Битка при Битоля (1015)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Битка при Битоля.
| Битката при Битоля | |||
| Българо-византийски войни | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | есента на 1015 | ||
| Място | Битоля, днешна Северна Македония | ||
| Резултат | победа на българите | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
 | |||
| |||||
В битката при Битоля (наричана още битка в Пелагонийското поле) през есента на 1015 г. българският войвода Ивац нанася тежко поражение на византийска войска, предвождана от стратега Георги Гонициат. Това е едно от последните открити стълкновения във войните между Първото българско царство и Византия. Поражението кара византийския император Василий II да отстъпи от завзетата българска столица Охрид, но само отлага окончателното покоряване на България до 1018 г.
Предистория
[редактиране | редактиране на кода]В Беласишката битка (29 юли 1014 г.) ядрото на българската армия е унищожено. Смъртта на цар Самуил малко по-късно (6 октомври същата година) води до допълнително отслабване на държавата. Същата есен Василий II извършва дълбок набег с войските си във вътрешността на България, достига околностите на Битоля и опожарява дворците на цар Гаврил Радомир (син и наследник на Самуил).[1][2] Бойните действия са подновени през пролетта на 1015 г. Византийският император се насочва отново към средището на българската държава (по това време това е районът около Охридското и Преспанските езера), но този път обсажда и завладява систематично градовете по пътя си. Повод за началото на похода е отцепването на град Воден (в днешна гръцка Македония) от византийска власт в началото на 1015 г. Още през пролетта Василий II си връща властта над града и изселва жителите му.[1][3] През лятото е превзет друг важен град, Мъглен, при което са пленени кавхан Дометиан и много български войници.[1][4]
Опитът на Гаврил Радомир за помирение с Византия е безуспешен[1][5] – императорът продължава военните действия и в същото време подготвя убийството на българския цар от братовчед му, Иван Владислав.[6][7] След възцаряването си през август 1015 г. Иван Владислав също изразява готовност за „покорност и подчинение“[1][8][9], но Василий II прави опит да убие и него, като вдъхнови нов заговор сред българските първенци. Заговорът е провален и води до прекратяване на преговорите.[1][10]
Походът на Василий II към Охрид и битката при Битоля
[редактиране | редактиране на кода]Уверен, че предложението на Иван Владислав за „подчинение“ е било неискрено, Василий II повежда войските си на нов поход. Преминавайки край Острово и други места, византийците ослепяват всеки пленен българин.[1] В Пелагонийското поле, императорът оставя многобройна войска начело със стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест със задачата да опустошат района и да пазят обратния път на императора между Битоля и Охрид.[11] Самият император достига Охрид и превзема града без вътрешната крепост, където са царските дворци.[12][13]
Замисълът на Василий II да продължи похода към застрашеното от българите адриатическо пристанище Драч е осуетен от неочаквано развитие в тила на императорската армия.[14] Предвожданият от Гонициат ариергард попада в засада, устроена от българския военачалник Ивац, и е унищожен.[11][15] Вестта за това събитие принуждава Василий II да предприеме бързо отстъпление. Императорът навлиза в Битолското поле, но Ивац избягва сражението и оставя Василий II да се завърне във владенията си.[11][15]
Оценка
[редактиране | редактиране на кода]В своята „Книга за българите“ историкът Петър Мутафчиев отбелязва: „Така (с поражението при Битоля и отстъплението на Василий II – б. ред.) били изгубени всички плодове на победоносния му поход, който иначе още сега, в 1015 г., би сложил край на българската държава.“[16] Васил Златарски оценява иначе събитията, разглеждайки ги в по-общ план. Според него с опустошенията, които нанася, войната през 1015 г. подготвя окончателното падане на България под византийска власт.[17]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- Препратките към интернет-страници извън Уикипедия са активни към дата 1 декември 2007 г.
- ↑ а б в г д е ж Подбрани извори за българската история, т. II, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, с. 67
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 706
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 707
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 708
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 707 – 708
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 708 – 711
- ↑ Летопис на Дуклянския презвитер, XXXVI, руски превод, английски превод
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 713 – 714
- ↑ Летопис на Яхия Антиохийски, 12, 58 – 59. Яхия представя Иван Владислав с името на баща му, Арон, а Гаврил Радомир нарича „Комитопул“.
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 716
- ↑ а б в Подбрани извори за българската история, т. II, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, с. 68 (Гръцки извори за българската история, том VI, стр. 287 – 288, от „Vassil Karloukovski's Page“, 30.7.2008)
- ↑ Гюзелев, В., България от втората четвърт на Х до началото на XI век, с. 74 (в: Кратка история на България, изд. „Наука и изкуство“, София 1983)
- ↑ Ангелов, Д., и Чолпанов, Б., Българска военна история през средновековието (Х-XV век), Издателство на Българската академия на науките, София 1994, с. 59
- ↑ Подбрани извори за българската история, т. II, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, с. 67 – 68
- ↑ а б Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 717
- ↑ Мутафчиев, П., Книга за българите, Издателство на БАН, София 1992, с. 120 (стр. 116 в изданието от 1987, достъп от сайта „Книги за Македония“ от 30.7.2008)
- ↑ Златарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, София 1971, с. 718
