Направо към съдържанието

Гюмюрджина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Мосинопол)
Гюмюрджина
Κομοτηνή
Централна част на Гюмюрджина
Централна част на Гюмюрджина
Гърция
41.1167° с. ш. 25.4° и. д.
Гюмюрджина
Източна Македония и Тракия
41.1167° с. ш. 25.4° и. д.
Гюмюрджина
Гюмюрджина
41.1167° с. ш. 25.4° и. д.
Гюмюрджина
Страна Гърция
ОбластИзточна Македония и Тракия
ДемГюмюрджина
Географска областЗападна Тракия
Площ385,386 km²
Надм. височина19 m
Население66 919 души (2001)
ПокровителПетка Римлянка[1]
Пощенски код691 00
Телефонен код25310
Официален сайтwww.komotini.gr
Гюмюрджина в Общомедия

Гюмюрджина (на гръцки: Κομοτηνή, Комотини, на турски: Gümülcine, Гюмюлджине) е град в Северна Гърция, главен град на дем Гюмюрджина, както и на административната област Източна Македония и Тракия. Градът е център и на Маронийската и Гюмюрджинска епархия на Гръцката православна църква.

География

[редактиране | редактиране на кода]
Гюмюрджина – старият квартал с часовника
Гюмюрджина – традиционна архитектура

Гюмюрджина е разположена на надморска височина от 32 – 38 м в историческата област Западна Тракия, в подножието на родопския рид Гюмюрджински снежник и на около 20 км северно от Бяло море. Най-близките летища на гръцка територия са край Дедеагач (65 км) и край Кавала (80 км). Гюмюрджина се свързва с железопътни и автобусни линии с редица градове в Гърция, а също и с Истанбул. В близост преминава и ползващата се с национално значение северна гръцка автомобилна магистрала „Егнатия Одос“. На около 34 км в югозападна посока е селцето Порто Лагос със своя живописен залив, известен с богатото биоразнообразие и хубави морски плажове.

По данни от преброяването от 2011 г., жителите на града възлизат на 66 919 души, една част от тях включва приблизително 13 000 студенти, учащи и войска. Около половината от населението са гърци, а другата половина са турци и българо-мохамедани, голяма част турцизирани, по-малка част съставляват ромите и арменците. Мнозинството от гръцкото население са потомци на гръцки бежанци от Мала Азия и Източна Тракия, в по-ново време гръцката държава заселва в района и немалко гръцки изселници от страните от бившия СССР.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Античност

[редактиране | редактиране на кода]

Голяма част от историята на града е тясно свързана с Виа Егнация, древният главен римски път, който свързвал някогашния Дирахиум с Константинопол. В късния римски и византийски период, градът се нарича Максимианополис. Римският император Теодосий I издига малка крепост на кръстопътя на Виа Егнация с пътя, свързващ Беломорието, през Родопите, с Филипополис. Ранният период от съществуването на селището около крепостта не продължава дълго заради близостта до по-големия и значим градски център Мосинополис на запад, така в края на 12 век мястото е напълно обезлюдено.

Средновековие

[редактиране | редактиране на кода]

През 1207 г. цар Калоян разрушава Мосинополис и прогонва останалите живи жители, които се настаняват покрай изоставената малка крепост на днешна Гюмюрджина. Йоан VI Кантакузин споменава за пръв път селището под името Кумуцина във връзка с гражданската война във Византия в ранния 14 в.[2]

Български възрожденски борби

[редактиране | редактиране на кода]

Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Гюмюрджина (Gumurdjina) има 450 домакинства и 500 българи и 1600 гърци.[3]

Българското Възраждане започва в Гюмюрджина към 1890 година, когато околните български села вече са се освободили от гърцизма и са станали екзархийски и така процесът на погърчване на българските търговци и занаятчии в града спира.[4] Създаването на българска община, училище, църква и архиерейско наместничество става въпреки фанатичния натиск и пречки от страна на гръцкия владика и силогоса в града. Действията на българите са подкрепяни от гръцкия първенец Димитър Лалата.[5] Архиерейско наместничество в Гюмюрджина се открива в 1894 година, българската църква е осветена в 1903 година.[6]

Съвременност

[редактиране | редактиране на кода]
Имаретът на Гази Евренос бей

При избухването на Балканската война 4 души от Гюмюрджина са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]

Градът е превзет от българската армия от османска власт на 8 ноември 1912. През Междусъюзническата война в 1913 от 16 август до 6 октомври съществува така наречената Гюмюрджинска република. От 1912 до 27 ноември 1919 е в границите на България. С Ньойския договор преминава към администрацията на „Междусъюзническа Тракия" която на 28 май 1920 г. е предадена на Гърция. Първото гръцко управление е 20 години - до 20 април 1941 г., когато градът и областта повторно са завладени и присъединени към България. По примирието със Съюзниците към 17 ноември 1944 г. българските военни части и администрация са оттеглени. Предадена е на Гърция с Парижкия мирен договор на 10 февруари 1947 г.

Образование

[редактиране | редактиране на кода]

Гюмюрджина разполага със задоволителна училищна мрежа, включваща около 20 начални училища, 7 основни училища и 4 гимназии, а също така и Институт за професионално обучение и 2 технически образователни института.

Градът е университетски център от 1973 г., в него е разположен ректоратът и най-много учебни структури на гръцкия Тракийския университет „Демокрит“.

На около 7 километра в посока на град Ксанти има нова и добре уредена полицейска академия.

Спорт

[редактиране | редактиране на кода]

Гюмюрджина има футболен отбор – Пантракикос, който в сезон 2008 – 2009, 2009 – 2010 се състезава в гръцката първа дивизия. Най-голямото им постижение е 11 място в първа дивизия през сезон 2008 – 2009 г.

Побратимени градове

[редактиране | редактиране на кода]

Личности

[редактиране | редактиране на кода]
Родени в Гюмюрджина
  • Апостолос Грозос (1892 – 1981), гръцки комунист
  • Борис Николов Стамболиев, български военен деец, поручик, загинал през Втората световна война[12]
  • Димитър Гаджанов (1874 – ?), български професор по турски език
  • Евгени Георгиев Тончев (1919 – 1979), поручик-летец роден на 3 юни 1919 г. Участва във Втората световна война и във въздушната отбрана на София през 1943 – 1944 г., носител на „Орден за храброст“.[13]
  • Иван Йорданов Икономов (21 ноември 1917 - ?), завършил в 1942 година право в Софийския университет[14]
  • Иван Момчилов – Мунджо, революционер от ВМОРО[15]
  • Иван Христов Иванов – Зъбчето (1916 – 1943), комунистически деец, секретар на РК на РМС в София[16]
  • Костадин Кръстев Харизанов, български военен деец, подпоручик, загинал през Втората световна война[17]
  • Людмила Младенчева (1920 – 1976), българска писателка
  • Ставри Димитров Айдаров – Филип (1921 – 1944), български партизанин[16]
  • Стилпон Кириакидис (1887 – 1964), гръцки фолклорист, историк и университетски преподавател
  • Стойно Алексиев Стойнов (21 юни 1915 - ?), завършил в 1941 година право в Софийския университет[18]
  • Цветана Цветкова Момчилова (27 юли 1917 - ?), завършила в 1942 година история в Софийския университет[19]
  • Янко Христов (1919 – 1994), български политик[20]
Починали в Гюмюрджина
  • Захари Пенчев Ханджиев, български военен деец, подпоручик, загинал през Втората световна война[21]
  • Иван Лечев Тодоров, български военен деец, санитарен полковник, загинал през Първата световна война[22]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Εκτός από την Καστοριά, άλλες τέσσερεις πόλεις έχουν πολιούχο τον Άγιο Μηνά // Fouit.gr. Архивиран от оригинала на 2018-01-29. Посетен на 5 януари 2018.
  2. ↑ ((en)) Kiel, Machiel. Observations on the History of Northern Greece during the Turkish Rule: Historical and Architectural Description of the Turkish Monuments of Komotini and Serres, their place in the Development of Ottoman Turkish Architecture and their Present Condition // Balkan Studies 12. 1971. с. 417.
  3. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 35.
  4. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 182.
  5. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 183.
  6. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 187.
  7. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 188.
  8. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 198.
  9. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 189.
  10. ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 190.
  11. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 840.
  12. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 117, л. 84
  13. ↑ Музей на авиацията Крумово, поручик Евгени Тончев
  14. ↑ Списъкъ на завършилитѣ образованието си въ Университета презъ учебната 1941/42 год. // Годишникъ на Софийския университетъ (Официаленъ отдѣлъ) 1941-1942. София, Университетска печатница, 1943. с. 191.
  15. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 78.
  16. ↑ а б Списък на убити партизани
  17. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 117, л. 20
  18. ↑ Списъкъ на завършилитѣ образованието си въ Университета презъ учебната 1941/42 год. // Годишникъ на Софийския университетъ (Официаленъ отдѣлъ) 1941-1942. София, Университетска печатница, 1943. с. 204.
  19. ↑ Списъкъ на завършилитѣ образованието си въ Университета презъ учебната 1941/42 год. // Годишникъ на Софийския университетъ (Официаленъ отдѣлъ) 1941-1942. София, Университетска печатница, 1943. с. 207.
  20. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 447. Посетен на 5 септември 2015.
  21. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 104, л. 33
  22. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 405, л. 29
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Гюмюрджина&oldid=12407560“.