Георги Дамянов

Георги Дамянов
	Георги Дамянов
български политик
Роден	23 септември 1892 г. Монтана, Княжество България
Починал	27 ноември 1958 г. (66 г.) София, Народна република България
Погребан	Централни софийски гробища, София, Република България
Учил във	Военна академия „Фрунзе“; Софийски университет
Политика
Партия	БКП (1912 – 1958)
	Народен представител
	XXVI ОНС VI ВНС I НС II НС III НС
	Министър на народната отбрана
	22 ноември 1946 – 28 май 1950
	Председател на Президиум на НС на НРБ
	27 май 1950 – 27 ноември 1958
	член на Политбюро на ЦК на БКП
	27 февруари 1945 – 27 ноември 1958
	Георги Дамянов в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Дамянов.

Георги Първанов Дамянов (Георги Дамянов Първанов) е български и съветски офицер (генерал-лейтенант) и политик от Българската комунистическа партия (БКП), член на Политбюро от 1945 г. до смъртта си.

Биография

Младежки години

Георги Дамянов е роден на 5 октомври (23 септември стар стил) 1892 г. в село Лопушна, Берковско.^[1] През 1911 г. завършва гимназията във Враца,^[1] където организира социалистически кръжок. През 1911 г. се записва в Софийския университет специалност право, но скоропостижно преустановява следването си поради липса на средства. Работи като учител в Ковачица и като телеграфист във Фердинанд.^[1] През 1912 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), преименувана по-късно на БКП.^[1]

През 1915 г. Дамянов завършва Школата за запасни офицери, след което участва в Първата световна война като взводен командир в Тридесет и пети пехотен врачански полк.^[1] На фронта развива усилена антивоенна дейност, ранен е, престоява осем месеца в болница и остава с лека инвалидност за цял живот. В периода 1919 – 1923 г. е член на Окръжния комитет на БКП във Враца.^[1] Избиран за общински съветник.

Дейност от 1923 до 1934 г.

След Деветоюнския преврат (1923) Георги Дамянов участва в подготовката на Септемврийското въстание във Врачанско.^[1] По време на самото въстание е командир на Лопушанската дружина.^[1] Отличава се в боевете за завземането на Фердинанд, в Бойчиновския бой и в сражението при Криводол. След разгрома на въстанието емигрира в Югославия и е осъден задочно на смърт.^[1] През 1924 г. се връща нелегално в България и участва във възстановяването на организациите на БКП в Северозападна България, за което получава втора задочна смъртна присъда.^[1]

В началото на 1925 г. Дамянов отново емигрира в Югославия.^[1] Есента на същата година заминава за СССР с паспорт на името на Георгий Белов, който ползва през целия си престой в Съветския съюз. През 1929 година завършва Военна академия „Фрунзе“ в Москва^[1] със звание капитан. Служи като командир на батальон и преподавател в академията по химия и военна тактика (1932 – 1934).

В Коминтерна

През 1934 г. Георги Дамянов е на работа в Коминтерна,^[1] като често използва псевдонима „Белов“. През 1935 г. е изпратен в България, заедно със Станке Димитров и Трайчо Костов, за да отстрани противниците на Димитров в партийното ръководство (т.нар. „левите комунисти“) и да наложи лоялността на партията към линията на Коминтерна.^[2] Тогава става член на ЦК на БКП. От 1936 г. след VI пленум на БРП (к.) е член на Политбюро на ЦК на БРП (к.).

През 1937 г. отново е в СССР и участва в ръководството на Задграничното бюро на БКП във Виена.^[1] По времето на войната в Испания през 1937 г. е изпратен от НКВД като инспектор на Интернационалните бригади със специална задача. В разгара на Голямата чистка е назначен за ръководител на кадровия отдел на Коминтерна, работи в тясно сътрудничество със съветската политическа полиция и разузнаване и е сред най-доверените лица на съветския диктатор Йосиф Сталин в организацията.^[2] Той участва активно в репресиите над политически емигранти от различни страни, като подготвя за политическата полиция стотици списъци, справки и характеристики, в резултат на което голям брой хора са политически изолирани, арестувани, измъчвани, заточени или разстреляни.^[2] От края на 1942 г. участва в организирането на въоръжената съпротива срещу режима в България.

Дейност след 9 септември 1944 г.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Георги Дамянов се връща в България и оглавява военния отдел на Централния комитет (ЦК) на БКП. През 1945 г. става член на Политбюро, а през следващата година – и секретар на ЦК. От 1946 до 1950 г. е военен министър в първото и второто правителство на Георги Димитров и в правителството на Васил Коларов и Вълко Червенков. От май 1950 г. до смъртта си е председател на Президиума на Народното събрание.^[1] Излиза в запаса на 14 февруари 1951 г.^[3]

Георги Дамянов умира на 27 ноември 1958 г. в София.^[1]

Военни звания

Подпоручик (1916)
Поручик (1918)
Полковник от червената армия (1944)
Генерал-майор (2 ноември 1946)
Генерал-лейтенант (5 септември 1947)

Награди

Звание Герой на социалистическия труд (указ № 389 от 21 септември 1957).^[4]
Орден „Георги Димитров“ (1952), (1957).
Орден „Ленин“ (1957).

Външни препратки

Снимка на Георги Дамянов, Държавна агенция „Архиви“, с. 6

Бележки

↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 134 – 135.
↑ ^а ^б ^в Фосколо, Мона. Георги Димитров. Една критическа биография. София, Просвета, 2013. ISBN 978-954-01-2768-2. с. 223.
↑ Ташев, Т., Недев, С., Върховното ръководство и висшето командване на българската армия (1879 – 1999), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2000, с. 131.
↑ Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 171

[ташев-1] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 134 – 135.

[фосколо-2] а ^б ^в Фосколо, Мона. Георги Димитров. Една критическа биография. София, Просвета, 2013. ISBN 978-954-01-2768-2. с. 223.

[3] Ташев, Т., Недев, С., Върховното ръководство и висшето командване на българската армия (1879 – 1999), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2000, с. 131.

[4] Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 171

[1]

[2]

[3]

[4]