Направо към съдържанието

Рубен Аврамов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Аврамов.

Рубен Аврамов
български политик
Роден
Починал
27 март 1988 г. (87 г.)
Политика
Професия
ПартияКПСС
БКП
Народен представител
VI ВНС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   
Министър на културата
6 февруари 1954 – 1 февруари 1957

Рубен Аврамов Леви е български и съветски теоретик на комунизма и политик от БКП. До 1962 г. заема ръководни постове в партията, от 1952 до 1957 г. е министър на културата.

Произход, образование и работа

[редактиране | редактиране на кода]

Рубен Аврамов е роден на 6 октомври (23 септември стар стил) 1900 г. в Самоков в еврейско семейство. Завършва гимназия в Самоков, като от 1919 г. е член на Българския комунистически младежки съюз (БКМС). През 1922 г. става член на БРП (к.) и секретар на градската организация на БКМС в София, а от 1923 г. е член на неговия Централен комитет и участва в подготовката за Септемврийското въстание.[1]

Професионална кариера

[редактиране | редактиране на кода]

През 1925 г. е осъден задочно на смърт. По това време той се намира в Съветския съюз като делегат на конференция на младежката секция на Коминтерна и остава там. Става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и през 1928 г. завършва Международната ленинска школа в Москва, след което преподава в Комунистическия университет за националните малцинства от Запада (1928 – 1931) и Международната ленинска школа (1931 – 1936).[1]

През 1936 г. е изпратен в Испания, където участва в Гражданската война. Става член на Испанската комунистическа партия, назначен е за дивизионен военен комисар и координира дейността на комунистическите военни комисари в цялата страна. След поражението на републиканците през 1939 г. се връща в Съветския съюз. Там оглавява 2-годишна партийна школа, а от 1942 г. – Обединената международна школа на Коминтерна. След началото на войната между Съветския съюз и Германия е редактор в българоезичната съветска радиостанция „Христо Ботев“.[1]

Политическа кариера

[редактиране | редактиране на кода]

Непосредствено след 9 септември 1944 г., довел до влизането на БРП (к.) в правителството, Аврамов се завръща в България и оглавява Пропагандния отдел на ЦК на БРП (к.) (1944 – 1947, 1949 – 1950). През 1950 г. става професор, секретар на ЦК на БКП (16 юни 1950 – 8 ноември 1950) и ръководител на неговия отдел за наука, образование, изкуство и култура. От 4 февруари 1952 до 1 февруари 1957 г. е министър на културата в кабинетите на Вълко Червенков и Антон Югов.[1]

През 1962 г. е отстранен от ръководните му партийни постове и става директор на Института по история на БКП (1962 – 1968). с указ № 537 от 7 септември 1964 г. е обявен за „Герой на социалистическия труд“. От 1969 до 1981 г. е директор на Института за съвременни социални теории. През 1980 г. става „Герой на Народна република България“,[1] както и почетен гражданин на град Самоков.[2] Носител на 4 ордена „Георги Димитров“ (1959, 1960, 1970, 1985).[3][4]

Рубен Аврамов умира в София на 27 март 1988 г.[1]

  • Аврамов, Рубен. Марксизъм и анархизъм. Сказка. 1946.
  • Аврамов, Рубен. Нашите задачи в новата изборна кампания. 1946.
  • Аврамов, Рубен. Отечественият фронт и националните малцинства. 1946.
  • Аврамов, Рубен. Нова епоха за развитието на народната култура. 1947.
  • Аврамов, Рубен. Партията на т.с. в периода 1012-1918 г. 1950.
  • Аврамов, Рубен. Материали по история на БКП 1885-1918 г. 1951.
  • Аврамов, Рубен. Влияние Великой Октябрьской социалистической революции на революционное движение в Болгарии. 1967.
  • Аврамов, Рубен. С пулса на времето. 1980.
  • Аврамов, Рубен и др. Социалдемокрацията и „Третият път“. 1980.
  1. а б в г д е Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 23-24.
  2. Почетни граждани // Община Самоков. Архивиран от оригинала на 2009-03-08. Посетен на 14 март 2010.
  3. Народни представители от Шесто народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1974, с. 393
  4. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 44