Горица (Охридско)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Горица.
| Горица Горица | |
| — село — | |
  Горица | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югозападен |
| Община | Охрид |
| Географска област | Охрид |
| МПС код | OH |
Горица (на македонска литературна норма: Горица) е летен туристически комплекс в Северна Македония, разположен е на брега на Охридското езеро, на 5 километра южно от Охрид по пътя за манастира „Свети Наум“.
География
[редактиране | редактиране на кода]Комплексът е разположен на скалистия полуостров Горица, който е обезлесен в края на XIX век по заповед на Джеладин бег. След Втората световна война бърдото Горица е отново залесено.
История
[редактиране | редактиране на кода]На северното ридче на полуострова се намират руините на една от трите най-стари триконхални църкви в Охридско, посветена на Свети Илия (заедно със „Свети Климент и Пантелеймон“ от 893 и неидентифицираната „Свето Благовещение“ (между 894 и 916). Село Горица се споменава за пръв път в надписа на църквата „Свети Стефан Панцир“, който е от XVI век.[1]
В османски обширен дефтер за Охридска нахия от 1536 – 1539 година името на селото е Горица и в него има 29 християнски семейства и 3 неженени лица.[1] В обширния дефтер за нахията от 1582 – 1583 – името на селото е Горица и в него има 13 християнски семейства и 2 неженени лица. Описан е и далянът Горица с шамак, който дава годишен приход от 1500 акчета. Църквата „Свети Стефан“, която „била владение на калугерите“, сега е владение на Ахмед Карагьоз и приходите от нея са прибавени към приходите на село Горица.[2]
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година Горица (Goritza) е посочено като село с 4 домакинства с 18 жители българи.[3]
В 1892 година Бранислав Нушич описва Горица като „малко село, в което има всичко четири християнски къщи“.[2]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в Горица живеят 14 българи-християни.[4]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Горица е чисто българско село в Охридската каза на Битолския санджак с 4 къщи.[5]
В началото на XX век цялото население на Горица е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 24 българи екзархисти.[6]
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Горица е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[7]
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Горица
Пано Тасев (Пандо, 1888 – ?), македоно-одрински опълченец, Трета рота на Шеста охридска дружина[8]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Станковска, Љубица. Етимологиjата на имињата на раселените села од Охридско // Македонистика 10. 2009. с. 138.
- ↑ а б Станковска, Љубица. Етимологиjата на имињата на раселените села од Охридско // Македонистика 10. 2009. с. 139.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 100-101.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 252.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 30. (на македонска литературна норма)
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 162-163. (на френски)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 694 и 838.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 694.
| |||||||||||
