - Костадин, Никола, Сотир и Иванка със своите семейства, преминават на българска територия през 1945 година, точно преди затварянето на границата. Така, селото остава напълно обезлюдено.

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
Родени в Лехово
  • Благой Хаджиев (1907 – 1950), български революционер, син на Никола Хаджиев, убит от комунистическия режим в България
  • Димитър Ангелов (? – 1913), македоно-одрински опълченец, Огнестрелен парк на МОО, загинал на 7 юни 1913 година[21]
  • Димитър Хаджиев, български революционер, емигрант в Австрия /Виена/, брат на Никола Хаджиев
  • Елена (Хрисула) Велева Башлиев (1921 – ?), родена в Лехово, омъжена в Старо Лехово, ятачка на ЕАМ (1941 – 1945) и на партизаните (1946 – 1947), в 1947 година мъжът ѝ Вельо Иванов Башлиев става войник на ДАГ, а тя с децата бяга в България, в 1950 година е изпратена в Румъния, в 1955 година се връща в България и живее във Варна, авторка на спомени за Гражданската война[22]
  • Кирил Хаджиев, български революционер, деец на ВМРО, син на Никола Хаджиев
  • Костадин Попов, деец на ВМРО, убит от михайловисткото крило[23]
  • Кръсто Янчев (1912 - 2004), македонист, емигрант в Австралия
  • Никола Лутов (1850 – 1913), македоно-одрински опълченец, щаб на МОО, загинал на 29 май 1913[24]
  • Никола Хаджиев (1882 – 1948), български революционер, серски деец на ВМОРО и ВМРО
  • Стамат Иванов Башлиев (1910 - ?), участник в Гръцката гражданска война (1947 - 1949) на страната на ДАГ, член на ГКП от 1947, емигрант в Плевен, България от 1947 г., след което със съпругата си Елена Стаматова Башлиева (1919 - ?) живее във Варна, автор на спомени за Гражданската война в Гърция[22]
  • Тодор Оланов (1817 – 1880), български възрожденски общественик
  • Тодор Хаджиев (1906 – 1950), български революционер, деец на ВМРО, син на Никола Хаджиев, убит от комунистическия режим в България [25]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Иванов, Й. Н. Едно интересно явление в българския диалектен вокализъм. (Редукция на гласна е в ạ в говора на с. Лехово, Димирхисарско). – Български език, 1969, № 2, 138—142;

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. ↑ Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 151.
  3. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 507.
  4. ↑ Георгиев, Георги. „Старата железодобивна индустрия в България“. София, 1978, стр.145-146.
  5. ↑ Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 27.
  6. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 107-108.
  7. ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 114.
  8. ↑ Георгиев, Георги. „Старата железодобивна индустрия в България“. София, 1978, стр.146.
  9. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 136 – 137.
  10. ↑ Z. Два санджака отъ Источна Македония // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Седма (XXXVI). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 855.
  11. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 184.
  12. ↑ Тасев, Христо. „Борба за национална просвета в Мелнишкия край“. София, 1987, стр.52-53.
  13. ↑ Тасев, Христо. „Борба за национална просвета в Мелнишкия край“. София, 1987, стр.121.
  14. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 188-189. (на френски)
  15. ↑ Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005. с. 157.
  16. ↑ Хаджиев, Кирил Николов. Мъртвите не възкръсват: Спомени. София, Любомъдрие, 1994. с. 6.
  17. ↑ а б в г Хаджиев, Кирил Николов. Мъртвите не възкръсват: Спомени. София, Любомъдрие, 1994. с. 7.
  18. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 859.
  19. ↑ Цокова, Полина. Дейността на Неврокопската митрополия в периода на войните 1912 - 1919 година // Исторически преглед 65 (1-2). София, Институт по история при БАН, 2009. с. 95.
  20. ↑ Δημήτρης Λιθοξόου. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 - 1971, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054156/www.freewebs.com/onoma/met.htm, посетен на 30 юни 2012 
  21. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 26.
  22. ↑ а б Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 47. Посетен на 28 август 2015.
  23. ↑ Пърличев, Кирил. 36 години във ВМРО. София, Веда-МЖ, 1999. ISBN 954-8090-01-5. с. 598.
  24. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 712.
  25. ↑ Радовски, Александър. Комити от Македония. Сборник част 1. Велико Търново, Фабер, 2022. с. 37-38, ISBN 978-619-00-1431-7.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Лехово_(Валовищко)&oldid=12415869“.