Битката при Крета се води през 1009 г. между войските на българския цар Самуил и византийския император Василий II източно от Солун. Изходът ѝ е успешен за Византия, но българските нападения в околностите на Солун не спират, а обрат във войната настъпва едва пет години по-късно в резултат на Беласишката битка.
Войната на Василий II с българите започва още в началото на самостоятелното му царуване през 976 г. Дълго императорът не може да се справи с нападенията на Самуил в балканските владения на Византия. В първите години на XI век Василий предприема решително настъпление и откъсва от българите много градове и области (Преслав, Видин, Тесалия, Драч и др.).[1] Българският владетел не посреща пасивно византийските нахлувания, а сам извършва успешни набези дълбоко във византийска територия срещу Одрин (1003 г.) и Солун (1004 г.).[2] Императорът на свой ред предприема нападения в България, за да не ѝ даде възможност да се засили отново и за да защити собствените си владения.[3]
При тези обстоятелства през 1009 г. край Крета се стига до сблъсък между главните сили на противниците. За него се разказва в латински вариант на житието на Св. Никон Метаноите.[4] Поражението на Самуил в тази битка се тълкува като едно от многократните поражения, които „парализират“ опитите му за контранастъпление.[5] Въпреки неуспеха при Крета, нападенията на българите в района на Солун и Халкидическия полуостров продължават до битката при Беласица, в която Самуил търпи решително поражение.[6]
↑Гюзелев, В., България от втората четвърт на Х до началото на XI век, с. 71, в: Димитров, Илчо (ред.), Кратка история на България, изд. „Наука и изкуство“, София 1983
↑Пириватрич, С. Самуиловата държава. Обхват и характер, София 2000, с. 135-136
