Пьотър Паренсов
| Пьотър Паренсов | |
| Руски офицер и политик | |
 генерал П. Д. Паренсов, | |
| Роден | Пётр Паренсов
село Ивашево, Руска империя |
|---|---|
| Починал |
Петроград, Руска империя |
| Работил | офицер • политик |
| Военна служба | |
| Звание | генерал от пехотата |
| Години | 1860 – 1878 |
| Служил на |  Руска империя Княжество България |
| Род войски | пехотни войски |
| Родства | генерал-лейтенант Дмитрий Паренсов |
| Пьотър Паренсов в Общомедия | |
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Пьотър Дмитриевич Паренсов (на руски: Пётр Дмитриевич Паренсов) е руски офицер, генерал от пехотата. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878). Пръв военен министър на Княжество България.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Пьотър Паренсов е роден на 5 юли 1843 г. в село Ивашево, Вологодска губерния, в семейството на потомствения дворянин генерал-лейтенант Дмитрий Паренсов. Ориентира се към военното поприще и завършва Пажеския корпус. Произведен е във военно звание прапоршчик с назначение в лейбгвардейския Гатчински полк (1860). Едновременно учи и завършва Инженерната академия (1861).
Служи в полевата конна артилерия, щаба на гвардейските части в Санктпетербургския военен окръг, адютант във 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия и помощник на старшия адютант на Гвардейските войски и Санктпетербургския военен окръг (1861 – 1870). Участва в усмиряването на безредиците в киргизките степи (1869). Преподавател е в Учебния кавалерийски ескадрон (1870 – 1873), щабен офицер за особени поръчения при главнокомандващия на Гвардейските части и Санктпетербургския военен окръг (1873 – 1877). Повишен е във военно звание полковник от 30 август 1874 г.
Участва Руско-турската война (1877 – 1878). През 1876 г. предприема по поръчение на Главната квартира на Дунавската руска армия разузнаване на турските военни сили в Северна България. Последователно е назначен за началник на щаба на Кавказката казашка дивизия и на 2-ра гвардейска пехотна дивизия (1877 – 1878). Командирован е в сборния отряд с командир полковник Алексей Жеребков, който овладява Ловеч на 5 юли 1877 г. Награден е със златно оръжие „За храброст“ на 11 август 1877 г. Началник на щаба на сборния отряд с командир генерал-майор Александър Имеретински, който овладява Ловеч на 22 август 1877 г. Тежко контузен е при третата атака на Плевен. За отличие е награден с орден „Свети Владимир“ IV степен с мечове (30 септември 1877). Участва в битката при село Правец. Отново е контузен и изтеглен за лечение в Русия. Повишен е за боево отличие във военно звание генерал-майор от 23 декември 1878 г.
Назначен е за началник на щаба на 12-и армейски корпус, с който остава в България след подписването на Санстефанския мирен договор.
След Освобождението генерал-майор Пьотър Паренсов е назначен с Указ № 1 от 5 юли 1879 г. за пръв военен министър на Княжество България в правителството на Тодор Бурмов. За втори път заема поста в правителството на митрополит Климент.
Поставя основите на редовната Българска армия. Организира снабдяването с оръжие и боеприпаси от Русия, строителството на казарми, вещевото снабдяване, подготовката на български офицери в руски военни училища и академии. През март 1880 г. препоръчва на началниците на военните части при възможност да освобождават от наряд или други военни задължения войниците от различните етноси в техния почивен ден: мюсюлмани в петък, евреите в събота, християните (българи, арменци, гърци) в неделя. Генералът разрешава на войниците от ислямското и израилтянското изповедание, както православните, да празнуват основните си религиозни празници.[1]
Още с идването в България на новия княз Александър I отношенията му с генерал-майор Пьотър Паренсов са хладни, като с времето все повече се влошават. Причина за това става лобирането в полза на руски предприемачи, явните му симпатии към Либералната партия и докладите до руското правителство, според които князът планира да замени руските офицери в страната с немски. При посещението си в Санкт Петербург през март 1880 година княз Александър I иска от руското правителство отзоваването на генерал майор Пьотър Паренсов и за военен министър е назначен подполковник Павел Плеве.
След завръщането си в Русия последователно е командир на 6-а Кавказка дивизия, помощник на началника на щаба на Варшавския военен окръг, комендант на Петродворец. Последователно е повишен във военно звание генерал-лейтенант от 1890 г. и генерал от пехотата от 1901 г. Награден с Орден „Свети Александър Невски“ (1899).[2][3]
Автор на „От миналото. Спомени на офицера“ в 3 тома от 5 части, за която е награден от Императорската академия на науките с Макариевска премия за поощряване на отечествените таланти, посветили се на науката и общественополезните знания, и Ахматовска премия за най-добри научни трудове и произведения на изящната словесност. Описва личното си участие и впечатления от Руско-турската война (1877 – 1878). Неговият архив се съхранява в ръкописния отдел на Руската национална библиотека.[4]
През 1907 г. посещава Княжество България за тържествата по повод 30-годишнината от Освобождението на България. Провъзгласен е за почетен гражданин на Ловеч на 31 август 1907 г. „за заслуги при двукратното освобождение на Ловеч от турско иго“.
Семейството на Пьотър Паренсов след смъртта му се установява в София. Подпомагано е материално от Ловешката община и Ловешкото културно-благотворително дружество в София. Неговото име носят улици в Ловеч, София и Варна.[2][5][3]
Творчество
[редактиране | редактиране на кода]- Паренсов, П. Из прошлого. Воспоминания офицера Ген. штаба П. Паренсова (ч. 1 – 5). Издание В. Березовский, Санкт Петербург, 1901 – 1908.
Награди
[редактиране | редактиране на кода]- Орден „Света Ана“ III степен (1870)
- Орден „Свети Станислав“ II степен (1870)
- Орден „Света Ана“ II степен (1876)
- Златно оръжие „За храброст“ (1877)
- Орден „Свети Владимир“ IV степен (1877)
- Орден „Свети Владимир“ III степен (1877)
- Орден „Свети Станислав“ I степен (1880)
- Орден „Света Ана“ I степен (1883)
- Орден „Бял орел“ (1893)
- Орден „Свети Александър Невски“ (1899)
- Почетен гражданин на Ловеч (1907)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Бета Хараланова, Участието на евреите от Шумен в Балканските войни // Известия на РИМ-Шумен, книга 17, 2017 / стр.282 // Архивиран от оригинала на 2021-08-31. Посетен на 2021-05-11.
- ↑ а б Цураков 2008, с. 9.
- ↑ а б Ташев 1999, с. 349 – 350.
- ↑ Кузманов Ю. Ловеч в руско-турските войни през ХІХ век (част втора) 1877 – 1878. Регионален исторически музей-Ловеч, ИК „ИнфоВижън“, Ловеч, 2019, с. 305 – 396.
- ↑ Кузманова 2009, с. 19 – 22.
- Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- Почетните граждани на Ловеч. Вт., Регионален исторически музей – Ловеч, съставител Капка Кузманова, ИК „Витал“, 2009. ISBN 978-954-8259-84-2.
- Кузманов Ю. Ловеч в руско-турските войни през ХІХ век (част втора) 1877 – 1878. Регионален исторически музей-Ловеч, ИК „ИнфоВижън“, Ловеч, 2019, с. 305 – 396.
- ((ru)) Волков С. В. Генералитет Российской империи. Энциклопедический словарь генералов и адмиралов от Петра I до Николая II. – Т. II. Л—Я. –, 2009.
- ((ru)) Глиноецкий Н. П. Исторический очерк Николаевской академии Генерального штаба. 1882.
- ((ru)) Исмаилов Э. Э. Золотое оружие с надписью „За храбрость“. Списки кавалеров 1788 – 1913. 2007.
- ((ru)) Некролог // „Наша старина“. – 1914. – № 9 – 10. – С. 891 – 898.
- ((ru)) Список генералам по старшинству. Составлен по 1 июля 1906 года. 1906
- ((ru)) Старчевский А. А. Памятник Восточной войны 1877 – 1878 гг. 1878.
- ((ru)) Фрейман О. Р. Пажи за 183 года (1711 – 1984). Биографии бывших пажей с портретами. – Фридрихсгамн, 1894.
.png){kind=small}
