Кирил Български

Кирил Български
	Кирил Български
български патриарх
	Портретна снимка на патриарх Кирил. Източник: ДА „Архиви“
Роден	Константин Марков Константинов 3 януари 1901 г. София, Княжество България
Починал	7 март 1971 г. (70 г.) София, Народна република България
Погребан	Бачковски манастир, Република България
Религия	православие
Учил в	Софийска духовна семинария; Черновицки университет
Награди	Праведници на света (11 ноември 2001)
	Кирил Български в Общомедия

Кирил I е висш български православен духовник, историк и академик, пловдивски митрополит и пръв патриарх на Българската православна църква след възстановяването на патриаршеския ѝ статут през 1953 г.^[1]^[2] Кирил е критикуван, че не се противопоставя на атеистическата комунистическа власт в България.^[3]^[4]

Биография

Произход и образование

Роден е на 16 януари (3 януари по стар стил) 1901 г. със светското име Константин Марков Константинов в Ючбунар — един от бежанските работнически квартали на София.^[1]^[2] Той е четвърти син в седемчленното православно семейство на Марко и Поликсена Константинови, в което свещеническият сан се предава по наследство. Баща му Марко Константинов е роден през 1846 г. в корчанското влашко село Грабова и е син на Константин Пачу и на Кирана Константинова. Марко се преселва в столицата София на Княжество България през 1886 г., където работи като готвач, гостилничар и търговец. Умира в София на 11 декември 1933 г. Майката на Кирил — Поликсена Наумова Глава, е родена през 1871 г. във влашкото корчанско село Москополе и е дъщеря на Наум Костов Глава и на Трендафила Михаил Балаури Кавалиоти; умира в София на 28 февруари 1963 г.^[2] Според самия Кирил брат на прабаба му хаджи Марина е епископ хаджи Михаил Горомокренски,^[5] издал в 1741 година в Москополе службата на Светите 15 тивериополски мъченици.^[6]^[7]

Начално и прогимназиално образование Константин Марков получава в Софийското народно училище „Христо Ботев“ с общ успех „добър“. През есента на 1914 г. постъпва в първия клас на Софийската духовна семинария, която завършва през пролетта на 1920 г. с общ успех „много добър“. Като ученик се увлича по анархокомунизма, поради което през лятото на 1920 г. заедно с брат си Георги участва в антиправителствени акции и е принуден да напусне България. През есента на 1920 г. той се записва в Богословския факултет на Белградския университет, където учи шест семестъра. В този период учи и философия във Философския факултет на Загребския университет.^[2]

Завръща се в България през есента на 1923 г. На 29 декември 1923 г. е замонашен от митрополит Стефан Софийски в катедралния храм „Света Неделя“ с името Кирил, а духовен възприемник му става протосингелът на Софийската митрополия архимандрит Борис. На следния ден, неделя, пак в същия храм, монах Кирил е ръкоположен в чин йеродякон. От 1 януари 1924 г. йеродякон Кирил е назначен за учител възпитател в Софийската духовна семинария. През есента на същата 1924 година започва да учи в Богословския факултет на Черновицкия университет, който тогава е в Румъния. В Черновиц към сръбския език добавя румънски и немски — езиците, които се преподават в университета. В Черновиц завършва оставащите му четири семестъра по богословие и след завършване на висшето си образование през 1926 г. се връща в София.^[2]

В началото на 1926 година Светият синод назначава йеродякон Кирил за секретар на Рилския манастир при игумена епископ Варлаам Левкийски. Кирил проучва богатата библиотека на манастира. След шестмесечна служба в Рилския манастир Синодът отново го назначава за учител възпитател в Софийската духовна семинария. През лятото на 1927 г. Кирил защитава докторат по богословие в Черновицкия университет и през есента заминава да специализира философия в Берлинския университет. В Берлин под влияние на Адолф фон Харнак насочва интереса си към историята на Църквата.^[2]

По решение на Синода, на 23 юни 1930 г. митрополит Павел Старозагорски ръкополага йеродякон д-р Кирил в чин йеромонах; ритуалът е извършен в храма на Семинарията „Свети Йоан Рилски“. На 5 декември 1931 г. Кирил е назначен за протосингел на Софийската митрополия. На 9 януари 1932 г. (Стефановден по стар стил) Кирил получава офикията архимандрит и през септември 1932 година Синодът го назначава за началник на Културно-просветния отдел при Синодната канцелария. През септември 1934 година Кирил става главен секретар на Синода.^[2]

Стобийски епископ и пловдивски митрополит

Като главен секретар на Синода, на 12 юли 1936 г. архимандрит Кирил е ръкоположен по решение на Синода и е възведен в епископски сан с титлата на древнопросиялата Стобийска епархия.^[2]

След смъртта на митрополит Максим Пловдивски, на 12 май 1938 г. епископ Кирил Стобийски е избран^[2] и на 29 май е канонично утвърден за пловдивски митрополит.^[1] В Пловдив — най-голямата южнобългарска митрополия, Кирил се грижи за поддържането на църквите и строежа на нови храмове, за манастирите и земеделските стопанства, развива усърдна благотворителна дейност, като създава пет сиропиталища и четири трапезарии и пише проповедническа литература за подпомагане на клира.^[8] През 1939 година той предлага план за принудително покръстване на помаците в Родопите, който трябва да повтори модела на Кръстилката от Балканската война, но остава нереализиран.^[9]

След освобождението на Македония и Западна Тракия, от 1941 г. до 1944 г. Кирил Пловдивски е и временно управляващ Маронийската епархия.^[2]

През 1943 г. Кирил играе главна роля в координирането на акциите на Българската православна църква за спасяване на подготвените за депортиране в лагерите на смъртта български евреи.^[2] Митрополит Кирил взема под своя закрила събраните за депортиране евреи и заявява, че ако ги натоварят във вагоните, той ще легне пред влака. За това си дело е провъзгласен през 2000 г. от организацията „Яд Вашем“ за „праведник на народите“, а наследниците му получават специална благодарствена грамота и почетен медал.

След 9 септември 1944 г. е арестуван и лежи няколко месеца в затвора, където е малтретиран. Освободен е след застъпничество на еврейската общност в България.^[2]^[8]

През 1946 г. митрополит Кирил публикува в Пловдив книга с богословски размисли за личността и делото на Спасителя и за силата на Христовото учение в живота на вярващите, събрани под общото заглавие „При извора“ (Братско слово, 1946 г.).

Български патриарх

На 3 януари 1951 г. Светият синод избира за свой наместник-председател митрополит Кирил Пловдивски и приема нов устав на Българската православна църква, който провъзгласява Българската църква за Българска патриаршия. На 8 май 1953 г. в София започва Третият църковно-народен събор, председателстван от Кирил Пловдивски. Съборът утвърждава новия устав и два дена по-късно преминава в патриаршески избирателен събор. На 10 май 1953 г. в Тържествената зала на Синода със 104 от общо 107 гласа съборът избира Кирил за български патриарх и софийски митрополит. Един час след избора той е интронизиран в катедралата „Свети Александър Невски“. Кирил се опитва да консолидира канонически Българската православна църква и да възстанови нормалното ѝ общение с православния свят. Започва тежки преговори с Вселенската патриаршия за признаване на акта от 1953 г. и през август 1961 г. патриарх Атинагор I Константинополски признава патриаршеското достойнство на Българската църква.^[2]

При управлението си патриарх Кирил централизира църковната администрация, заздравява финансите на БПЦ, увеличава заплатите на свещениците и на църковните служители. Полага грижи за Духовната семинария при гара Черепиш и Духовната академия „Свети Климент Охридски“ в София. Патриарх Кирил създава и много връзки с останалите поместни православни църкви.^[2] Запазва управлението на Пловдивската епархия до края на 1968 г.^[10]

Кирил се опитва да работи за преодоляване на разделението на Христовите църкви. Той заявява: „Голяма съблазън за вярващи и невярващи е разделението на църквата в различни изповедания. Това е не само нарушаване нейния мир, но и разкъсване нейното единство, разкъсване на хитона Христов.“ Според него трябва да се превъзмогне „самосъзнанието за превъзходство на една от разделените църкви и за изключителност в изповядване на Христовата истина. Само така ще може да се излезе на по-широк път, където ще могат да се срещнат всички вярващи в Иисус Христос за общо дело в Негово име, за взаимно обогатяване с богатствата на всяка църква и за намиране на най-висшето благо на единство във вярата.“^[2] На 20 ноември 1961 г. патриарх Кирил решава Българската църква да влезе в икуменическия Световен съвет на църквите.

На 18 юли 1968 г. Синодът и патриарх Кирил обявяват решението си за смяна на Юлианския църковен календар с т.нар. Новоюлиански календар.^[10]

Кирил е критикуван, че прави отстъпки на комунистическата власт.^[4] Той пише: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи, и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни. Това се нарича творчески диалог, който твърде съществено се отличава от словесния.“^[2]

Научни дейности

Научните интереси на патриарх Кирил обхващат областта на българската културно-национална и църковна история — предимно борбата на българския народ за независимост и национално обособяване. Издирва исторически факти и обнародва извори, извлечени от български и чужди архиви. Научните му трудове, значителни по обем и съдържание, са написани на основата на огромен документален материал и са важен принос към историята на българската църковно-национална борба.^[2]^[8]

Патриарх Кирил е почетен доктор на Софийския университет, а през 1954 г. става и почетен доктор по богословие на Московската духовна академия.^[8]

Патриарх Кирил умира на 7 март 1971 г. в град София, България. Погребан е в църквата „Света Богородица“ в Бачковския манастир.^[2]

Библиография

При извора.III, Пловдив, 1946.
Паисий, митрополит Пловдивски в църковно-народната борба. София, 1948.
Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820 – 1906 г.). 1952.
Съпротивата срещу Берлинския договор – Кресненското въстание. 1955.
Екзарх Антим (1816 – 1888 г.). 1956.
Граф Игнатиев и българският църковен въпрос. 1958.
Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век. 1962.
Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879 – 1895 г.). 1968.
Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877 - 1878). Т. I. 1969.
Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877 – 1878). Т. II. 1970.
100 години от учредяването на Българската екзархия. 1971.

Външни препратки

Източници

Гугов, свещ. Георги. Социално-етическите възгледи на Патриарх Кирил. Пловдив, Збелсурд, 2003, 16 с. (Християнска социология).
Димов, свещ. Янко. Кирил – „патриарх български“. С., 1990, 233 с.; 2 изд. С., УИ, 2004.
Pantschovski, Ivan. Patriarch Kyrill. Berlin, 1971.
Сборник в чест на Кирил патриарх български по случай 100 години от рождението и 30 години от неговата смърт. Съст. и науч. ред. Стефан Шивачев. Пловдив, 2001, 143 с.

Бележки

↑ ^а ^б ^в Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 137.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т Омарчевски, Александър. Живот и дейност на Българския патриарх Кирил (по повод 40-ата годишнина от неговата блажена кончина) // Българска православна църква – Българска патриаршия, 25 февруари 2011 г.
↑ Иванов, Пламен. Патриарх Кирил между Кирил „патриарх български“ и „праведник на народите“ // Списание Свѣтъ (5). 2013. Архивиран от оригинала на 2021-11-27.
↑ ^а ^б Пантев, Андрей, Борислав Гаврилов. 100-те най-влиятелни българи в нашата история. Репортер, 2003. с. 232.
↑ Димов, Янко. Кирил – „Патриарх Български“. Аргес, 1990. с. 42.
↑ Αγγελόπουλος, Αθανάσιος. Οι ΙΕ' Ιερομάρτυρες Τιβεριουπόλεως-Στρωμνίτσης: ιστορικά προβλήματα και λατρευτικήπραγματικότητα // Μακεδονικά 20. 1980. σ. 463. (на гръцки)
↑ Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 217.
↑ ^а ^б ^в ^г Топалилов, Иво. Патриарх Кирил – жизнен път и научно дело // Българска православна църква – Българска патриаршия, 4 март 2011 г. Посетен на 13 април 2020 г.
↑ Аврамов, Румен. Икономика на „Възродителния процес“. София, Център за академични изследвания, 2016. ISBN 978-954-320-582-0. с. 75.
↑ ^а ^б Ο Μακαριώτατος Μητροπολίτης Σόφιας και Πατριάρχης Βουλγαρίας κυρός Κύριλλος. (1901 – 1971) // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Посетен на 14 април 2020 г. (на гръцки)

Борис	→	стобийски епископ (12 юли 1936 – 29 май 1938)	→	Никодим
Максим	→	пловдивски митрополит (29 май 1938 – 31 декември 1968)	→	Варлаам
Паисий Врачански	→	наместник-председател на Светия синод (3 януари 1951 – 10 май 1953)	→	…
Стефан	→	софийски митрополит (10 май 1953 – 7 март 1971)	→	Максим
Стефан (екзарх)	→	български патриарх (10 май 1953 – 7 март 1971)	→	Максим

[Цацов_137-1] а ^б ^в Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 137.

[Омарчевски-2] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т Омарчевски, Александър. Живот и дейност на Българския патриарх Кирил (по повод 40-ата годишнина от неговата блажена кончина) // Българска православна църква – Българска патриаршия, 25 февруари 2011 г.

[Иванов-3] Иванов, Пламен. Патриарх Кирил между Кирил „патриарх български“ и „праведник на народите“ // Списание Свѣтъ (5). 2013. Архивиран от оригинала на 2021-11-27.

[Пантев-4] а ^б Пантев, Андрей, Борислав Гаврилов. 100-те най-влиятелни българи в нашата история. Репортер, 2003. с. 232.

[5] Димов, Янко. Кирил – „Патриарх Български“. Аргес, 1990. с. 42.

[6] Αγγελόπουλος, Αθανάσιος. Οι ΙΕ' Ιερομάρτυρες Τιβεριουπόλεως-Στρωμνίτσης: ιστορικά προβλήματα και λατρευτικήπραγματικότητα // Μακεδονικά 20. 1980. σ. 463. (на гръцки)

[Снегаров_217-7] Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 217.

[Топалилов-8] а ^б ^в ^г Топалилов, Иво. Патриарх Кирил – жизнен път и научно дело // Българска православна църква – Българска патриаршия, 4 март 2011 г. Посетен на 13 април 2020 г.

[аврамов-9] Аврамов, Румен. Икономика на „Възродителния процес“. София, Център за академични изследвания, 2016. ISBN 978-954-320-582-0. с. 75.

[Μάρκου_Μάρκου-10] а ^б Ο Μακαριώτατος Μητροπολίτης Σόφιας και Πατριάρχης Βουλγαρίας κυρός Κύριλλος. (1901 – 1971) // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Посетен на 14 април 2020 г. (на гръцки)

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]