Направо към съдържанието

Неофит Скопски (екзархийски митрополит)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския духовник. За гръцкия духовник вижте Неофит Скопски (патриаршески митрополит).
Неофит Скопски
висш български духовник
Роден
Починал
7 януари 1938 г. (68 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Религияправославие
Подпис
Неофит Скопски в Общомедия

Неофит е висш български духовник и обществен деец, митрополит на българската Скопска епархия от 1910 до 1913 и от 1915 до 1918 година.[1][2][3]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Образование и учителстване в Скопие

[редактиране | редактиране на кода]
Учители от Скопското педагогическо училище – Тодор Паскалев, Христо Николов, дякон Неофит Пасков, Коста Николов (седналият вляво на първия ред). Скопие, 7 юли 1900 г.

Роден е като Наум Паскалев (Пасков) на 4 януари 1870 година в град Охрид, тогава в Османската империя, в семейството на Паскал и Мария.[1] Остава рано сирак.[1] Учи в родния си град, а по-късно в българското свещеническо училище в Одрин с издръжката на ученическото дружество „Свети Климент“ в Охрид.[4] Там в края на 1889 г. е постриган в монашество с името Неофит. В 1890 година е ръкоположен в йеродяконски чин.[3] Служи като дякон при митрополит Синесий Охридски.[1]

В 1891 година екзарх Йосиф I Български го изпраща в Русия да учи в Московската (Витанската) духовна семинария,[5] която завършва в 1897 година. Неофит възнамерява да продължи образованието си в Московската духовна академия, но, тъй като Екзархията има нужда от подготвени учителски кадри, е повикан през август обратно в Македония и той се завръща в българските земи.[3] Изпратен е като учител по църковна история в българското педагогическо училище в Скопие, където преподава от 1897 година до 1899 година.[2][3][6] В Скопие се изявява като отличен педагог и работи с митрополит Синесий, заел междувременно скопската катедра, по ограничаването на сръбската пропаганда и в Тахталидже е направен неуспешен опит за убийството му.[4] В 1899 година е назначен за дякон и чиновник при Екзархията в Цариград.[3]

Наместник в Дойран, Кукуш и Солун

[редактиране | редактиране на кода]

На 6 август 1900 година екзарх Йосиф го ръкополага за йеромонах и го назначава за е председател на българската църковно-училищната община (архиерейски наместник) в Дойран.[3][7] В Дойран се сблъсква с воюващия с всичко българско епископ Партений Поленински.[4] Неофит успява да построи нова сграда за българско училище и връща на българите градската църква „Свети Илия“.[4]

В 1901 година е назначен за председател на Кукушката българска община.[4][3] В Кукуш заварва българското екзархийско дело дълбоко разстроено, след побоищата и арестите по време на Солунската афера – цялото църковно училищно настоятелство, начело с предишния наместник Антим Върбанов е в затвора, а каймакаминът критянин е силно антибългарски настроен. От това се възползва униатската пропаганда, начело с кукушкия епископ Епифаний Шанов, която активизира дейността си. За три години йеромонах Неофит успява да парира разпространението на унията и свежда униатските къщи до старото количество.[4]

В 1903 година йеромонах Неофит заминава за Солун да оглави българската община и след Солунските атентати и Илинденско-Преображенското въстание, отново заварва българското църковно-училищно дело съсипано -[4] църквите са затворени, учители, свещеници и настоятели избити, затворени или изпокрили се. Валията Хасан Фехми паша категорично отказва да разреши откриването на затворените български учебни заведения, а наследилият го през септември 1904 година Рауф паша изобщо забранява да му се представят каквито и да било оплаквания и да се приемат хора от провинцията. Затова Неофит препраща всички делегации директно към генералния инспектор на Македония Хюсеин Хилми паша и към двамата комисари при него Николай Демерик и Хайнрих Мюлер. Хилми паша нарежда всички молби да минават през общината и да се представят само на български език в три екземпляра.[8] Неофит свидетелства пред Европейския инспекторат за турските своеволия над българите в Македония.[3] Като управляващ епархията в Солун, където остава до 1907 година,[3] Неофит успява да стабилизира българското дело.[8]

  • Писмо от йеромонах Неофит – председател на Солунската българска църковна община до екзарх Йосиф I за необходимостта от издигане на българска църква в Солун

Архиерей в Скопие

[редактиране | редактиране на кода]
Неофит Скопски и патриаршеският митрополит Викентий Скопски посрещат сръбския престолонаследник Александър Караджорджевич в Скопие по време на Балканската война, 25 октомври 1912 година
От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.

В 1907 година по решение на Светия синод на Екзархията е възведен в архимандритско достойнство.[3] На 7 декември 1908 г.[9] е ръкоположен за епископ с титлата Брегалнишки и е назначен за викарен епископ на митрополита на Скопската епархия Синесий.[10][2][3] От февруари до юли 1910 година Неофит Брегалнишки е управляващ Охридската епархия, овдовяла след смъртта на митрополит Методий.[3]

На 20 юни 1910 година епископ Неофит Брегалнишки е канонически утвърден за скопски митрополит.[11] Неофит не е одобряван от Революционната организация, тъй като изпълнява единствено нареждания на Екзархията, и още през април по въпроса с екзарх Йосиф се среща Христо Татарчев, на когото екзархът обяснява, че това единствената подходяща кандидатура.[12] В Скопие митрополит Неофит развива активна дейност срещу сръбската пропаганда.[3] Митрополит Неофит оставя канцеларската работа на протосингела си архимандрит Панарет и самият той започна постоянни обиколки из епархията си, за да разбере проблемите на населението. Още в първата година на архиерейството си освещава храмовете „Свети Никола“ в Балин дол, в „Лешница“, в Чайле, „Свети Никола“ в Печково и „Свети Илия“ във Виничката махала на Црешево. Митрополит Неофит успява да парира и опитите на властите да отнемат Карпинския манастир от екзархистите.[13] Същевременно Неофит настройва част от българската община срещу себе си.[14] По време на Балканската война в 1912 година защитава българското население от оттеглящите се османски войски.[3]

На 10 април 1913 година изпраща послание до руския цар Николай II за издевателства на сръбските и гръцките войски над българското население в окупирана Македония.[2] След избухването на Междусъюзническата война в 1913 година новите сръбски власти го арестуват и екстернират в България.[2][3]

След Междусъюзническата война

[редактиране | редактиране на кода]
Съобщение от българския архиерейски наместник в Гостивар Сава Поптеофилов, че в града ще дойде владиката Неофит, 26 януари 1917 г.
Писмо на митрополит Неофит като управляващ Струмишката епархия, 10 февруари 1919 година

Екзархията му възлага управлението на Одринската епархия,[3] като Неофит пристига в Одрин на 29 март 1914 година.[15]

След освобождението на Скопие през Първата световна война Неофит се завръща на митрополитския престол в града, за да бъде окончателно прогонен от сръбските власти след края на войната в 1918 година.[2][3]

От края на 1918 година митрополит Неофит е управляващ Струмишката епархия, какъвто остава до 1919 година, когато сръбските войски заемат предаденото на Кралството на сърби, хървати и словенци Струмишко.[3]

Неофит Скопски взема активно участие в архиерейския събор, състоял се в София от 2 до 20 декември 1920 година и имащ за цел подготовката на Втория църковно-народен събор.[3]

През 1925 година е назначен за управляващ Лозенградската епархия, а от май 1932 година е и управляващ на присъединената към нея Одринска епархия, какъвто остава до 1937 година.[3]

Умира на 7 януари 1938 година[1] във вилата си „Изгнание“ край София.[16] Погребан е в Централните софийски гробища.[3]

Още в 1916 година митрополит Неофит създава фонд към образуваното от него дружество „Милосърдие“ и след смъртта си завещава цялото си имущество на Светия синод, Скопското благотворително братство, Женското дружество „Екатерина Симидчиева“ и охридчани.[16]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Неофит Скопски
  1. ↑ а б в г д Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). Издание на Илинденската Организация, февруарий 1938. с. 1.
  2. ↑ а б в г д е Календар на събитията // Нова Добруджанска трибуна, 10 април 2015. Архивиран от оригинала на 2014-09-03. Посетен на 13 юни 2017.
  3. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Принцепс, 2003. ISBN 9548067757. с. 301.
  4. ↑ а б в г д е ж Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). Издание на Илинденската Организация, февруарий 1938. с. 2.
  5. ↑ Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). Издание на Илинденската Организация, февруарий 1938. с. 1 – 2.
  6. ↑ Настевъ, Хр. I-ия випускъ на Скопското българско мъѫко педагогическо училище // Илюстрация Илиндень XII (3 (113). София, Издание на Илинденската организация, мартъ 1940. с. 13.
  7. ↑ Янишлиевъ, Борисъ Д. Гр. Дойранъ (Полянинъ, Пулинъ) и живота ни тамъ при турското владичество до 1912 година (Спомени). София, март 1934. с. 29.
  8. ↑ а б Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). Издание на Илинденската Организация, февруарий 1938. с. 3.
  9. ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 685.
  10. ↑ Велев, Ганчо. За титлите на архиереите без епархии в Българската църква // 10 септември 1985. Посетен на 3 юни 2017.
  11. ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 745.
  12. ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 734.
  13. ↑ Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). Издание на Илинденската Организация, февруарий 1938. с. 4.
  14. ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 780 – 781.
  15. ↑ Галчев, Илия А. Българската просвета в Източна Тракия и Цариград (след 1913). София, 2008. с. 112.
  16. ↑ а б Христовъ, К. Високо Преосвещений св. скопскии митрополитъ Неофитъ // Илюстрация Илиндень X (2 (92)). Издание на Илинденската Организация, февруарий 1938. с. 5.
свещеник Никола Чипев → управляващ Поленинската епархия
(6 август 1900 – 1901) 		→ йеромонах Аверкий
архимандрит Антим Върбанов → председател на Кукушката българска община
(1901 – 1903) 		→ ?
свещеник Иван Маджаров → управляващ Солунската епархия
(1903 – 1907) 		→ свещеник Христо Шумаров
Антим → брегалнишки епископ
(7 декември 1908 – 20 юни 1910) 		→ Панарет
Синесий → скопски екзархийски митрополит
(20 юни 1910 – 1913) 		→ Викентий
(на Вселенската патриаршия)
Викентий
(на Вселенската патриаршия) 		→ скопски екзархийски митрополит
(1915 – 1918) 		→ Варнава
(на Сръбската патриаршия)
Иларион Нишавски → управляващ Лозенградската епархия
(1925 – 7 януари 1938) 		→ последен
Никодим Тивериополски → управляващ Одринската епархия
(1932 – 7 януари 1938) 		→ последен
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Неофит_Скопски_(екзархийски_митрополит)&oldid=12405863“.