Правителство на Вълко Червенков
За първото правителство, в което Червенков е председател, вижте Правителство на Васил Коларов (1949–1954).
| Правителство на Вълко Червенков | ||||
 69-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Председател | Вълко Червенков | |||
| Сформиране | 20 януари 1954 | |||
| Разпускане | 18 април 1956 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Коалиция | БКП, БЗНС | |||
| Министри | 25 | |||
| ~ мъже | 24 | |||
| ~ жени | 1 | |||
| Представителство | ||||
| Народно събрание | 249 / 249
| |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | II народно събрание | |||
| ||||
Правителството на Вълко Червенков е шестдесет и деветото правителство на Народна република България, назначено с Укази № 17 и № 18 от 20 януари 1954 г.[1]. Управлява страната до 18 април 1956 г., след което е наследено от правителството на Антон Югов.[2]
Политика
[редактиране | редактиране на кода]Вътрешна политика
[редактиране | редактиране на кода]Последните две години от управлението на правителството с министър-председател Вълко Червенков (1954 – 1956) се характеризират с пълното идеологизиране на всички сфери на обществения живот и сливане на държавния и партийния апарат. Политбюро на ЦК на БКП се превръща в пълновластен господар в България, контролиращ както партийните структури, така и икономиката и органите на законодателната и изпълнителната власт. Местните органи на самоуправление играят незначителна роля в обществения живот.[2]
Всеки опит за критика на политиката на БКП е жестоко наказван. Възстановени са закритите през 1953 г. трудови лагери („Белене“) и е възобновена практиката за изселване от градските центрове на „неблагонадеждните лица и техните семейства“.[2]
В образованието и при подбора на кадри за държавното управление стриктно се спазва класово-партийният подход. Учениците и студентите задължително членуват в младежки комунистически организации – „Чавдарче“, „Септемврийче“ или Димитровски комунистически младежки съюз. В програмата на вузовете се включват редица идеологически дисциплини – научен комунизъм, история на КПСС и марксистка философия. Въведен е задължителен политически изпит както при кандидатстване за висше учебно заведение, така и при полагане на държавни изпити. Пълен контрол от страна на БКП се налага и върху дейността на армията и МВР.[2]
Завършилите военно училище български младежи почти без изключение членуват в комунистическата партия. Под пълно нейно подчинение попадат Отечествения фронт, Българската православна църква, БЗНС и другите обществени и религиозни организации.[2]
Външна политика
[редактиране | редактиране на кода]Външната политика на страната е напълно възобновена със СССР и нейните сателити в Източна и Централна Европа. С тях се осъществява 86,25% от външния стокообмен на България. На 14 май 1955 г. във Варшава е подписан Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ между Народна социалистическа република Албания, Народна република България, Германска демократична република, Полска народна република, Социалистическа република Румъния, Съюз на съветските социалистически републики, Народна република Унгария и Чехословашка социалистическа република. Той предвижда оказване на военна помощ при нападение на някоя от страните в пакта, създаване на обединено командване и съвместно решаване на важни политически и икономически връзки. Варшавският договор е за срок от 20 години и дава „законова“ възможност на СССР да се противопостави на всеки опит на народите от т.нар. Източен блок да отстояват своята независимост (Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.).[2]
Нарушаване на човешките права в България е сериозна пречка за участието ѝ в международни организации и програми. Едва на 14 декември 1955 г., и то след силен дипломатически натиск от страна на Съветския съюз и взаимни отстъпки на Великите сили, страната е приета за член на ООН. Половин година по-късно (17 май 1956 г.) тя става член и на ЮНЕСКО.[2]
Съставяне
[редактиране | редактиране на кода]Кабинетът, оглавен от Вълко Червенков, е образуван от политически дейци на БКП и БЗНС, както и от 1 безпартиен функционер на Отечествения фронт – Кимон Георгиев.
Кабинет
[редактиране | редактиране на кода]Сформира се от следните 25 министри и един председател.[2]
Промени в кабинета
[редактиране | редактиране на кода]6 февруари 1954
[редактиране | редактиране на кода]- Комитетът за наука, изкуство и култура се закрива като основните му правомощия са прехвърлени в новото Министерство на културата. Към същото министерство се присъединяват още Комитета за кинематография, Комитета за радиоинформация, Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения и Главно управление на трудовите резерви.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| култура | Рубен Аврамов | БКП | |
11 юли 1955
[редактиране | редактиране на кода]- Създаден е Държавен комитет за строителство и архитектура, основната функция на който е да осъществява надзор над съществуващото паралелно Министерство на строежите.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Държавния комитет за строителство и архитектура |
Антон Югов | БКП | |
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
.svg){kind=small}