Пещани (община Охрид)
Тази статия е за охридското село. За прилепското вижте Пещани (община Прилеп).
| Пещани Пештани | |
| — село — | |
 панорама | |
  Пещани | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югозападен |
| Община | Охрид |
| Географска област | Охридско |
| Надм. височина | 966 m |
| Население | 1326 души (2002) |
| Пощенски код | 6000 |
| МПС код | OH |
| Пещани в Общомедия | |
Пещани (в местния говор Пешчани, на македонска литературна норма: Пештани) е село в Северна Македония, част от община Охрид.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено в планината Галичица на източния бряг на Охридското езеро, на 12 km южно от град Охрид по пътя за манастира „Свети Наум“. Срещу брега на село Пещани е измерена най-голямата дълбочина на Охридското езеро - 287,4 m.
История
[редактиране | редактиране на кода]Етимология
[редактиране | редактиране на кода]Според академик Иван Дуриданов името е първоначално жителско име със суфикс -jane от старобългарското пешть, „пещера“, „пещ“. Според него е малко вероятно етимологията да е от пясък, стбългарски пэсъкъ с -шт- от -skj-, тъй като форма *Пэштани не е засвидетелствана.[1][2]
В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]
Селото е споменато в Слепченския поменик от XVI век като Пещани.[2]
Викторен Галабер, който посещава селото през 1866 година отбелязва, че Пещане (Peschtané) e „село, състоящо се от тридесетина рибарски семейства, които говорят само български“.[3]
През 1876 година тук отваря врати българско езархийско училище.[4] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873, Пещани (Peschtani) е посочено като село с 90 домакинства с 260 жители българи и 8 мюсюлмани.[5]
В началото на ХХ век селото е чифлик. Къщите на местните жители са построени върху земята на собственика, поради което те плащат годишно по 13 гроша и един сажен дърва на къща.[6]
„...стигнахме въ Пѣсчани. Жителитѣ на това село се занимаватъ съ риболовство или съ правяне на разни сладки пражатури и тѣ като такива майстори се срѣщатъ не само въ Ориентъ, но даже прѣпѫтуватъ и Германия.“[7]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в селото живеят 560 българи-християни и 50 българи-мюсюлмани.[8]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Пешчани е смесено село българи, албанци и помаци в Охридската каза на Битолския санджак със 105 къщи.[9]
В рапорт на главния учител Деребанов от 1905 година е отбелязано, че селото има 110 къщи с 640 жители българи-християни и 16 къщи със 70 жители турци-мохамедани. Турците постепенно напускат селото и продават имуществата си на българите. Според Деребанов малкото количество на обработваемата земя и ниските надници на риболовците принуждават селяните да изкарват прехраната си в чужбина.[6]
В началото на XX век цялото християнско население на Пещани е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 720 българи екзархисти и функционира българско училище.[10]
При избухването на Балканската война в 1912 година 9 души от Пещани са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]
В Сърбия, Югославия и Северна Македония
[редактиране | редактиране на кода]След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.
От юни 1943 до октомври 1944 година село Пещани се нарича Генерал Бойдево – в чест на българския генерал-лейтенант Васил Бойдев, началник на Пета българска армия, лично спомогнал за възвръщането на селото от италианска Албания към Царство България.
Векове наред жителите на Пещани се препитават с риболов и скотовъдство, но в последните десетилетия тези стопански занятия са пред замиране.
Според преброяването от 2002 година селото има 1326 жители.[12]
| Националност | Всичко |
| северномакедонци | 1319 |
| албанци | 0 |
| турци | 0 |
| роми | 0 |
| власи | 0 |
| сърби | 1 |
| бошняци | 0 |
| други | 6 |
През 2016 година в селото е открита детска градина, финансирана от България по линия на международното сътрудничество за развитие.[13]
Църкви
[редактиране | редактиране на кода]В самото село и около него има много църкви, от които най-известна е скалната църква „Света Богородица Пещанска“ от средата на XIV век. Църквата „Свети Никола“ в центъра на селото е също средновековна. Разкрита е в 1995 година и северно от нея са открити стари гробове. На 19 май 2007 година митрополит Тимотей Дебърско-Кичевски поставя темелния камък за изждане на нова църква върху старите темели. Църквата „Свети Безсребреници Козма и Дамян“ („Свети Врачи“) е от 1844 година.[14][15]
Параклисът „Света Петка“ е изграден в 1947 година от семейството Макачоски, обновен в 1971 година. Разположен е на 1,5 km североизточно от „Свети Врачи“ в местността Лекойта вода. Край нея има стари гробове. На 1 август 1996 година на изхода от Пещани, вляво от пътя за Свети Наум, е поставен темелният камък на църквата „Света Троица“, като готовата сграда е осветена на 4 август 1997 година от владиката Тимотей. Изписана е в 1998 година от Драган Ристески.[14][15] В 200 година над къмпинга Елешец от лявата страна на пътя за Елшани е построена църквата „Свети Мина“. Тя е от бигор с осемстранен купол от червени тухли. На няколкостотин метра източно от селото в местността в Галичица, наречена Горно село, в 2004 – 2005 година е изградена църквата „Свети Никола Летен“ – еднокорабен храм, изписан в 2005 – 2006 година от Александър Патчев и сина му Никола от Охрид. Осветена е на 14 април 2006 година.[15] На 16 май 1999 година край извора в Горно село е осветен темелният камък, а на 7 октомври 2001 година е осветен самият параклис „Свети Георги“ от владиката Тимотей. Изписан е в 2001 г.[14][15] На пътя над къмпинг Градище е изграден параклисът „Света Богородица“.[15]
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Пещани
Климе (Климент) Радков, македоно-одрински опълченец, 21-годишен, чиновник, 2 рота на 10 прилепска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[16]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 175.
- ↑ а б Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 178.
- ↑ Галабер. Викторен, Двадесет и две години сред българите. Дневник. том първи (1862-1866). Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. София, 1998 // Galabert, Victorin. Vingt-deux années parmi les bulgares. Journal. Tome premier (1862-1866). Editions de l’université «Sv. Kliment Okhridski». Sofia, 1998, с. 420-421.
- ↑ www.ohrid.gov.mk, архив на оригинала от 13 декември 2013, https://web.archive.org/web/20131213195722/http://www.ohrid.gov.mk/index.asp?novostiID=79, посетен на 21 ноември 2010
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 100-101.
- ↑ а б Из рапорт на главния учител Ян. Деребанов за ревизията на селските училища в Охридско и Стружко, съдържащ сведения за населението и неговия поминък, в: Етнография на Македония. Извори и материали в два тома, т. 2, София 1992, с. 29
- ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 56.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 252.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 31. (на македонска литературна норма)
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 162-163. (на френски)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 870.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 14 септември 2007
- ↑ Българската помощ за развитие: подкрепа за едно по-добро бъдеще. Издание на Министерство на външните работи на Република България, София, май 2018 г., с. 9.
- ↑ а б в Охридско архијерејско намесништво // Дебарско-кичевска епархија. Посетен на 17 март 2014 г.
- ↑ а б в г д Цркви и манастири во Охридско // МИА, 16 септември 2016. Архивиран от оригинала на 2017-07-29. Посетен на 30 юли 2017.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 590.
| |||||||||||
