Константин Иречек
| Константин Иречек | |
| чешки историк | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Учил в | Карлов университет |
| Политика | |
| Народен представител в България | |
| I ОНС II ОНС II ВНС | |
| Министър на народното просвещение на България | |
| 11 май 1881 – 5 юли 1882 | |
| Семейство | |
| Баща | Йозеф Иречек |
| Други роднини | Павел Шафарик (дядо) |
| Константин Иречек в Общомедия | |
Константин Йозеф Иречек (на чешки: Konstantin Josef Jireček) е чешки историк и български политик. Той е автор на първия академичен труд по история на България, а през 1881 – 1882 г. е български министър на народното просвещение.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Произход и образование
[редактиране | редактиране на кода]Константин Иречек е роден през 1854 г. в чешко семейство във Виена. През 1872 г. издава своята първа научна работа – „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806 – 1870“. През 1875 г. завършва история с докторат в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните.[1]
Професионална кариера
[редактиране | редактиране на кода]Дисертацията на Иречек, озаглавена „История на българите“ („Dějiny národa Bulharského“), е написана с подкрепата на много българи, между които и Марин Дринов. Тя е публикувана на чешки и немски през 1876 г. и на руски през 1878 г., като претърпява няколко български издания (1886, 1888, 1929).[2][3][4][5] Този труд е първата цялостна българска научна история. Тя обхваща периода от древността до 1875 г., но Иречек продължава да работи по темата до смъртта си. В отделен том „История на българите“ (1939 г., посмъртно) са издадени неговите многобройни бележки, допълнения и нови материали.
Политическа и творческа кариера
[редактиране | редактиране на кода]
След дипломирането си Константин Иречек преподава известно време в Карловия университет. През 1879 г. заминава за София, където става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. Той се сближава с военния министър Казимир Ернрот и става част от кръговете около княз Александър, недоволни от предвиденото в Търновската конституция демократично устройство на страната.[6] През 1881 – 1882 г., по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и правителството без министър-председател. По-късно е председател на Учебния съвет при Министерството и директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“ в София.[1]
Големи са заслугите на Константин Иречек за организиране на учебното дело в България, за създаване на редица културни институти и опазването на българската старина. Той е сред инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София, като от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел.
Иречек е награден с първия златен медал „За наука и изкуство“ от княз Александър I през ноември 1883 г.[7] Преди отпътуването си от София получава от Княза и ордена „Св. Александър“, III степен (август 1884).
През септември 1884 г. Константин Иречек се завръща в Прага, където става професор по всеобща история в Карловия университет. От 1893 г. до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. Вниманието му е насочено главно към историята на славянските народи и основно към историята на българския и сръбския народ.[1]
Смърт
[редактиране | редактиране на кода]Константин Иречек умира във Виена на 10 януари 1918 г.
Памет
[редактиране | редактиране на кода]- Българските села Иречеково и Иречек, както и връх Иречек в Рила, са наречени на Константин Иречек.
- Неговото име носи и улица в квартал „Крива река“ в София (Карта).
- Той се появява като второстепенен герой в произведението на Алеко Константинов „Бай Ганьо“, където Бай Ганьо го посещава в Прага с надежда да намери при него подслон.
- Името на Константин Иречек носи морският нос „Иречек“ на остров Смит, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.[8]
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Книгопис на новобългарската книжнина. 1806 – 1870. 1872.
- Dějiny národa Bulharského. 1876.
- Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und die Balkanpässe. Eine historisch-geographische Studie. Prag, Verlag von F. Tempsky, 1877. (на немски)
- История болгар. Одесса, 1878
- История на българите. 1886.
- Пътувания по България. 1888.
- Княжество България (в 2 тома). 1891.
- Княжество България (1899) – второ издание; включва и Пътувания по България
- История на сърбите. 1922 – 1923. (в 4 тома)
- Български дневник 1879 – 1884. 1930 – 1932. (в 2 тома) (Том 1) и (Том 2)
- La civilisation serbe au moyen âge. Paris, 1920
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ Jireček, K. (1876). Dějiny národa bulharského. V Praze: Nákladem B. Tempského.
- ↑ Jireček, Constantin. Geschichte der Bulgaren. Prag, F. Tempsky, 1876. Посетен на 12-21-2012.
- ↑ Иречек, Конст. Істория болгар. Одесса, В. Априлов, 1878. Посетен на 12-21-2012.
- ↑ Иречек, Конст. Историята на българите съчинение. Търново, Н.Д. Райнов и З. Бояджиев, 1886. Посетен на 12-22-2012.
- ↑ Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 240, 293.
- ↑ Медал „За наука и изкуство“, България – www.edinzavet.wordpress.com
- ↑ Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)
| |||||||||||||||
|
- Чешки историци
- Чехи в България
- Академици на БАН
- Български политици (1878 – 1918)
- Министри на просветата на България
- Чешки пътеписци
- Балканисти
- Родени във Виена
- Починали във Виена
- Носители на орден „Свети Александър“
- Български библиотекари
- Член-кореспонденти на РАН
- Преподаватели във Виенския университет
- Възпитаници на Карловия университет
- Преподаватели в Карловия университет
- Директори на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“