Турци в България
| Турци в България | |
 Дял на населението от български турци по области към 2011 година | |
| Общ брой | ок. 900 000 – 1 100 000 |
|---|---|
| По места |  България: 588 318 Турция: 326 000 – 480 817[1][2] Нидерландия: 10 000 – 30 000[3][4] Северен Кипър: 2000 – 10 000[5][6] Белгия: 2620 – 3000[7] |
| Език | турски, български |
| Религия | Мнозинство: ислям (мнозинство: сунити малцинство: алевити · бекташи · къзълбаши) Малцинство: нерелигиозни · християнство |
| Сродни групи | турци |
| Турци в България в Общомедия | |
Българските турци (на турски: Bulgaristan Türkleri) представляват най-голямото етническо малцинство в страната.
Според различни теории нейните представители са в по-голямата си част потомци на тюркски заселници, които са преселени по българските земи от Анадола след османското завладяване на Балканите в края на 14-и и началото на 15-и век, както и донякъде на местно население, ислямизирано и постепенно приело турския език по време на османското владичество.[8][9] Самото име на „турци“ се появява в българската книжнина през втората половина на 18-и век, т.е. с началото на Възраждането, а придобива гражданственост едва през 19-и век. Дотогава за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите „агаряни“ и „измаилтяни“. В самата Османска империя са съществували два термина за обозначаване на идентичност: простонароден човек (турчин) и династичен аристократ (османец).
Географско разпределение
[редактиране | редактиране на кода]Днес малцинството населява главно териториите на Източните Родопи, Лудогорието, Източна Стара планина и Герловската котловина. Те представляват мнозинство в област Кърджали (56%) и относителното мнозинство в област Разград (50,02%)[10]. Важно е да се отбележи обаче, че е трудно да се установи точно броят им, защото е вероятно някои роми, помаци, татари или черкези да са се самоопределили като турци при преброяването на населението.[11][12]
История
[редактиране | редактиране на кода]В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]
Османците и мюсюлманите започват да се заселват по българските земи, непосредствено с падането на България под османско владичество през 1396 г. Като доминираща група в Османската империя за следващите пет века, те играят важна роля в икономическия и културния живот по българските земи. Българските градове се изпълват с разнородно по етнически състав население. Доминиращи етноси са българи и турци. Големите градове, като София, Пловдив, Скопие, Варна, Търново и др., представляват селища с население, което почти е в съотношение 50:50 (българи-турци) и множество други етноси (арменци, гърци, евреи, власи). Всяка етническа общност е съсредоточена в своя махала, така съществувала българска махала, турска махала, еврейска, гръцка и т.н.
Според френския консул в Русе Аубърт през 1876 – 1878 г. в Дунавския вилает, в пределите на който е включен и Тулчанския санджак, т.е. съвременна Северна Добруджа, съжителстват около 1 120 000 мюсюлмани и 1 233 500 немюсюлмани, от които съответно 1 150 000 българи и 774 000 турци. Това показва относителният дял на турското и българското население през този период, който след Освобождението много бързо се изменя. Според управителя на Дунавския вилает през 1878 г. висш турски държавник Мидхат паша техният произход е основно български: „Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно“.[13]
След 1878 г. и създаването на Княжество България голяма част от турското население, поради страх от отмъщение от страна на българите, панически разпродава имотите си и напуска земите на Княжеството. В Княжеството се заселват българи от останалите под османска власт български земи, така че постоянно намаляващото турско население се компенсира с пристигащото българско. Така за няколко години, съотношението българи-турци от 1878 г. драстично се променя в полза на българския етнос.
След Освобождението
[редактиране | редактиране на кода]Непосредствено след Освобождението турците в Североизточна България участват в продължителни спорадични бунтове. През следващите десетилетия останалата в България турска общност остава извън вниманието на правителството и на практика се ползва с известна автономия – разполага с мрежа от частни училища и религиозни фондации и е представлявана колективно пред държавата чрез мюфтиите.
След Балканските войни се наблюдава усилено изселване на мюсюлманско населени със съдействието на административните власти.[14] С възхода на кемализма в Турция през 20-те години българските власти негласно подкрепят усилията на местното консервативно мюсюлманско духовенство, което се противопоставя на модерния турски национализъм.[15]
Тази политика се променя в средата на 30-те години, когато авторитарният режим се ориентира към национализма полага усилия да предотврати създаването на турска интелигенция. Повечето турски училища са затворени, закрити са почти всички турскоезични вестници, както и кемалисткият Съюз на културно-просветните и спортните дружества „Туран“.[16]
Непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 година налагащият се тоталитарен комунистически режим се опитва да привлече турците на своя страна – възстановени са вестниците на турски език, в училищата се назначават учители турци и е създадено турско педагогическо училище, през 1947 година общността получава официален статут на национално малцинство.[17] В същото време режимът предизвиква недоволство със секуларизацията на образованието и джамиите и започващата колективизация, а влошаването на отношенията с Турция поставя цялата общност под подозрение в нелоялност.[17] Според преброяването от 1946 година от 676 хиляди турци в България 63 имат завършено висше, 449 – завършено средно, 5 хиляди – завършено основно и 15 хиляди – завършено начално образование.[18]
През лятото на 1949 година ръководството на Българската комунистическа партия се среща с Йосиф Сталин, който му дава указания турците, смятани за „неблагонадежден елемент“, да бъдат изселени от южната граница към вътрешността на страната.[19] Решение за изселването на турците от южната граница – към Турция или към Северна България – е взето през декември след доклад пред Политбюро на Добри Терпешев, изпратен през лятото в Кърджали, за да проучи условията в района.[20] Властите очакват, че Турция ще откаже да приеме планираните 150 хиляди изселени, и се готвят да използват това в пропагандата си сред турското население.[21] Първоначално Турция действително издава по-малко входни визи от издаваните от България изходни, като между 7 октомври и 2 декември 1950 година напълно затваря границата, но след това процесът на изселване се активизира.[22] Турция отново спира изселването на 7 ноември 1951 година, този път тряно, тъй като според нея в противоречие на Ангорския договор сред изселниците са допускани не само турци, но и цигани.[23] В периода 1949 – 1951 година около 155 хиляди турци напускат България дъброволно или принудително.[24]
Въпреки тези мерки, българското и съветското правителство се опитват да запазят турското малцинство, което да използват като инструмент за съветската външна политика спрямо Турция. През следващите години се правят опити за включване на турци в йерархията на режима, модернизиране на турските селища, въвеждат се квоти за прием на турци в средните и висши училища. Този период завършва през 1958 година, когато започва процес на премахване на обучението на турски език в училищата, а повечето турски вестници и списания отново са закрити, затварят се джамии. Натискът отслабва в средата на 60-те с подобряването на съветско-турските отношения.[25]
През 1964 година външният министър Иван Башев представя пред Политбюро обширен доклад, предлагащ организирането на нова кампания за изселване.[26] Той е приет с общо одобрение и са започнати преговори с Турция, които обаче се проточват, поради стремежа на Турция да ограничи изселванията главно до близки на вече заминалите.[27]
През 1968 година между България и Турция е сключена спогодба с десетгодишен срок за „събиране на разделените семейства“, с която се дава възможност на относително широк кръг роднини на изселници да напуснат България. Броят на изселниците по тази спогодба е около 115 хиляди души, като повечето заминават в края на нейния срок на действие, през 1975 – 1978 година. За разлика от останалите изселнически вълни, тази включва главно хора с добра квалификация, които успешно се интегрират в турската средна класа.[24]
Възродителен процес
[редактиране | редактиране на кода]
Демографски процеси
[редактиране | редактиране на кода]След 1878 година турски маси постоянно се изселват от България към Турция или други европейски страни. Този процес продължава и до днес. В резултат на това процентът на турското население в България постоянно намалява.
| Година | Турска етническа група | Българска етническа група | Общо население на България |
|---|---|---|---|
| 1900 | 531 240 (14,2%) | 2 888 219 | 3 744 283 |
| 1905 | 488 010 (12,1%) | 3 203 810 | 4 035 575 |
| 1910 | 465 641 (10,7%) | 3 518 756 | 4 337 513 |
| 1920 | 520 339 (10,7%) | 4 036 056 | 4 846 971 |
| 1926 | 577 552 (10,5%) | 4 557 706 | 5 528 741 |
| 1934 | 591 193 (9,7%) | 5 204 217 | 6 077 939 |
| 1946 | 675 500 (9,6%) | 5 903 580 | 7 029 349 |
| 1956 | 656 025 (8,6%) | 6 506 541 | 7 613 709 |
| 1965 | 780 928 (9,5%) | 7 231 243 | 8 227 966 |
| 1975 | 730 728 (8,4%) | 7 930 024 | 8 727 771 |
| 1985 | ~800 000 (est.) | ~8 000 000 (est.) | 8 948 649 |
| 1992 | 800 052 (9,4%) | 7 271 185 | 8 487 317 |
| 2001 | 746 664 (9,4%) | 6 655 210 | 7 932 984 |
| 2011 | 588 318 (8,8%) | 5 664 624 | 6 680 980 |
| aПоказва данни от общия резултат от преброяването през 1880 г. в Княжество България и Източна Румелия. bПоказва данни по майчин език. Преброяванията са през 1880 1887 и 1892 г. | |||
| Източник (1900 – 2001):[28] Източник (1880 – 1892):[29] | |||
Миграционни процеси
[редактиране | редактиране на кода]Едно от големите изселвания от България към Турция е след т.нар. Възродителен процес при който принудително са сменени имената на стотици хиляди мюсюлмани от традиционните турско-арабски с български. В последвалите събития и т.нар. Голяма екскурзия започва изселване на мюсюлмани към югоизточната ни съседка. Изселват се над 300 000 турци в разрешения тримесечен срок около 100 000 се завръщат по родните си места.
| Година | Брой |
|---|---|
| 1877 – 78 | 130 000 [30][31] |
| 1912 – 1930 | 240 000[32] |
| 1931 – 1939 | 100 000[32] |
| 1950 – 1951 | 150 000[32] |
| 1952 – 1968 | 24[33] |
| 1969 – 1974 | 52 000[34] |
| 1979 | 50 000[35] |
| 1979 – 1988 | 10[33] |
| 1989 | 300 000 [36] |
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Türkiye Büyük Millet Meclisi (T. B. M. M.) TUTANAK DERGİSİ – Grand National Assembly of Turkey Архив на оригинала от 2019-05-16 в Wayback Machine., Session 122, 30 юни 2005.
- ↑ MIGRATIONS MÉDITERRANÉENNES RAPPORT 2008 – 2009 Архив на оригинала от 2012-03-15 в Wayback Machine.. Октомври 2009.
- ↑ Turkish Bulgarians fastest-growing group of immigrants in The Netherlands. Посетен на 30 януари 2010.
- ↑ Nieuwe Turk is Bulgaar. Посетен на 30 януари 2010.
- ↑ Хиляди български турци не успяха да дадат своя вот в Кипър, за което много истински българи са благодарни.
- ↑ 10 000 наши сънародници в „несъществуващата страна“ Архив на оригинала от 2010-12-13 в Wayback Machine..
- ↑ SLiNer[неработеща препратка]. Януари 2009.
- ↑ Stein, Jonathan. The Politics of National Minority Participation in Post-communist Europe, p. 238. M.E. Sharpe, 2000. ISBN 0-7656-0528-7
- ↑ R.J.Crampton. „A concise history of Bulgaria“, p. 36. Cambridge University Press, 1997.
- ↑ Население по местоживеене, възраст и етническа група // Национален статистически институт, 2011. Посетен на 13 юни 2012.
- ↑ Ethno-Nationalism during Democratic Transition in Bulgaria: Political Pluralism as an Effective Remedy for Ethnic Conflict. Bistra-Beatrix Volgyi. Department of Political Science. York University – YCISS Post-Communist Studies Programme Research Paper Series. Paper Number 03, март 2007, p. 16. (Since The word „Türk“ had only one general meaning; Turkic, like; Ottoman Turks or shortly Turks and Tatar Turks)
- ↑ www.ethnopolitics.org
- ↑ Митхат паша „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“, стр. 1152 на френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж“, година VІІ, януари-юли 1878 г., Париж.
- ↑ Варненски новини - дигитално копие - 05/04/1914, No. 382, 2 стр.
- ↑ Маринов 2009, с. 505 – 506.
- ↑ Маринов 2009, с. 506.
- ↑ а б Маринов 2009, с. 506 – 507.
- ↑ Аврамов 2016, с. 43.
- ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 26.
- ↑ Аврамов 2016, с. 38 – 41.
- ↑ Аврамов 2016, с. 39 – 41.
- ↑ Аврамов 2016, с. 46 – 47.
- ↑ Аврамов 2016, с. 50.
- ↑ а б Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 118 – 119.
- ↑ Маринов 2009, с. 507 – 508.
- ↑ Аврамов 2016, с. 55 – 59.
- ↑ Аврамов 2016, с. 59 – 60.
- ↑ Население по местоживеене пол и етническа група (Population by place of residence sex and ethnic group) // NSI, 1900 – 2011.
- ↑ uselectionatlas.org
- ↑ R.J.Crampton 1997 p.426
- ↑ Hupchick 2002 pp.265
- ↑ а б в Traian Stoianovich: „Balkan worlds: the first and last Europe“ pp.200
- ↑ а б Eminov Ali Turks and Other Muslim Minorities in Bulgaria New York Routledge 1997 Hoepken W. „Modernisierung und Nationalismus: Sizialgeschichtliche Aspeckte der Bulgarischen Minder hertenpolitik gegennüber den Türken“ Schönfeld R. ed Nationalitätenprobleme in Südosteuropa Munich Oldenbourg 1997 p. 255 – 303 Erdinç Didar „Bulgaristan'daki Değişim Sürecinde Türk Azınlığın Ekonomik Durumu“ Türkler Ankara 2002 s.394 – 400.
- ↑ Suzan Ilcan: „Longing in belonging: the cultural politics of settlement“ pp.78
- ↑ R. J. Crampton: „A short history of modern Bulgaria“ pp.190
- ↑ Румен Аврамов, Екзодус: човешката вълна от 1989 г. сп. Либерален преглед, Дискусии – България; 23 януари 2017 г.
- Цитирани източници
- Аврамов, Румен. Икономика на „Възродителния процес“. София, Център за академични изследвания, 2016. ISBN 978-954-320-582-0.
- Маринов, Чавдар. От „интернационализъм“ към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.
| ||||||||||||||||||||