Направо към съдържанието

Никола Каранджулов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Каранджулов
български революционер
Роден
1876 г.
Починал
10 август 1904 г. (28 г.)
Учил вБитолска българска класическа гимназия
Гимназия „Неофит Рилски“, Кюстендил
Семейство
Братя/сестриГеорги Каранджулов
Никола Каранджулов в Общомедия

Никола (Ничо) Димев Каранджулов е български революционер, прилепски ръководител и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Фамилия

[редактиране | редактиране на кода]
Македонските дейци Антон Бузуков и Иван Каранджулов, брат на Никола, в София

Никола Каранджулов е роден през 1876 година[2] или в 1880 година[3] в Прилеп, тогава в Османската империя.[4][5][6] Коренът на семейството е от село Вранче. Родът има разклонение и в Крушево. Баща му Диме Каранджулов е търговец бакалин, а по-късно железар. Най-големият брат на Никола Иван (? - 1897) открива кафене в центъра на София, което става свърталище на македонски дейци. Другият му брат Георги Каранджулов (1868 - 1951) също е македонски емигрантски деец.[4]

Образование

[редактиране | редактиране на кода]

Никола получава начално образование в родния си град, след което в 1890/1891 година завършва III клас в Прилепското българско мъжко класно училище, управлявано тогава от Анастас Наумов. Преподаватели в Прилеп са му Спиридон Мирчев, Йордан Янчулев, Йордан Тафчиев. В 1891/1892 година Каранджулов завършва IV клас в Битолската прогимназия. През това време живее при семейството на Христо Совичанов, чиято жена Анастасия Каранджулова му е сродница. Сближава се особено много с братовчед си Кирил Христов Совичанов.[7]

През 1892/1893 учебна година едва 16-годишен[8] е назначен за учител в прилепското село Селце. В Селце започва да пише революционни стихове.[9]

През 1893 година заминава заедно с братовчед си Кирил Христов Совичанов да учи в Кюстендилското педагогическо училище, те са в една паралелка и живеят в една квартира.[7] В училището членува в Младежкото македонско дружество.[10] В 1894 година основава в Кюстендилското училище революционен кръжок.[11][12] През 1895 година е изключен, вероятно за участие в ученически бунт[9] срещу някои учители. От септември същата година учи една година в Загребското педагогическо училище (препарандиум).[11][5] В София и в Загреб продължава да пише стихове, в които освен проблемът за националното освобождение се появява и нуждата от социална справедливост.[11]

Учител и революционен деец в Прилеп

[редактиране | редактиране на кода]

След завършването на образованието си, през есента на 1896 година се завръща в Прилеп, където е назначен за учител и веднага влиза в наскорообразувания комитет на ВМОРО заедно с възпитаниците на Солунската гимназия Александър Хаджипанов, Тодор Станков, Атанас Мурджев, Владимир Лютвиев, Антон Тошев, Илия Балтов, както и Йордан Гавазов, Йордан Попкостадинов, Атанас Иванов, Иван Гагалев. Комитетът е начело с Даме Груев, а тласък на революционното движение в града дава дошлата в 1895 година чета на Димо Дедото. Къщата на Каранджулов във Върбеско маало става явка на организацията, в която отсядат нелегални дейци, терористи, ранени четници.[13] В дейността му е подмаган от сестра си Захария (Заха) по мъж Дамева х. Йовкова, която живее в къщата на Каранджулови.[14] Каранджулов заедно с Атанас Иванов отговаря за пушките, които се пренасят по канала Щип – Велес – Градско – Прилеп и се складират в пещера в местността Мечка над Селце и след това с тях се въоръжават мариовските села.[14]

В учебната 1898/1899 година Каранджулов става ръководител на околийския революционен комитет и изпълняващ длъжността директор на прогимназията, след като директорът Стоян Димитров Лазов и ръководител на революционния комитет е арестуван и интерниран.[15][16][14] В 1896 година умира майка му Ана Кьовлиева, а в 1897 година баща му е съсечен от турци пред дома си. На 6 януари 1899 година по нареждане на Каранджулов Стоян Лазов и Никола Мърсев убиват сърбоманина и турски шпионин Тоде Попантов. Лазов се сабомубива, а Мърсев е заловен, но, макар и мъчен, не издава никого.[14]

Портрет на Каранджулов от Анастас Лозанчев, Битоля

Каранджулов влиза в конфликт с еволюционистки настроените дейци на Прилепската българска община. След интернирането на Лазов учителското тяло избира Каранджулов за изпълняващ длъжността директор на прогимназията, но общината назначава Георги Чкатров. Двамата влизат в конфликт на училищния празник Св. св. Кирил и Методий през май 1899 година, като ученикът Тодор Попадамов дори удря плесница на Чкатров. Общината си отмъщава малко по-късно. На Свети Никола Каранджулов кани много учители и учителки - Йордан Тренков, Георги Зердев, Мария Зердева, Атанас Иванов, Илия Костов, Владимир Карамфилов, Христо Димчев, Димитър Сливянов, Фания Ракиджиева, Ана Тошева, Фана Тошева, Илия Тошев, Тодор Попантов, Илия Иванов, Димитър Янчулев, Мише Попадамов, Иван Гагалев, които танцуват западни танци по двойки.[17] Общината ги обвинява в неморално поведение и всички танцували са уволнени.[18]

Учител и революционен деец в Куманово и Крива паланка

[редактиране | редактиране на кода]

През следващата учебна 1899/1900 година Каранджулов става учител в Куманово, като същевременно оглавява и Кумановския революционен комитет. От следната учебна година до 1902 година е главен български учител в Крива паланка, където е и председател на околийския комитет на ВМОРО. Каранджулов укрепява канала за нелегални дейци, оръжие и кореспонденция от Свободна България.[18] Организационният му псевдоним от това време е Бернсон.[16] В края на зимата на 1902 година в района, в който действат и агенти на сръбската пропаганда, стават разкрития, които компрометират Каранджулов.[18] Въпреки отсъствието на инкриминиращи доказателства, през есента на 1902 година Каранджулов е въдворен на местожителство в родния си Прилеп.[19]

Учител и революционен деец в Прилеп

[редактиране | редактиране на кода]

В Прилеп отново застава в челните редици на революционния комитет. По това време се вихри Кадиноселската афера, след сражението на четата на Методи Патчев на 25 март 1902 година, при която са арестувани 92 души от Прилеп и Прилепско. В края на годината Каранджулов е избран за пръв делегат на готвения окръжен конгрес в Битоля, като запознат с положението и в Битолски и в Скопски революционен окръг. Въпреки забраната да напуска Прилеп, Каранджулов пристига в Битоля, но конгресът не се състои, тъй като председателят на окръжния комитет Анастас Лозанчев заминава за участие на Солунския общ конгрес, на който се взима решение за въстание. Каранджулов е против прибързани решения, тъй като околията не е готова за въстание и възразява против изпращането на делегат на общия конгрес без да бъде избран на предходен окръжен конгрес.[19]

Заради напускането на Прилеп Каранджулов е арестуван и откаран в Битолския затвор. След два месеца е освободен по силата на амнистията, дадена при Пъдарските реформи, връща се в Прилеп и отново активно се заема с организационна работа, тъй като вече е известно, че е решено да се вдига въстание.[19] Комитетът засилва събирането на пари за оръжие, като самият Каранджулов продава голяма част от бащините си имоти и внася парите в комитетската каса.[20]

Затвор и бягство

[редактиране | редактиране на кода]

През март 1903 година, на Велики петък, Каранджулов отново е арестуван насред чаршията - според Павел Шатев поради усложнения в Паланечката афера, а според „Революционен лист“ по скроено обвинение от страна на прилепската полиция, която той обвинявал в издевателства. Откаран е в Битоля, осъден е на 6 години и лежи в Битолския затвор - първоначално в Централния затвор Катилхането, а по-късно с другите българи при много по лоши условия в Тимархането. След Илинденско-Преображенското въстание затворът се претъпква с българи.[20] Под ръководството на Каранджулов три седмици затворниците копаят тунел под стените на Тимархането с лъжици, вилици и парчета желязо. Учителката Евридика (Тичето) им внася тайно инструменти и киселина в лимонадени шишета за размекване на пръстта.[21] През нощта на 1 (14) март 32 души успяват да се измъкнат през шестметровия тунел и, посрещнати от комитетски хора, се укриват в околностите и после заминават към Костурско.[22][23] По спомените на Киряк Шкуртов бегълците стигат чак до Рулската река и Кономлади и се вливат в костурските чети, начело с Митре Влаха. Каранджулов заедно с другаря си Найдо Пещалевец тръгват обратно към Прилепско[22] и, избягвайки потерите успяват невредими да стигнат града. За бягството от затвора в Мариово се появява народна песен, публикувана от Коста Църнушанов.[24]

Паметникът „Паднали за свободата на Македония“ в Кюстендил с името на Каранджулов (последен във втората колона)

- Ке те прашам, бабо мори
право да ми кажиш,
право да ми кажиш, бабо,
немой да ме лажиш:
кой войводи бея, бабо,
кой кумети бея?
- Дел' ме прашаш, аго море,
право ке ти кажа, аго,
право ке ти кажа, аго,
нема да те лажа.
Ни войводи бея, аго
ни кумети бея
туку ми се, аго море
пусти апсанджии

от пустата Битола.
Той напреде що беше, аго
Ничо Каранджулов,
и по него беше, аго,
Димко Миновото,
и по него беше, аго,
Даме Аджикочо,
и по него беше, аго,
Петре Маковчето...
Леб ядоа, аго море,
писмо му пристигна
от нивен началник:
пушки да земаят, аго,
пушки манлихерки...[24]

Инструктор-ревизор на четите в Прилепско

[редактиране | редактиране на кода]

В Прилеп Каранджулов има тежката задача да изправи на крака революционната организация, силно пострадала от унищожаването на Прилепската чета в Студенчища над Беловодица, начело с ръководителя Тале Христов, както и от последвалото въстание.[25] В града се появява и силно върховистко течение около Йордан Тренков.[24] Каранджулов, съвместно с Пере Тошев и Гьорче Петров, които се укриват в Прилеп, както и с Даме Груев, който е на обиколка в Струмишко, Воденско и Тиквешко, решават, че проблемите могат да се решат на конференция, която да въведе ред, да набележи мерки за справяне с проблемите, да се потърсят пътища за преорганизиране на революционната мрежа и повдигане на духа на революционните дейци и населението. Решено е Прилепският комитет да осигури домакинството, тъй като околията е най-малко пострадалата от окръга. Каранджулов поддържа връзки с околиите и в резултат на дейността му се отзовават значителен брой дейци на Организацията. Така се стига до Прилепския конгрес на ВМОРО, проведен от 2 май до 5 юни 1904 година, чиято организация се дължи предимно на Каранджулов и на Петър Ацев.[25] На конгреса Каранджулов се опитва да държи помирителна позиция между очерталите се две крайни становища за бъдещето на Организацията - на краен демократизъм на Пере Тошев и на пълен централизъм на Даме Груев. Каранджулов и Узунов потушават конфликта между Георги Пешков и Груев, когото Пешков обвинява за лошите резултати на въстанието.[26]

Конгресът назначава Каранджулов за инструктор-ревизор на четите в Прилепската революционна околия, при съдействието на войводата Ацев. Каранджулов решава първо да влезе в града и да стабилизира делото там. Ацев се противопоставя поради опасения за сигурността и от евентуално усложняване на положението и му предлага да остане с четата и да укрепват революционните комитети в околията. Каранджулов обаче влиза в Прилеп и се опитва да се справи с върховистките тенденции. Според спомените на Ацев не успява, макар да прибягва и до насилие, и след шест седмици на 27 юли (9 август) заедно с Кръстьо Гермов и Спасе Дограмаджията се връща в четата, разположена в село Селце, на 3-4 km от града. В града назначава за ръководители младите учители Тодор Попадамов, Георги Талев, Петър Мърмев и Йордан Ангелов, които започват да издават вестник „Шило“. Разколът в Прилепския комитет се решава, когато главната опора на Върховния комитет в града Йордан Тренков заминава заедно с Петър Ацев и Пере Тошев за Свободна България в декември 1904 година.[27]

Смърт

[редактиране | редактиране на кода]

През нощта на 27 срещу 28 юли (9/10 август) четата на Ацев, на брой 15 души, решава да напусне Селце, за да избегне евентуални потери, последвали групата на Каранджулов. Водени от куриер, се установяват на бивак под Мариовския проход, водещ през Бела чешма и Кокре в Мариово. На разсъмване откъм Селце се появява кавалерия, а друг аскер се движи към Бела чешма по Бузанския път за Кокре, без да подозира присъствието на четата. Четата прибързва с изтеглянето си, мислейки се, че аскерът вече е прехвърлил билото, натъква се на него, открива огън и се изтегля към Цървени стени. При изтеглянето обаче в местността Кюлето Каранджулов е тежко ранен в гръбнака.[28] По молба на Каранджулов, той е застрелян от четника Коце Велмевчето. Останалите четници се спасяват, като загива единствено старият другар на Каранджулов Найдо Пещалевец, който изостава тежко ранен и е съсечен.[29] Турците дават убити 1 юзбашия и 15 войници, както и 1 тежко ранен пристав.[30]

Никола Каранждулов е погребан в Селце.[31][32][33] Според неофициалната информация, запазена от местни жители, в Българския военен паметник в Прилеп през 1942 година са пренесени костите му и е бил изграден негов паметник.

Запазена е народна песен за смъртта му „Жално пилци запищеха, майски хор запеха“.[34]

Характеристики

[редактиране | редактиране на кода]

Петър Ацев пише за него: „Ничо Каранджулов беше един от най-интелигентните, упорит[и] и прям[и] във ВМОРО“.[35] През пролетта на 1903 година Борис Сарафов на път за Смилевския конгрес се среща с Каранджулов и го определя като „отличен човек, прекрасен ръководител“.[36]

„Революционен лист“ пише:

„ Организацията изгуби в негово лице една от своите най-добри сили... Ничо се отличаваше с редки качества: едро и силно телосложение, хубост, сериозен и внушителен поглед, остър и разсъдлив ум, обширна памет, бързо схващане, твърда воля, силна любов към поробеното население, искрено предан на освободителното дело, а също и искрен в приятелството. Покрай многото работа по освободителното дело и учителствуването той винаги намираше възможност да се занимава усилено с литературата и науката: пише стихове, превежда романи от чужди езици на български и приготвя обемиста книга по астрономия. Той бе мил събеседник и приятен певец.[37] “

Сходна характеристика дава на Каранджулов и Павел Шатев във „В Македония под робство“:

„ Н. Каранджуловъ по натура и по харак­теръ бѣше много сериозенъ и суровъ човѣкъ. Той рѣдко се смѣеше и отъ погледътъ му се схващаше неговата строгость и сериозность. Той, като рѫководитель, не толкова съ своята власть и авторитетъ се налагаше, отколкото съ своя характеръ и обноски, съ които респектираше не само всички селяни - работници въ организацията, съ които бѣше въ контактъ, а бѣше респектиралъ и даже дисциплиниралъ самитѣ граждани, които не се подаваха на революционна борба.[38] “

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Чоне Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Янко Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Тале Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Диме Каранджулов
(1832 – 1897)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Пере Каранджулов
(? – около 1897)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Коне Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Каранджулов
(? – 1897)
 
Даме Хаджийовков
 
Заха Хаджийовкова
(1853 – 1903)
 
Георги Каранджулов
(1868 – 1951)
 
Никола Каранджулов
(1876 – 1904)
 
Милан Каранджулов
(1864 – 1925)
 
Иван Каранджулов
(1856 – 1930)
 
Донка Крайчова
(1869 – 1934)
 
Йордан Каранджулов
 
Анастасия Совичанова
 
Христо Совичанов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Йордан (Орде) Хаджийовков
(? – 1903)
 
 
 
Ради Каранджулов
(1911 – ?)
 
Христо Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
Антон Каранджулов
 
 
 
Тома Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Рангел Каранджулов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Каранджулов
(р. 1946)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993.
  2. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 209.
  3. ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 285.
  4. ↑ а б Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 5.
  5. ↑ а б Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 53.
  6. ↑ Ацев, Петър. Спомени. София, Алфаграф, 2011. ISBN 9789549261776. с. 395.
  7. ↑ а б Каранджулов, Георги. Борис Христов и Македония // Македонски преглед кн. 2. 2009. с. 72.
  8. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 6.
  9. ↑ а б Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 7.
  10. ↑ Томов, Лазар. Спомени за революционната дейност в Серския окръг. Издателство на националния съвет на Отечествения фронт, 1952. с. 11.
  11. ↑ а б в Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 8.
  12. ↑ Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903). София, Македонски научен институт, 2008. ISBN 9789548187756. с. 80.
  13. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 10.
  14. ↑ а б в г Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 11.
  15. ↑ Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 131.
  16. ↑ а б Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903). София, Македонски научен институт, 2008. ISBN 9789548187756. с. 150 - 151.
  17. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 14.
  18. ↑ а б в Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 15.
  19. ↑ а б в Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 16.
  20. ↑ а б Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 17.
  21. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 18.
  22. ↑ а б Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 19.
  23. ↑ Адамовъ, Тодоръ п. Покойници учители-революционери въ Прилепъ, в: Сто години новобългарско училище въ гр. Прилепъ 1843 - 1943. Скопие, „Българско дѣло“, 1943. с. 148.
  24. ↑ а б в Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 21.
  25. ↑ а б Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 22.
  26. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 23.
  27. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 24.
  28. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 25.
  29. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 26 - 27.
  30. ↑ а б Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 27.
  31. ↑ Алманах „Македония“, фототипно издание от 1931 година, стр. 840
  32. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 74.
  33. ↑ Ацев, Петър. Спомени. София, Алфаграф, 2011. ISBN 9789549261776. с. 89-92.
  34. ↑ Манолов, Илия. Революционната народна песен от Македония Революционната народна песен от Македония, том II. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2003. с. 15 – 16.
  35. ↑ Ацев, Петър. Спомени. София, Алфаграф, 2011. ISBN 9789549261776. с. 82.
  36. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 13.
  37. ↑ Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 12.
  38. ↑ Шатевъ, Павелъ П. Въ Македония подъ робство : Солунското съзаклятие (1903 г.) : Подготовка и изпълнение. София, Печатница П. Глушковъ, 1934. с. 122.
Стоян Димитров Лазов → и. д. директор на Прилепското българско мъжко класно училище
(1899) 		→ Иван Благоев
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Каранджулов&oldid=12130015“.