Направо към съдържанието

Леки крайцери тип „Тенрю“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Леки крайцери тип „Тенрю“
天龍型軽巡洋艦
„Тенрю“ в Шанхай, 1934 г.
Флаг Япония
Клас и типЛеки крайцери от типа „Тенрю“
Следващ типЛеки крайцери тип „Кума“
Предшестващ типЛеки крайцери тип „Чикума“
ПроизводителМорски арсенал в Йокосука и
Морски арсенал в Сасебо, Япония.
Планирани8
Построени2
В строеж1917 г. – 1919 г.
В строй1919 г. – 1944 г.
Отменени6
Загуби2
Служба
Състояниеизвън експлоатация
Основни характеристики
Водоизместимост4011 t (стандартна);
4420 t (пълна)
Дължина142,9 m
Дължина между перпендикулярите
134,1 m
Ширина12,3 m
Газене3,96 m
Броняпояс: 51 – 63 mm;
палуба: 22,2 – 25,4 mm;
бойна рубка: 51 mm
Задвижване3 парни турбини Brown-Curtis;
10 водотръбни котли Kampon
Мощност51 000 к.с. (38 МВт)
Движител3 гребни винта
Скорост33 възела
(61 km/h)
Далечина на
плаване		5000 морски мили при 10 възела ход;
Запас гориво: 150 t въглища, 920 t нефт
Екипаж337 души
Кръстени в чест на:река Тенрю в префектура Нагано
Въоръжение
Артилерия4x1 140 mm;
Зенитна артилерияПървоначално:
1x1 76 mm;
2x1 6,5 mm картечници Тип 3
От 1937 г.:
1x1 76 mm;
2x1 13,2 mm картечници Тип 93;
2x1 6,5 mm картечници
От 1941 г.:
2x2 25 mm
Минноторпедно
въоръжение		2x3 533 mm ТА;
6 торпеда Тип 6;
48 мини
Леки крайцери тип „Тенрю“ в Общомедия

Тенрю (на японски: 天龍型軽巡洋艦) са серия леки крайцери на Императорските ВМС на Япония. В началото са класифицирани като крайцери 2-ри ранг, фактически според предназначение и конструкция са големи лидери.

В периода 1917−1919 г. в корабостроителниците в Сасебо и Йокосука са построени два кораба („Тенрю“ и „Тацута“), от планираните по програмата „8+4“ още 6 единици се отказват в полза на по-големите и по-добре въоръжени 5500−тонни крайцери. Двата кораба се намират в състава на флота през цялото междувоенно време, активно участват във Втората световна война, в хода на която загиват от атаки на американски подводни лодки.

Проектиране и строителство

[редактиране | редактиране на кода]
„Тенрю“ при дострояването на вода.

На 10 септември 1915 г. японският морски министър Томосабуро Като представя на заседание на кабинета на министрите обновен вариант на корабостроителната програма „8+4“[1]. Нейният първи етап, утвърден на заседание на парламента от 24 февруари 1916 г., включва в себе си строителството на 1 линкор („Нагато“), 2 крайцера 2-ри ранг, 1 разрушител („Таникадзе“), 3 подводници (№ 14, № 19 и № 20) и танкер („Суносаки“)[1]. За строителството на крайцерите през 1916-а финансова година са отделени 9,1 млн. йени[2], а на 13 май 1916 г. са им присвоени имената „Тенрю“ (天龍) и „Тацута“ (龍田), по имената на реките Тенрю и Тацута, течащи в префектурите Нагано, Шидзуока и Нара съответно[2]. Преди тези имена вече са носени от корветата „Тенрю“ и небронираният крайцер „Тацута“[3].

Корабите се предполага да се използват като лидери за планираните 1-ва и 2-ра флотилии разрушители. Основен ориентир за проектирането са британските леки крайцери типове „Аретуза“ и „C“[4].

Строителството на двете единици се води в държавните корабостроителници в Йокосука и Сасебо в периода 1917−1919 г. Поради авария по време на ходовите изпитания заложеният по-рано „Тенрю“ влиза в строй половин година по-късно, отколкото „Тацута“[5].

От планираните по програмата „8+4“ още 6 еднотипни единици и 3 7200-тонни ескадрени разузнавачи, през лятото на 1917 г., отказват в полза на 8 5500-тонни крайцера[6].

Описание на конструкцията

[редактиране | редактиране на кода]

Корпус и компоновка

[редактиране | редактиране на кода]
„Тенрю“ на ходовите му изпитания.

Дългият и тесен корпус на крайцерите с размери 142,65×13,35 метра се дели от 14 прегради на 15 водонепроницаеми отсека. Форщевенът има характерната закръглена форма, по-рано използвана при разрушителите от типа „Исокадзе“ – нейното използване се обуславя от необходимостта за безопасно преминаване през японските минни полета, състоящи се от съединени с въжета двухкорпусни мини[7]. Полубакът за крайцера е необикновено къс, а надстройките и мачтите – прости по своята конструкция. Носовата надстройка има само три нива: на първото е разположена радиостанцията и походните каюти, на второто – бойната, оперативната и щурманската рубки, на третото са ходовия мостик и далекомерът. В надстройките около комините на горната палуба са въздухозборниците на вентилаторите, камбузите, работилниците, санитарните помещения и килерите. В кърмовата надстройка се разполага резервния център за управление на кораба и втората радиостанция. Шестте спасителни лодки (два сампана, два гребни и два моторни катера) се разполагат на горната палуба в централната част на корпуса.

Като цяло архитектурно крайцерите много приличат на увеличени разрушители от типа „Кавакадзе“, външно различавайки се само по конструкцията на кърмовата надстройка и по-големите щитове на оръдията[7].

Въоръжение

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: 140 mm морско оръдие Тип 3

Главният калибър на крайцерите от типа „Тенрю“ са 4 единични щитови установки 140 mm/50 Тип 3 Модел А, една двойка от които са разположени отпред и отзад на носовата надстройка, а другата – на кърмовата надстройка, отпред и отзад на кърмовия мостик. Това оръдие е разработено преди Първата световна война за замяна на оръдието 152 mm/50 Тип 41, прието на въоръжение през 1914 г. Поставяните на „Тенрю“ установки имат малък ъгъл на подем на ствола от 20°, даващ максимална далечина на стрелбата 15 800 метра. Подаването на 38 kg снаряди (към момента на влизането в строй се използват бронебоен и учебен) и 11 kg заряди от погребите до горната палуба се осъществява от два верижни подемника, а оттам до оръдията ръчно на релсови подемници[8].

За управлението на огъня на главния калибър се използва директорът Тип 13 на фокмачтата и два далекомера на носовия и кърмовия мостици, всеки с 2,5-метрова база[8].

ПВО на кораба се осигурява от разположено зад кърмовата надстройка зенитно оръдие 76,2 mm/40 Тип 3 (максимален ъгъл на възвишение:+75°) и две 6,5 mm картечници Тип 3, намиращи се между втория и третия комин[9]. На мостика също има 47 mm сигнални оръдия конструкция Ямаучи[9].

На горната палуба са разположени и двата вградени торпедни апарата Тип 6. Изстрелваното от тях 533 mm парогазово торпедо Тип 6 е прието на въоръжение през 1917 г. При дължина от 6,84 m и стартова маса 1,43 тона то носи 203 kg тринитрофенол и може да измине 7 km на 35-възлов ход или 15,5 km при 26 възела скорост[9].

Крайцерите могат да носят на борда си до 48 мини, за поставянето им има двойка минни релси[9].

Бронева защита

[редактиране | редактиране на кода]

Крайцерите са проектирани, с условието да издържат попаденията на 102 mm снаряди на американските разрушители[10]. Основният брониран пояс прикрива силовата установка и се състои от две ленти: долна с дължина 56,5 m, ширина 2,82 m и дебелина 63 mm (38 и 25,4 mm плочи от високоякостна стомана) и горна с дължина 58,6 m, ширина 1,45 m и дебелина 51 mm (две 25,4 mm плочи). В горната си част той се стикова с 25,4 mm бронирана палуба, по краищата изтъняваща до 22 mm, а под надстройките – до 6,35 mm. Бойната рубка има 51 mm кръгово брониране и брониран покрив с дебелина 25,4 mm. Такива важни възли, като румпелното отделение, погребите за боеприпаси и подемниците за снаряди не са прикрити с броня.

Силова установка

[редактиране | редактиране на кода]

На крайцерите има три турбозъбчати агрегата конструкция „Браун-Къртис“ мощност 17000 конски сили (12,5 МW) всеки[~ 1], произведени от същите предприятия, на които се правят и самите кораби (освен на ТЗА за централния вал на „Тацута“, произведен от завода на „Кавазаки“ в Кобе). Те са поместени в две машинни отделения: два в носовото, задвижващи външните валове с гребни винтове, и един в централното, работещ на централния вал. Парата се осигурява от десет водотръбни парни котли „Кампон Ро-Го“, разположени в три котелни отделения: в носовото два малки със смесено отопление, в средното два малки със смесено и два големи с нефтено, в кърмовото четири големи с нефтено, димоходите от тях са изведени в три комина[11]. Работното налягане на парата е 18,3 kg/cm² при температура 156°С[5].

Запасът гориво (920 тона мазут и 150 тона въглища) позволява на крайцерите да изминат 5000 морски мили на 14 възлов икономичен ход.

За захранване на корабната електромрежа (с напрежение от 110 V) се използват два дизел-генератора с мощност 66 и 44 КW, разположени в машинното отделение[12].

Екипаж и условия за обитаемост

[редактиране | редактиране на кода]

Щатно екипажът на крайцерите се състои от 33 офицера и 304 подофицера и матроси. Освен това, де факто, винаги на тях има и щабни офицери на флотилиите разрушители[13].

Офицерските каюти с площ 239,39 m² и обем 440,9 m³ (6,69 m² и 12,3 m³ на човек) са разположени в кърмовата част на кораба на долната палуба[13]. Явен минус на това стандартно за онова време решение е високото ниво на шума от разположените в съседство турбини и необходимостта офицерите да изминават по-голямата част от дължината на кораба, за да достигнат своите бойни постове[13].

Кубриците за долните чинове, с площ 420,7 m² и обем 930,7 m³, (1,38 m² и 3,06 m³ на човек), се намират в носовата част на кораба на долната и горната палуби под полубака, пред въглищните бункери[13].

И в двата случая осветлението и вентилацията са естествени.

История на службата

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Тенрю (лек крайцер, 1918)
 Основна статия: Тацута (лек крайцер)

Коментари

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Такива по-рано носи разрушителя „Кавакадзе“.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б Лакруа и Уэллс 1997, с. 11.
  2. ↑ а б Лакруа и Уэллс 1997, с. 17.
  3. ↑ Лакруа и Уэллс 1997, с. 17 – 18.
  4. ↑ Лакруа и Уэллс 1997, с. 18.
  5. ↑ а б Лакруа и Уэллс 1997, с. 21.
  6. ↑ Лакруа и Уэллс 1997, с. 14.
  7. ↑ а б Лакруа и Уэллс 1997, с. 19.
  8. ↑ а б Лакруа и Уэллс 1997, с. 25.
  9. ↑ а б в г Лакруа и Уэллс 1997, с. 26.
  10. ↑ Лакруа и Уэллс 1997, с. 20.
  11. ↑ Лакруа и Уэллс 1997, с. 23.
  12. ↑ Лакруа и Уэллс 1997, с. 24.
  13. ↑ а б в г Лакруа и Уэллс 1997, с. 27.

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Eric Lacroix, Linton Wells II. Japanese cruisers of the Pacific war. Annapolis, MD, Naval Institute Press, 1997, 882 с. ISBN 1-86176-058-2.
  • Иванов С. В. Лёгкие крейсера Японии. Белорецк, Нота, 2005, 156 с.
  • Михайлов А. А. Лёгкие крейсера Японии. 1917 – 1945 гг. Санкт-Петербург, 2005, 120 с.
  • Сулига С. В. Лёгкие крейсера „Тенрю“, „Тацута“ и „Юбари“. Москва, Моделист-конструктор, 2005, 32 с.
  • Патянин С., Дашьян А., Балакин К., Барабанов М., Егоров К. Крейсера Второй мировой. Охотники и защитники. Москва, Яуза, ЭКСМО, 2007, 352 с.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Лёгкие крейсера типа „Тэнрю““ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Леки_крайцери_тип_„Тенрю“&oldid=11740849“.