Йоан VI Кантакузин
| Йоан VI Кантакузин | |
| византийски император | |
 Йоан VI Кантакузин на църковния събор от 1352 г. | |
| Роден |
1292 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Мистра, Гърция |
| Религия | православие |
| Управление | |
| Период | 1347 – 1354 |
| Коронация | 3 февруари 1347 |
| Предшественик | Йоан V Палеолог |
| Семейство | |
| Род | Кантакузини |
| Баща | Михаил Кантакузин |
| Майка | Теодора Палеологина Ангелина Кантакузина |
| Съпруга | Ирина Асенина |
| Деца | Мануил Кантакузин Матей Кантакузин Андроник Кантакузин Мария Кантакузина Теодора Кантакузина Елена Кантакузина |
| Йоан VI Кантакузин в Общомедия | |
Йоан VI Кантакузин (на гръцки: Ἰωάννης ΣΤʹ Καντακουζηνός) е византийски император, управлявал от 1347 до 1354 година, като съвладетел с Йоан V Палеолог.
Възкачване на престола
[редактиране | редактиране на кода]Произход и регент на Йоан V
[редактиране | редактиране на кода]Син на Михаил Кантакузин, губернатор на Морея, Йоан Кантакузин заема поста велик доместик на Византия. По майчина линия той е сродник на Палеологовата династия.
През 1341 г. умира император Андроник III Палеолог и тронът е наследен от неговия невръстен син Йоан V Палеолог. В Константинопол е сформирано регентство в състав: императрицата-майка Анна Савойска и военачалниците Йоан Кантакузин и Алексий Апокавк. Скоро отношенията между тримата регенти се обтягат, а Кантакузин е заподозрян от императрицата в опит да вземе властта. Възползвайки се от отсъствието му от столицата, императрица Анна Савойска го обявява за враг на империята и заповядва той да остави командването на войските. Когато новината за това достига до войските на Кантакузин в Тракия, те го обявяват за император въпреки първоначалното му нежелание.
Първа гражданска война
[редактиране | редактиране на кода]
През 1341 г. в крепостта Димотика Йоан Кантакузин е коронясан за император под името Йоан VI Кантакузин. С това започва нова гражданска война, продължила шест години (1341 – 1347), в които остатъците от византийската държава са разорявани от сърби, българи и турци, привлечени на помощ от едната или другата фракция.
Константинополското регентство няма достатъчно сили да се противопостави на самозвания император, защото Йоан държи повечето от армията в свои ръце. Освен това сръбският крал Стефан Душан и войводата Момчил в Родопите са на страната на Кантакузин. Зилотите, които са ревностни поддръжници на православието и противници на унията с католическата църква, обръщат гръб на императрицата заради западноевропейския ѝ произход.
Анна Савойска и Алексий Апокавк привличат на своя страна българския цар Иван Александър, който обаче само се възползва от затрудненото положение на империята и присъединява Пловдив (1344 г.) и осем крепости в Родопите. Императрица Анна Савойска се опитва да настрои Западна Европа против Йоан Кантакузин, като праща посланичество до папа Климент VI в Авиньон с молба да ѝ бъде осигурена помощ.
Вероятно през 1345 година и двете враждуващи групировки изпращат пратеници при османския бей Орхан, които търсят помощта му срещу своите съперници. Орхан се споразумява с Йоан Кантакузин, който с помощта на негови войници завзема всички тракийски черноморски градове, с изключение на Созопол. Двамата укрепват съюза си през 1346 година, когато Орхан се жени за Теодора, дъщеря на Йоан Кантакузин, след което Кантакузин влиза в Константинопол и става съимператор, заедно с Йоан V.[1]
Заради турската помощ Кантакузин си спечелва омразата на селското население. Българското население в Тракия и Родопите също търпи разорение. Поради тази причина Кантакузин губи като съюзник родопския войвода Момчил, който започва да брани планината от турците.
На 3 февруари 1347 година начело на армия от хиляда души Кантакузин успява да влезе в Константинопол и тържествено е коронясан за съимператор на Йоан V Палеолог.
Управление
[редактиране | редактиране на кода]
Йоан Кантакузин управлява съвместно с Йоан V Палеолог от 1347 до 1354 година, а през 1353 г. провъзгласява за съимператор и своя син Матей Кантакузин. В този период през Европа преминава опустошителна епидемия от чума (черната смърт). Ромейският флот воюва няколко пъти неуспешно срещу този на Генуа. Сърбите също нападат Византия и въпреки че Йоан VI Кантакузин дава отпор на армията на бившия си съюзник – крал Стефан Душан, последният завладява почти цяла Северна и Централна Гърция.
Йоан Кантакузин свиква два църковни събора – през 1347 и 1352 г., свързани с враждебността между исихазма и варлаамитството.
Той поддържа съюза си с Орхан до края на своето управление. През 1348 година османският владетел му изпраща войски в помощ срещу сръбския крал Стефан Душан, които така и не влизат в бой, но разграбват Солунско и Беломорска Тракия. През 1350 година Йоан Кантакузин отново получава османски подкрепления за връщането на Солун от бунтовника Алексий Метохит, но те скоро се изтеглят в Мала Азия, заради проблеми на източната османска граница.[1]
Селското население страда от целогодишните атаки на турците, както и от високите данъци, които Йоан VI въвежда, поради разоряването на държавата от шестгодишната гражданска война. Тези фактори допринасят за падането на Кантакузин от власт.
Втора гражданска война и абдикация
[редактиране | редактиране на кода]
В 1352 година извиканата от Кантакузин османска войска в подкрепа на сина му Матей Кантакузин, командвана от Орхановия син Сюлейман паша Гази, се оказва решаваща за неговата победа срещу Йоан V в известната битка при Питион (Димотика и Одрин). При оттеглянето си Сюлейман завзема крепостта Цимпе на европейския бряг на Дарданелите. Йоан Кантакузин и Орхан повеждат преговори за връщането на крепостта, но на 2 март 1354 година земетресение разрушава стените на крепостта Галиполи и съседните градове и Сюлейман се възползва от положението, за да завземе и тях. През следващите месеци преговорите за връщането на крепостите срещу откуп продължават, но след принудителната абдикация на Йоан Кантакузин през декември биват прекратени.[1]
Подкрепен от широки слоеве от населението, което негодува от политиката на Кантакузин, през 1353/1354 година Йоан V оглавява войска от наемници, завзема Константинопол и принуждава Йоан Кантакузин да абдикира след седемгодишно съвместно управление. Борбата между двамата допълнително изтощава Византийската държава и улеснява османското завоевание на Балканите.
След абдикацията на Йоан Кантакузин Орхан вече не се смята за обвързан от съюза си с него и започва военни действия срещу Византийската империя. До смъртта си през 1357 година неговият син Сюлейман завзема Малгара, Ипсала и Виза. Междувременно Орхан подпомага неуспешен опит на Матей Кантакузин да заеме трона на империята.[1]
Книжовна дейност и последни години
[редактиране | редактиране на кода]След оттеглянето си от управлението Йоан Кантакузин се замонашва под името Йоасаф и прекарва остатъка от живота си в манастира Ватопед на Света гора[2] (1320 – 1362). Последовател е на исихазма и пише теологически трудове, а също на писма и беседи с религиозно-полемичен характер.
Автор е на история, обхващаща периода от 1320 до 1362 година.[3]
Умира през 1383 г. на преклонна възраст.
Брак
[редактиране | редактиране на кода]Йоан Кантакузин има брак с Ирина Асенина, от която има шест деца:
- Матей Кантакузин, съимператор и деспот на Морея (1325 – 1383)
- Мануил Кантакузин (1326 – 1380), деспот на Морея
- Мария Кантакузина (? – след 1382), омъжена за Никифор II Орсини
- Теодора Кантакузина (ок.1332 – след 1381), омъжена за султан Орхан I
- Елена Кантакузина (1333 – 10 декември 1396), омъжена за император Йоан V Палеолог
- Андроник Кантакузин (1334 – 1347), починал от чума.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Изследвания
[редактиране | редактиране на кода]- Ioannis Cantacuzeni Eximperatoris Historiarum libri IV, v. 1 – 3, Bonnae, 1828 – 32.
- История Византии, т. 3, М., 1967, гл. 9.
- Иоанн Кантакузин, Беседа с папским легатом. Диалог с иудеем. СПБ., 1997.
- Donald M. Nicol. The Reluctant Emperor: A Biography of John Cantacuzene, Byzantine Emperor and Monk, c. 1295 – 1383. Cambridge, 2002.
- Вл. Иванов. Една хипотеза за връзките между фамилията на Кантакузините, папството и ордена на хоспиталиерите на Родос (1350 – 1360 г.).
- Вл. Иванов. Кантакузин, Йоан Александър и възпирането на турците – мит или реалност?
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г Имбър, Колин. Османската империя 1300 – 1481. София, Амисития, 2000. ISBN 954-90556-2-0. с. 41 – 45.
- ↑ Хайтов, Николай. „Светогорски записки“. Издателство Христо Г. Данов. 1987.
- ↑ 19. Йоан Кантакузин. История // Ioannes Cantacuzenus. Historia // ГИБИ. Т. Х. София, БАН, 1980. с. 218-396.
| Андроник III Палеолог | → | Византийски император (1347 – 1354 (С Йоан V Палеолог) | → | Йоан V Палеолог |