Направо към съдържанието

Белене (лагер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Белене.
Карта на острова

ТВО „Белене“ е името на концлагер в България, функционирал на територията на остров Персин (Беленски остров), в периода 1949 – 1989 година (с няколко много големи прекъсвания), като жените са били на остров Щурчето.

Създаден е със заповед от 30 май 1949 г., а първите лагеристи пристигат там към края на юни.[1] Закрит от 5 септември 1953 г., той е възстановен след Унгарското въстание от края на 1956 г. и отново е закрит на 27 август 1959 г., въпреки че тайно продължава да функционира поне две години след това.[2] Лагерът отново отваря през 1972 и 1984 година по време на т.нар. Възродителен процес, когато там са затваряни стотици помаци и турци.[3][4] Днес съоръженията му се използват от Затвор – Белене.[5]

Построен е по поръчка на Българската комунистическа партия и Отечествения фронт. Там са депортирани много от противниците на комунистическия режим в Народна република България: селяни – противници на ТКЗС, полицаи, офицери, предвоенни министри, индустриалци и банкери, народни представители от разтурената опозиция, николапетковисти, социалдемократи, демократи, анархисти, троцкисти, легионери, бранници, ратници, членове на ВМРО, католически, протестантски и православни духовници, разследвани като титовисти комунисти, руски белоемигранти, гръцки военнопленници и комунистически политемигранти, югославски политемигранти, турски и германски военнопленници[6].

История

[редактиране | редактиране на кода]

След Деветосептемврийския преврат официално концлагерите се появяват с Указ № 8 на регентите от 11 януари 1945 г., по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов, и по съветски образец са наричани Трудово-възпитателни общежития (ТВО). На 27 април 1949 г. Министерският съвет взима решение (Протокол № 5) за по-ефективен контрол и изолиране на политическите си противниици, концентрирайки ги на едно място. Това място се оказват дунавските острови срещу село Белене, от които най-големият е Персин.[1]

На 9 май с министерска заповед за незабавно изпращане в ТВО на вражески елементи, малко преди изборите, са арестувани и затворени в концлагерите „Богданов дол“, „Николаево“ и „Ножарево“ няколкостотин души. На 30 май със заповед на помощник-министърът на вътрешните работи Руси Христозов е създаден концлагерът (ТВО) „Белене“. Негов първи началник (до ноември 1950 г.) е майор Ангел Куртев, а следващият (до септември 1953) е капитан Стефан Китов.[1] Първите лагеристи, прехвърлени на острова към края на юни 1949 г., за да основат там лагер, са 249 души от „Богданов дол“. На гола поляна те започват сами да строят колиби от подръчен материал, главно папур и върби. Броят на лагеристите бързо нараства, а лагерът скоро започва да бъде наричан „Българският Сибир“.[1]

Белене функционира с прекъсвания от 1949 до 1989 г. Причините за затваряне там са били предимно политически: разрушаване на Сталински паметници, оказана помощ на противникови (немски) войници, принадлежност към римокатолическата църква в България или към съюза на селяните, шпионаж за англоамериканските капиталисти или критика срещу Червената армия в България, по доноси. В лагера са въдворявани и голям брой криминално проявени.

Към края на 1949 година броят на концлагеристите в България е около 4500, включително 800 в Белене. През 1950 година обаче е взето решение въдворяванията да стават само на едно място, като за тази цел е избран именно лагерът Белене. През есента на същата година там има 1097 лагеристи. През 1952 година работи специална комисия за преглед на заповедите за въдворяване, включваща висши функционери като члена на Политбюро Георги Дамянов и вътрешния министър Георги Цанков, която освобождава 1228 души. Към края на годината броят на въдворените е 2348, над 90% от тях по политически причини.[7]

През лятото на 1953 година диктаторът Вълко Червенков, по указания от новите съветски власти след смъртта на Йосиф Сталин, обявява на заседание на ЦК на БКП трудовите лагери за „произвол“. На 5 август почти половината политически затворници в Белене са освободени, като в лагера остават 1059 души. На 5 септември е взето решение за закриване на лагера, като малко повече от половината затворници са освободени, а останалите остават в затвора и срещу тях започват съдебни процеси.[8]

Лагерът в Белене е възстановен на 5 ноември 1956 г.[9] Броят на затворените нараства и през 1959 година достига 1896 души.[10] През август 1959 година Политбюро взема решение да се „ликвидират трудововъзпитателните общежития в страната“ и повечето затворени в „Белене“ са освободени или изправени пред съд.[10] Въпреки това по преценка на вътрешното министерство 166 души са задържани и прехвърлени в новосъздадения лагер „Слънчев бряг“ край Ловеч.

Лагерът е ръководен от българската Държавна сигурност. Задържаните (около 1100 души, от които около 800 – политически) са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“. В периода 1949 – 1953 г. няколко десетки души умират в лагера при неизяснени обстоятелства. В съревнованието кой да е № 1 в лагера управителите Цвятко Горанов от село Махалата (сега град Искър) и Николай Газдов от село Деляновци си съперничат. Бившият лагерник Александър Златарски от София разказва: „Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е краят на човека“. Според бивш затворник: „ние работихме по 70 – 80 часа без прекъсване, за да разтоварим един кораб със 100 тона камъни. Заповедта гласеше, че след разтоварването ще получим храна“.

Бившите затворници на концлагера се срещат веднъж годишно през пролетта на острова, за да почетат паметта на загиналите. След Комунизма в България обработването на случая и преосмислянето на случилото се е все още трудно, защото архивите на бившата Държавна сигурност са все още затворени, въпреки че тяхното отваряне е една от точките в договора за присъединяване към ЕС.

И до днес се намира един затвор в западната част на острова, който преди е функционирал паралелно с концлагера. Понтонен мост е връзката със сушата, по него може да премине кола. За да се премине през моста е нужно разрешението на управата на затвора, което се намира на брега на Белене.

Лагерът и някои оцелели са обект на документалния филм по немската телевизионна програма ZDF „С поглед напред, но никога забравени. Балада за Български герои“, който е създаден от Илия Троянов през 2007 г.

Концлагеристи

[редактиране | редактиране на кода]

Списъкът на някои от затворените в Белене включва:

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г Алтънков, Никола Г. История на БКП 1919 – 1989. София, Факел, 2018. ISBN 978-954-411-254-7. с. 546.
  2. ↑ Журналистът Христо Христов: Само 3% от архивите на Държавна сигурност са извадени на светло // www.frognews.bg, 8 февруари 2012. Посетен на 9 септември 2012. Интересен факт от неговата история [на Трето секретно политическо управление] е, че то доказва как в Белене е имало политически затвор две години след като уж официално е бил ликвидиран. Документите разкриват, че през 1961 г. от Белене са били освободени 130 николапетковисти, задържани години наред там по чисто политически причини, а в същото време в историята е известно, че концлагера в Белене е закрит през 1959 г.
  3. ↑ Методиев, М. (2008). Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София: Институт за изследване на близкото минало / фондация „Отворено общество“. ISBN 978-954-28-0237-2, стр. 29.
  4. ↑ Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 76 – 77.
  5. ↑ justice.government.bg
  6. ↑ www.decommunization.org
  7. ↑ Огнянов 2008, с. 184 – 185.
  8. ↑ Огнянов 2008, с. 185 – 189.
  9. ↑ Огнянов 2008, с. 189.
  10. ↑ а б Шарланов 2009, с. 391.
  1. Bericht von dem Überlebenden Metjo Metew
  2. ZDF-Dokumentation von Ilija Trojanow: „Vorwärts aber nie vergessen. Ballade über bulgarische Helden“, 2007
  3. ZDF-Dokumentation von Ilija Trojanow: „Vorwärts aber nie vergessen. Ballade über bulgarische Helden“, 2007
  4. ZDF Dokumentation „Vorwärts aber nie vergessen. Ballade über bulgarische Helden“, 2007
  5. „Vorwärts aber nie vergessen. Ballade über bulgarische Helden“, Bericht von TV Movie

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Авторски Колектив, Българският ГУЛАГ. Свидетели. Сборник от документални разкази за концлагерите в България. София 1991.
  • Азизоглу, Азиз. Те минаха през Белене. Сопот 2004.
  • Андреев, Андрей. Моят живот и моята съдба. София 2009.
  • Байчев, Петър. Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене. София 2014. ISBN 978-954-28-1603-4
  • Богданов, Стефан. Две смъртни няма, а без една не може. София 1991.
  • Бочев, Стефан. Белене. Сказание за концлагерна България, София 2003. ISBN 9549013456
  • Бояджиев С., Македония в моя живот. Спомени, София 2013. ISBN 978-954-305-355-1
  • Василев, Георги. Остров Персин – позорът на България. София 1995.
  • Власков, Стефан. Спомен за един провален живот. София 2001.
  • Гешев, Недялко. Белене – островът на забравените. София 1992.
  • Даскалов, Никола. Няма оазиси в червената пустиня. София 2014.
  • Джерманова, Цветана. Спомени от лагерите. София 2011.
  • Драгиев, Дечко. Жарабата на спомените. София 2014.
  • Дренчев, Милан. Кратки спомени. София 2005.
  • Жеков М., Йордан Ковачев, София 2015. ISBN 978-954-01-3101-6
  • Запрянов, Христо. Живот в отминали години. Пловдив 2004.
  • Знеполски, Денчо. Посмъртна изповед. София 1997.
  • Знеполски, Ивайло. Без следа? Лагерът Белене 1949 – 1959 и след това..., София 2009.
  • Казашки, Васил. Белене – островите на смъртта. Видин 2000.
  • Колева, Даниела, Белене – място на памет?, София 2010. ISBN 9789542808145
  • Липчев, Атанас. Тихият бял Дунав. Варна 2007.
  • Луканов, Цанко, Остров Персин – в търсене на българския дух, София 2016. ISBN 978-619-194-009-7
  • Матеев, Митко, На словото ти уповавах, София 1993.
  • Москов, Атанас. Спомени. Възходи и падини. София 2004.
  • Огнянов, Бойчо, А бях само на 17 години, София 2013. ISBN 9786191522309
  • Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9.
  • Огойски, Петко, Записки за българските страдания 1944 -1989 г. София 2005.
  • Пенчев, Димитър. Идеалната жертва. София 2011.
  • Попов, Харалан, Българската Голгота, София 2005. ISBN 9547375407
  • Скочев Б., Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек, София 2017. ISBN 978-954-28-2435-0
  • Станилов, Васил. За малка справка. София 2000.
  • Терзийски, Трифон. Достоен живот. София 2004.
  • Томов, Тома. Беленски спомени 1952 – 1956 година. Габрово 2000.
  • Хорозов, Крум, Затвора Белене. София 2002.
  • Хорозов, Крум, Озарението, София 1999.
  • Христов, Христо, Секретното дело за лагерите, София 2012. ISBN 9789542810407
  • Чакъров, Стефан. Боже, прости ми, но не забравяй. Записки на един каторжжник от Белене. Софиа 2000.
  • Шемков, Кирил, Вяра зад бодлива тел или радост в страдания. София 1995.
  • Янев, Григор. Персин, Белене – островът на смъртта. Пловдив 1998.
  • Япова Н., Трифон Силяновски. Личността и времето, София 2015. ISBN 9789543205158

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Право“         Портал „Право“          Портал „История на България“         Портал „История на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Белене_(лагер)&oldid=12262659“.