Направо към съдържанието

Вселенска патриаршия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Вселенската патриаршия)
Вселенска патриаршия
Οἰκουμενικόν Πατριαρχεῖον Κωνσταντινουπόλεως
Информация
Произлязла отАнтиохийска патриаршия
ОснованаОсноваване – 38 г.
Автокефалия – 330 г.
Статутавтокефална
ПредстоятелВартоломей I
Рангпатриарх
Обредвизантийски
Календарновоюлиански, юлиански
Богослужебен езикгръцки
СедалищеИстанбул, Турция
ДиоцезГърция, Турция и други
Численост
Епископии130
Епархии63
Манастири60
Паство3 500 000
Сайтwww.ec-patr.org
Вселенска патриаршия в Общомедия

Вселенската, наричана още Цариградската или Константинополската патриаршия (на гръцки: Oικουμενικό Πατριαρχείο Kωνσταντινουπόλεως, катаревуса: Οἰκουμενικόν Πατριαρχεῖον Κωνσταντινουπόλεως, на турски: İstanbul Rum Ortodoks Patrikhanesi) е автокефална поместна православна църква със седалище в Истанбул, Турция. Катедрална църква на патриаршията е „Свети Георги“.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Създадена след разцеплението на Римската империя (395 г.). Отначало е възглавявана от епископ, а от 451 г. епископът носи титлата патриарх.

Под юрисдикцията на Вселенската патриаршия минават:

Патриаршията по време на Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]

След падането на Цариград под османска власт (1453 г.) на цариградския патриарх е признато правото да бъде духовен и политически глава на всички източноправославни християни в пределите на империята и получава титлата „милетбаши“ и „етнарх“. На престола на Цариградската патриаршия е поставен Георгиос Схолариос. За да си гарантира съюза с духовенството султан Мехмед II дава на патриаршията редица права и привилегии. Патриархът е смятан за посредник между османската власт и християнските поданици, като е отговорен за тяхната лоялност пред султана. Тъй като официалното османско право е неприложимо към немюсюлманите, патриаршията получава пълномощия в областта на гражданското право. Клирът може да санкционира нежелателните прояви в духовния и политическия живот освен с епитимии, още със затвор или заточение.[1]

Висшето православно духовенство придобива под османска власт привилегии, на които не се е радвал дори в самостоятелните феодални държави. Към властта, която църквата е притежавала преди, се прибавят функциите на загиналия държавен апарат. Султаните даряват патриаршията с имунитет по отношение на османската съдебна власт. Духовниците са освободени от поголовен данък и имат право свободно да владеят и използват църковното имущество. Османската власт гарантира неприкосновеността на имотите на църквата и доходите от тях са освободени от данъци. Цариградската патриаршия запазва системата от църковни данъци, с които облага паството. Размерът на тези вноски не се контролира от османските власти, но те получават значителна част от събраните суми под формата на задължителни откупи за патриаршеския престол и митрополитските катедри.[1]

Въпреки това привилегировано положение източноправославният клир остава в пълна зависимост от държавната власт и това води до корумпиране на някои негови представители. Това намира израз в симонията – практиката да се заплащат духовнически постове. Първият патриарх, заел престола срещу 1000 дуката подарък за султана, е Симеон I Константинополски. През следващите столетия тази вноска, наречена „пешкеш“, се превръща в задължителна и непрекъснато нараства.[1]

Висшето православно духовенство има и пълен монопол над духовния живот на своето паство поради огромните финансови възможности на църквата и отсъствието на културни институции на покорените християни. Клирът напълно контролира дейността на творците на културни ценности. Дълго време църквите и манастирите са единствените места, в които се съхранява книжнината и грамотността. Църковно-религиозните центрове съхраняват не само източноправославната вяра, но и народността, застрашена от асимилиране.[1]

Въпреки че престола на патриарха и останалите постове в йерархията заемат представители и на негръцки народности, за официално богослужение и в патриаршеската канцелария се използва гръцкият език[1]

С отслабването на османската власт започва движение за независимост на отделните църкви (автокефалия) към поместни църкви. Обикновено църквите обявяват независимост, след което чакат Цариградската патриаршия да даде своето одобрение. Този процес се ускорява през XIX век, особено след гръцката независимост. През 1833 г. църквата на Гърция обявява независимост и през 1850 г. е призната за патриаршия. Румънската православна църква обявява независимост през 1865 г. въпреки съпротивата на Цариград, който я признава през 1885 г. Година преди саамопровъзгласяването на гръцката църква за автокефална, местното правителство обявява сръбската православна църква за самостоятелна, но Цариградската патриаршия отказва да я признае до 1879 г. Борбата за българска църковна независимост започва през 1860 г. с Великденската акция и фактическото отделяне от Цариградската патриаршия. Султанът учредява с ферман българската екзархия през 1870 г., но тя е призната официално от патриаршията едва през 1945 г. Самостоятелността на албанската православна църква е обявена през 1922 г., призната е през 1937 г.

В българските земи

[редактиране | редактиране на кода]

В първите векове на османското владичество Цариградската патриаршия подпомага църковното и училищното дело в Османската империя и противодейства на опитите за потурчване на отделни селища и райони на Балканския полуостров, в това число и в българските земи.

От 18 век и началото на 19 век патриаршията до голяма степен приема „мегали идея“ и се стреми да гърцизира негръцкото християнско население в империята. Тя противодейства с всички сили и средства на църковно-националната борба на българския народ и след учредяването на Българската екзархия (1870 г.) не признава нейната автокефалност (самостоятелност) до 1945 г. Цариградската патриаршия възпрепятства българската църковна и училищна дейност в Македония и Одринско, които по силата на Берлинския договор 1878 г. отново остават в пределите на Османската империя. Подкрепя не само гръцката, но и сръбската националистическа пропаганда в тези две области и пр.

След края на Втората световна война 1939 – 1945 г. Вселенската патриаршия признава не само автокефалността на Българската православна църква, но и въздигането и в патриаршеско достойнство (през май 1953 г.).

Структура

[редактиране | редактиране на кода]

Глава на Вселенската патриаршия и на Светия Синод е архиепископът на Константинопол, Новия Рим и вселенски патриарх, пръв сред равни и съвместен държавен глава на Света гора Вартоломей I (1991 –). Поместните православни църкви на Вселенската патриаршия се състоят от 6 архиепископии, 8 църкви и 18 митрополии, осем от които директно управлявани от вселенския патриарх. Три от шестте архиепископии имат свои митрополии – общо 17, които са част от техните диоцези. Две от църквите на патриаршията са автономни – Финландската православна църква и Естонската апостолическа православна църква.

Архиепископии

[редактиране | редактиране на кода]

Додеканезки митрополии

[редактиране | редактиране на кода]

Други митрополии

[редактиране | редактиране на кода]

Европа:

Америка:

  • Митрополия на Буенос Айрес и екзархия на цяла Южна Америка
  • Митрополия на Мексико и екзархия на цяла Централна Америка и Карибите

Азия и Океания:

Автономни църкви

[редактиране | редактиране на кода]

Други диоцези

[редактиране | редактиране на кода]
  • Украинска православна църква на Западна Европа
    • Лондонска епископия
    • Западноевропейска епископия (Гент)

Митрополии на Новите области (в Гърция)

[редактиране | редактиране на кода]

Новите области са епархиите на Цариградската патриаршия, които попадат в Гърция след Междусъюзническата война в 1913 година и след края на Първата световна война в 1920 година. Те са под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, но са, без тези на Додеканезите, de facto администрирани от Църквата на Гърция според споразумение между двете църкви.

Титулярни епархии

[редактиране | редактиране на кода]
Православните митрополии в Мала Азия в 1880
Архиепископии
[редактиране | редактиране на кода]
Митрополии (в Турция)
[редактиране | редактиране на кода]
  • Стара митрополия на Ефес
  • Стара митрополия на Ираклия и екзархия на Тракия
  • Стара митрополия на Кесария
  • Стара митрополия на Кизик
  • Стара митрополия на Никомидия
  • Стара митрополия на Никея и екзархия на Витиния
Епископии
[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д Данова, Надя, Апостолос Христакудис. История на нова Гърция. София, Абагар пъблишинг, 2003. ISBN 954-584-291-1. с. 23 - 25.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Православие“         Портал „Православие“          Портал „Гърция“         Портал „Гърция“          Портал „Турция“         Портал „Турция“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Вселенска_патриаршия&oldid=12482806“.