Исихазъм

Исихазмът (от гръцки: ἡσυχασμός, от ἡσυχία, спокойствие, тишина, уединение) е степен на свързване с Бога в православното християнство, 28-а от общо 30 по лествицата на свети Йоан Лествичник. При тази висока степен човек вече е очистил сърцето си от страстите и при непрекъсната сърдечна умна молитва „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния“, молещият се може да се удостои с чистото си сърце да вижда Бог. Всяка степен се постига с полагане на определени усилия с цел придобиването на Светия Дух и обожението на душата и тялото.

Исихазмът се разпространява в края на XIII и началото на XIV век в Света гора и в други манастирски обители в Мала Азия и на Балканския полуостров. Около 1335 г. един от видните проповедници на това учение – монахът св. Григорий Синаит, с помощта на българския цар Иван Александър, основава в планината Странджа, в областта Парория, свой манастир.^[1] В него бързо започват да се стичат монаси от Византия, България и Сърбия, привлечени от славата на Григорий Синаит. От него те се запознават как да практикуват исихазма. В продължение на около 10 години манастирът в Парория, а и тези в Света гора, стават духовни средища, където били подготвяни десетки монаси исихасти. Те от своя страна, завръщайки се в родните си места, обикновено основавали манастири. Мнозина от тях заели високи постове в местните църкви. Непоколебим исихаст е и св. патриарх Евтимий Търновски, член на най-близкия кръг около св. Григорий Палама и строг пазител на Православието от ересите. По този начин исихазмът бързо се разпространява в целия православен свят.

Според исихазма най-важното средство за непосредственото богопознание и истинско богословие е методът на постоянната молитва. Първото условие за истинската молитва се състои в постигането на „внимание“, като умът се концентрира „в сърцето“. На практика се повтаря кратката, така наречена „Иисусова молитва“: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя“.Традицията на Иисусовата молитва

Същност и разпространение на исихазма

Във Византия исихасти се наричат монасите, които прекарват живота си в усамотение и молитви. Самото понятие произлиза от гръцката дума „исихия“, която означава „спокойствие“ или „безмълвие“. През XIV век, за разлика от предишните векове, исихазмът се превръща в широко разпространена монашеска практика, а бързо след това и в учение, което си поставя за цел да възстанови прекъснатата връзка между човека и Бога. Исихастите проповядват, че възстановяването на връзката с Бог може да се постигне, когато човек успее да види Божествената светлина със сърдечните си очи. Това се постига чрез особена исихастка практика, която има за цел въздигането на ума и сърцето към Бога. Тя включва поставянето на тялото в специално положение, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Иисусовата молитва. По този начин човек постепенно достига до състояние на блаженство и в края на краищата съзира Божествената светлина – онази, която преди това били в състояние да видят само учениците на Иисус Христос.

През втората четвърт на XIV век привърженици на исихазма стават много видни византийски богослови, между които изпъква със своята начетеност и познания Григорий Палама. Чрез неговите богословски произведения и чрез споровете, които той води със своите противници, исихазмът се превръща в учение, което отразява самата същност на православното християнство.

Св. Григорий Палама е апологетът на исихазма и богословът, а св. Григорий Синаит е учителят и практическият наставник.

Първите учители на българския исихазъм са св. Теодосий Търновски (около 1300 – 1363), св. Ромил Видински, патриарх Евтимий и митрополит Киприан Киевски. Съзерцателното монашество се разпростира из цялото славянско християнство през късното средновековие.

Исихазъм и неговите противници (варламитство)

Не всички кръгове във византийското общество приемат учението на исихазма. Между привържениците му и неговите противници пламват ожесточени спорове. Като най-видни противници на исихазма изпъкват монахът Варлаам Калабрийски, грък, роден в Южна Италия, и живеещият във Византия Григорий Акиндин.^[1] Подобно на Григорий Синаит и на Григорий Палама, Варлаам смята, че е важно да се осъществи връзката между Бога и човека. Според него обаче това трябва да се постигне не чрез молитви и уединение, а като се изясни с помощта на древногръцката философия какво представлява Бог. Варлаам твърди, че човек със силата на своите познания и с разума си може да разбере същността на Бога и по такъв начин да постигне единение с Него. Ако исихазмът е учение, което набляга на непосредствената вяра, то варламитството е учение, основано на идеята, че до вярата се стига чрез знанието за Бога. Варлаам и неговите последователи осмиват практиката на исихастите и наричат тяхното учение „пъпоумие“, защото, исихастите твърдят, че чрез своите упражнения и чрез особеното положение на телата си по време на молитва, те не могат да видят нищо друго, освен светлината около пъповете си.

„Калабрийският философ“ Варлаам идва около 1330 г. в Цариград. Там той се ползва с подкрепата на императора Андроник III и „великия доместик“ Йоан Кантакузин. Твърдейки, че Бог е непознаваем и че с помощта на логиката на Аристотел божествените истини за произхода на Св. Дух не могат да се докажат окончателно нито в полза на православните, нито на католическите догми, през 1337 – 1338 г. той влиза в богословски спор с Григорий Палама.

Григорий Палама твърди, че интелектът при своето въздигане към Бог придобива ново духовно сетиво и това е самата светлина. Така вече има възможността да Го вижда със сърдечните си очи като обожението (съединяването с Бог, придобиването на Светия Дух) е целта на творението.

Идеите на Палама одобрява събор през 1341 г. и Варлаам се връща в Италия. Спорът с Палама продължават Григорий Акиндин и философът Никифор Григора. От 1342 до 1347 г. Акиндин е подкрепян от патриарха Йоан XIV Калека, но той е отстранен и на двата събора през 1347 и 1352 г., под председателството на Йоан VI Кантакузин, богословието на Григорий Палама отново е потвърдено и той е избран за архиепископ на Солун (1347), а неговите последователи и ученици Исидор Вухарис, Калист I и Филотей Кокин последователно стават патриарси на Цариград.

В края на XIV век срещу паламизма неуспешно се обявява група от известни византийски томисти (последователи на Тома Аквински и привърженици на сближаването с латинския Запад), начело с братята Димитър Кидон и Прохор Кидон.

Източници

↑ ^а ^б Цитирано по: История за 8 клас; Автори: Х. Матанов, Г. Сотиров, Л. Станчев; Урок 35: Исихазмът и неговата роля в духовния живот на православния свят. София, 2003, стр.213 – 217.

Лествица, Свети Иоан Лествичник, изд. Православно отечество, 2004 г.
Беседи (Омилии), Светител Григорий Палама, изд. Православно отечество, 2015 г.

Библиография

Исихазм: Аннотированная библиография. Под. общ. и науч. ред. С.С. Хоружего. М., 2004.

Майендорф, Йоан. Византийско богословие. С., 1995.

Издания

Путь к священному безмолвию. Малоизвестные творения святых отцов-исихастов. Сост., общая ред., предисл. и примеч. А. Г. Дунаева. М., 1999.

Изследвания

Марчевски, Ив. Исихазмът. Учението за несътворените божествени енергии и светлини. Велико Търново, 1996; 2 изд. 2001.
Петр (Пиголь), игумен. Преподобный Григорий Синаит и его духовные преемники^{[неработеща препратка]}. М., 1999.
Хоружий, С. С. О старом и новом. СПб., 2000.
Милчев, К. Екзистенциалната тема и проблематиката на паламизма. С., 2001.
Климков, Олег, свящ. Опыт безмолвия. Человек в миросозерцании византийских исихастов Архив на оригинала от 2010-12-13 в Wayback Machine.. СПб., 2001.
Милчев, К. Притча на исихастите. С., 2002.
Милчев, К. Същност и ипостас. С., 2002.
Уеър, Калистос, Диоклийски еп. Тайнството на човешката личност. Исихастки студии. С., 2002.
Мейендорф, И., протопр. История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003.
Хоружий, С. Опыты из русской духовной традиции. М., 2005.
Хоружий, С. Очерки синергийной антропологии. М., 2005.
Петрунин, В. В. Политический исихазм и его традиции в социальной концепции Московского Патриархата. СПб., 2009 (Богословская и церковно-историческая библиотека).
Blum, G. G. Byzantinische Mystik. Ihre Praxis und Theologie vom 7. Jahrhundert bis zum Beginn der Turkokratie, ihre Fortdauer in der Neuzeit. Münster, 2009.
Бибихин, В.В. Энергия. М., 2010.

[ис-1] а ^б Цитирано по: История за 8 клас; Автори: Х. Матанов, Г. Сотиров, Л. Станчев; Урок 35: Исихазмът и неговата роля в духовния живот на православния свят. София, 2003, стр.213 – 217.

[1]