Беличица
| Беличица Беличица | |
| — село — | |
 Стара къща в Беличица | |
  Беличица | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Положки |
| Община | Маврово и Ростуше |
| Географска област | Горна Река |
| Надм. височина | 1439 m |
| Население | 4 души (2002) |
| Пощенски код | 1256 |
| Беличица в Общомедия | |
Беличица (изписване до 1945 Бѣличица, на македонска литературна норма: Беличица; на албански: Beliçica) е село в Северна Македония, в община Маврово и Ростуше.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено в областта Горна Река високо в северните поли на планината Чаушица над пролома на Мавровската река между Чаушица и Ничпурската планина.
История
[редактиране | редактиране на кода]
В началото на XIX век Беличица подобно на останалите села в Горна река е в активен процес на албанизация. В поменика на Бигорския манастир са споменати много поклонници от Беличица с български имена - Цветко, Милица, Ело, Стрезо, Доико, Стойно, Спасенъ, Цвето, Змейко, Новак. В 1852 година жители на Беличица подкрепят издаването на „Утешение грешним“ на Кирил Пейчинович, а в 1852 година поп Христо от Беличица подкрепя финансово издаването на „Житие св. Григоря Архепископа Омирйтскаго“.[1] Алексий Пенчов от Беличица в 1879 година е участник в Кресненско-Разложкото въстание в четата на Георги Пулевски.[2]
В края на XIX век Беличица е православно албанско село в Реканска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Беличица (Bélitchitza) е посочено като село със 100 домакинства, като жителите му са 334 албанци православни.[3]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Беличица има 450 жители арнаути християни.[4] Цялото население на селото говори добре и български, но домашният език е арнаутски.[5]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Белчища е чисто албанско православно село в Реканската каза на Дебърския санджак със 73 къщи.[6]
Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Беличица има 60 сръбски къщи.[7] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Беличица се състои от 438 албанци и в селото работи българско училище.[8]
Беличица остава единственото християнско горнореканско село, в което част от жителите не се поддават на сръбската пропаганда и не стават патриаршисти сърбомани. Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Беличица има 36 албански екзархийски и 30 албански патриаршистки къщи. В селото работи сръбско училище с 1 учител и 15 ученици.[9]
След Междусъюзническата война селото попада в Сърбия.
На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Беличица като албанско село.[10]
На 19 септември 1944 година част на Бали Комбътар се сражава с комунистически партизани от Трети титовски отряд, които защитават Беличица и след падането на селото избива 17 души и го запалва в така нареченото Беличенско клане.[11]
Според преброяването от 2002 година Беличица има 4 жители северномакедонци.[12]
| Националност | Всичко |
| северномакедонци | 4 |
| албанци | 0 |
| турци | 0 |
| цигани | 0 |
| власи | 0 |
| сърби | 0 |
| бошняци | 0 |
| други | 0 |
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Беличица
Младен Дилевски (1934 – 1997), поет от Северна Македония
Живко Брайковски (1917 – 1963), югославски партизанин- Филип Брайковски (1924 – 2001), югославски политик, член на Изпълнителния съвет на СРМ
- Аризан Несторовски, югославски партизанин, политик, удбаш
- Починали в Беличица
- Гоце Стойчевски (1919 – 1944), югославски партизанин
Джемаил Хасани Джемо (1908 – 1945), албански революционер, ръководител на Бали Комбетар в Гостиварско- Тодор Циповски (1920 – 1944), югославски партизанин
- Други
- Матея Матевски (1929 – 2018), поет от Северна Македония, по произход от Беличица
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Селищев А. М. „Славянское население в Албании“, София, 1931, стр. 12 - 13.
- ↑ Кирил, патриарх Български. Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание, БАН, София, 1955, стр. 293.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 176-177.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 263.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 91.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 49. (на македонска литературна норма)
- ↑ Доклад на митрополит Поликарп, 25 февруари 1904 г., сканиран от Македонския държавен архив
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 184-185. (на френски)
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
- ↑ Афанасий Селищев. „Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии“. – София, 1929.
- ↑ Маркоски, Нешо. „Беличица во пламен“. Тетово, 1975.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 13 септември 2007
| |||||||||||
