Битката при Солун през 1014 г. е въоръжено стълкновение между българи и византийци, станало към края на войните на цар Самуил с Византия. Българска войска, предвождана от войводата Несторица, търпи тежко поражение от силите на солунския управител Теофилакт Вотаниат и не успява да отклони вниманието на главните византийски сили, които по същото време нападат укрепленията, издигнати от Самуил между планините Беласица и Огражден. Победата на Вотаниат осигурява тила и южния фланг на византийците, които скоро след това (на 29 юли) успяват да обходят и унищожат основната българска армия в Беласишката битка.
През лятото на 1014 г. византийският император Василий II предприема поредния си поход към България. От Беломорска Тракия, през Сяр и Рупелския пролом той навлиза в долината на река Струмешница и спира пред загражденията в северното подножие на Беласица, където е българската войска, предвождана от Самуил[1]. За да отклони вниманието на императора, българският цар отделя една значителна част от силите си начело с Несторица и я изпраща на юг, за да нападне Солун[2].
Несторица достига околностите на Солун. В полята западно от града[2] (а според някои изследователи – близо до река Галик[1]) той е пресрещнат от силна войска, водена от солунския дукс Теофилакт Вотаниат. Всичко известно за последвалия сблъсък, както и за повечето от предхождащите го събития, е предадено от византийски летописци. Синът на дукса, Михаил, предвожда нападението срещу българите и е обкръжен от тях. В ръкопашната схватка войските на Несторица търпят тежки загуби и отстъпват под прикритието на стрелци. Още едно нападение на Михаил начело на византийската конница води до окончателно поражение и бягство на българите[3]. В ръцете на победителите падат голяма плячка и множество пленници.[4] След като обезопасява по такъв начин Солун, Теофилакт Вотаниат се присъединява към Василий II при Беласица[5].
През същото лято Вотаниат е убит в теснините южно от Струмица от Самуиловия син Гаврил Радомир[6][4] Несторица, който успява да се спаси от поражението при Солун, се предава на Василий II четири години по-късно (1018 г.), когато византийският император влиза в българската столица Охрид[7][8]
Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, том 1, част 2, Академично издателство „Марин Дринов“, София 1994, ISBN 954-430-299-9
Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), Издателство на Българската академия на науките, София 1994, ISBN 954-430-200-X
Николов, Георги, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.), Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, ISBN 954-430-787-7
Пириватрич, Сърджан, Самуиловата държава. Обхват и характер, Изд. група „АГАТА-А“, София 2000, ISBN 954-540-020-X
Подбрани извори за българската история, Том II: Българските държави и българите през Средновековието, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, ISBN 954-9942-40-6
↑ абАнгелов/Чолпанов, Българска военна история през средновековието (Х-XV век), с. 55
↑ абНиколов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 146
↑Такъв е ходът на битката според византийския автор Михаил Аталиат, цитиран подробно от В. Златарски в История на българската държава през средните векове, том 1, част 2, с. 732-733 (с. 693-694 в електронната версия на изданието от 1971 г.).
↑ абПодбрани извори за българската история, Том II: Българските държави и българите през средновековието, с. 66
