Направо към съдържанието

Оксфордски университет

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Оксфордски университет
University of Oxford
Universitas Oxoniensis
Колеж Christ Church
Колеж Christ Church
ДевизDominus illuminatio mea
Основанок. 1096 г.
ВидПубличен
КанцлерКрис Патън
Студенти23 195 (2016)
МестоположениеОксфорд, Англия
Цветове  Оксфордско синьо
ЧленствоORCID[1][2]
World Wide Web Consortium[3][4]
arXiv[5]
Сайтwww.ox.ac.uk
51.755° с. ш. -1.255° и. д.
Местоположение в Оксфордшър
Оксфордски университет в Общомедия

Оксфордският университет (на английски: University of Oxford), или само Оксфорд, е колежански изследователски университет в Оксфорд, Англия. Има доказателства за преподаване в него още през 1096 г., което го прави най-старият университет в англоезичния свят и вторият най-стар университет в света с непрекъсната дейност.[6][7]

От 1167 г., когато крал Хенри II забранява на английските студенти да посещават Парижкия университет, Оксфорд се разраства бързо. След конфликта между студенти и жители на Оксфорд през 1209 г. някои от преподавателите отиват на североизток в Кеймбридж, където основат Кеймбриджкия университет.[8] Двата английски стари университета споделят много общи черти и се наричат заедно Оксбридж.

Днес Оксфордският университет е сред най-уважаваните и най-добрите британски висши училища, особено в областта на историческите и политическите науки. Поради качеството на британските университети е на челно място в Европа. Член е на университетското обединение Europaeum.

Университетът се състои от тридесет и девет полуавтономни съставни колежа, пет частни колежа и набор от академични отдели, които са организирани в четири факултета.[9] Всички колежи са самоуправляващи се институции в рамките на университета, като всеки контролира собственото си членство и има своя собствена вътрешна структура и дейности. Всички студенти са членове на колеж.[10] Оксфорд няма основен кампус и неговите сгради и съоръжения са разпръснати из центъра на града. Бакалавърското обучение в Оксфорд се състои от лекции, уроци в малки групи в колежите и залите, семинари, упражнения и понякога допълнителни уроци, предоставяни от централните университетски факултети и отдели. Следдипломното обучение се предоставя предимно централно.

Оксфорд управлява най-стария университетски музей в света – Музей „Ашмол“, най-голямото университетско издателство в света и най-голямата академична библиотечна система в цялата страна.[11]

Оксфордският университет има широк кръг от известни възпитаници, включително 30 министър-председатели на Обединеното кралство и много държавни и правителствени ръководители по света.[12] Към октомври 2022 г. 73 лауреати на Нобелова награда, 4 носители на Филдсови медали и 6 носители на наградата „Тюринг“ са учили, работили или имали гостуващи стипендии в Оксфордския университет,[12] докато неговите възпитаници са спечелили 160 олимпийски медала.[13] Оксфорд е дом на множество стипендии, включително Стипендия „Родс“ (на англ. Rhodes Scholarship) – една от най-старите международни програми за стипендии за висшисти.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Основаване

[редактиране | редактиране на кода]

Датата на основаване на Оксфордския университет е неизвестна.[14] Известно е, че преподаването в него съществува под някаква форма още през 1096 г., но не е ясно кога точно е възникнал университетът. Ученият Теобалд от Етамп изнася лекции в Оксфорд в началото на 1100 г.

Университетът се разраства бързо от 1167 г., когато крал Хенри II забранява на английски студенти да учат в Парижкия университет след спор с Томас Бекет. През 1188 г. историкът Джералд от Уелс изнася публична лекции пред университетските лектори. През 1190 г. пристига първият известен чуждестранен студент – Емо от Фризия.

Колеж „Бейлиъл“ – един от най-старите съставни колежи на университета

До 1201 г. университетът е оглавяван от „magister scholarum (ръководител на църковно училище) Oxonie“, на когото през 1214 г. е присъдена титлата „канцлер“. През 1231 г. преподавателите са признати за universitas или корпорация.[15] Университетът получава Кралска харта през 1248 г. по време на управлението на крал Хенри III.[16]

Въздушен изглед към двора на колежа „Мъртън“ – най-старият четириъгълен двор на университета, построен между 1288 и 1378 г.

През XIII век конфликтите между жителите на Оксфорд и студентите ускоряват създаването на примитивни общежития. Те са наследени от първите колежи в Оксфорд, които започват като дарени къщи или средновековни общежития под надзора на магистър. В периода 1249 – 1264 г. са създадени най-старите колежи – Бейлиъл и Мъртън.[17] След конфликта през 1209 г. някои академици бягат от насилието в Кеймбридж и на други места, като по-късно основават Кеймбриджкия университет.[8][18]

Студентите се свързват на базата на географски произход в две „нации“ (регионални студентски обединения), представляващи Севера (Северняците или Бореалес, които включват англичаните от север на река Трент и шотландците) и Юга (Южняците или Австралиите, които включват англичаните от юг на река Трент, ирландците и уелсците).[19][20] През по-късните векове географският произход продължава да оказва влияние върху принадлежността на много студенти, когато членството в колеж или постоянен частен колеж става обичайно в Оксфорд. Освен това членове на много религиозни ордени, включително доминиканци, францисканци, кармелити и августинци, се установяват в Оксфорд в средата на XIII век, печелят влияние и поддържат домове или аули за студенти.[21] Приблизително по същото време частни благодетели създават колежи като самостоятелни научни общности. Сред най-ранните такива основатели са Уилям от Дърам, който през 1249 г. дарява Университетския колеж,[21] и барон Джон I де Бейлиъл (баща на бъдещия крал на Шотландия Джон I Бейлиъл) – Колеж „Бейлиъл“ носи неговото име.[19] Друг основател, Уолтър де Мертън, лорд-канцлер на Англия и впоследствие епископ на Рочестър, измисля серия от правила за живот в колежа.[22][23] По този начин Колеж „Мъртън“ става модел за такива учреждения в Оксфорд,[24] както и в Кеймбриджкия университет. След това нарастващ брой студенти живеят в колежи, а не в постоянни частни колежи и религиозни домове.[21]

През 1333 – 1334 г. опитът на някои недоволни учени от Оксфорд да основат нов университет в Стамфорд, Линкълншър, е блокиран от университетите в Оксфорд и Кеймбридж, които подават петиция до крал Едуард III.[25] След това, до 1820-те години, не е разрешено да се основават нови университети в Англия, дори и в Лондон; по този начин Оксфорд и Кеймбридж имат дуопол, което е необичайно за големите западноевропейски страни.[26][27]

Оксфорд постига превъзходство над всяко друго учебно заведение и печели похвалите на папи, крале и мъдреци по силата на своята древност, учебна програма, доктрина и привилегии. През 1355 г. Едуард III отдава почит на университета за неговия безценен принос към обучението. Той коментира и службата към Държавата на изявени възпитаници на Оксфорд.[17]

Джон Уиклиф, преподавател от Колеж „Бейлиъл“ от XIV век, се бори за Библия на английски език, против волята на папството.[17]

Ренесанс и Просвещение

[редактиране | редактиране на кода]
През 1605 г. Оксфорд все още е ограден град, но няколко колежа са построени извън градските стени (северът е в долната част на картата).

Новото обучение през Ренесанса оказва силно влияние върху Оксфорд от края на XV век нататък. Сред университетските учени от периода са Уилям Гросин, който допринася за възраждането на изучаването на гръцки език,[28] и Джон Колет, известен библейски учен.[29]

През XVI век крал Хенри VIII принуждава университета да приеме развода му с Катерина Арагонска, а англиканските църковници Кранмър, Латимър и Ридли по-късно са съдени за ерес и изгорени на клада в града.[17] С Английската реформация и прекъсването на общуването с Римокатолическата църква учени-отстъпници от Оксфорд бягат в Континентална Европа, установявайки се по-специално в Университета в Дуе, Франция.[30] Методът на преподаване в Оксфорд се трансформира от средновековния схоластичен метод в ренесансовото образование, въпреки че институциите, свързани с университета, претърпяват загуба на земя и приходи.

Като център за обучение и стипендия репутацията на Оксфорд намалява през Просвещението. Записванията намаляват и преподаването страда.

През 1636 г.[31] Уилям Лод – канцлер и архиепископ на Кентърбъри, кодифицира устава на университета. Това до голяма степен остава неговите ръководни разпоредби до средата на XIX век. Лод е отговорен и за предоставянето на харта, осигуряваща привилегии за Oxford University Press, и той прави значителен принос за Бодлиевата библиотека – основната библиотека на университета. От началото на Англиканската църква като държавна църква до 1866 г. членството в църквата е изисквано за получаване на бакалавърска степен от университета, а на несъгласните е разрешено да получат магистърска степен едва през 1871 г.[32]

Emblem of the 17th century English Invisible College
Емблема на Невидимия колеж от 17 век
Гравюра с Крайст Чърч, Оксфорд, 1742 г.

Университетът е роялистки по време на Гражданската война в Англия (1642 – 1649), за разлика от града, който подкрепя Кръглоглавите.[33] Чарлз I провежда контрапарламент в Конгресната зала на университета.[17] От средата на XVIII век нататък обаче университетът почти не участва в политически конфликти.

Колеж „Уодъм“, основан през 1610 г., е бакалавърският колеж на сър Кристофър Рен. Рен е част от брилянтна група учени експериментатори в Оксфорд през 1650-те г. – Оксфордският философски клуб, който включва Робърт Бойл и Робърт Хук. Тази група, която понякога е свързвана с Невидимия колеж[34] на Бойл, провежда редовни срещи в Уодъм под ръководството на директора на колежа Джон Уилкинс и групата формира ядрото, което основава Кралското общество.[35]

XVIII век се превръща в епоха на научни открития и религиозен разцвет. Едмънд Халей – професор по геометрия, предсказа завръщането на кометата, която носи неговото име. Молитвените събрания на Джон и Чарлз Уесли полагат основите на Методисткото общество.[17]

Модерна епоха

[редактиране | редактиране на кода]

Студенти

[редактиране | редактиране на кода]

Преди реформите в началото на XIX век учебната програма в Оксфорд е известна като ограничена и непрактична. Сър Спенсър Уолпол – историк на съвременна Великобритания и висш държавен служител, не е следвал в университет. Той казва: „Малко лекари, малко адвокати, малко хора, предназначени за търговия, някога са мечтали да преминат през университетска кариера.“ Той цитира комисарите на Оксфордския университет през 1852 г., които казват: „Образованието, дадено в Оксфорд, не е такова, че да допринесе за напредъка в живота на много хора, с изключение на тези, предназначени за служение.“[36] Въпреки това Уолпол твърди:[37]

„ Сред многото недостатъци на университетското образование обаче имаше едно добро нещо и това бе образованието, което студентите си дадоха. Бе невъзможно да се съберат 1000 или 1200 от най-добрите млади мъже в Англия, да им се даде възможност да се запознаят един с друг и пълната свобода да живеят живота си по свой начин, без да се развият в най-добрите сред тях някои възхитителни качества на лоялност, независимост и самоконтрол. “

От студентите, завършили през 1840 г., 65% са синове на професионалисти (34% са англикански духовници). След дипломирането си 87% стават професионалисти (59% като англикански духовници). От студентите, завършили през 1870 г., 59% са синове на професионалисти (25% са англикански духовници). След дипломирането си 87% стават професионалисти (42% като англикански духовници).[38][39]

М. С. Къртойс и H. С. Джоунс твърдят, че възходът на организирания спорт е една от най-забележителните и отличителни черти в историята на университетите в Оксфорд и Кеймбридж в края на XIX и началото на XX век. Той е пренесен от атлетизма, преобладаващ в държавните училища като Итън, Уинчестър, Шрусбъри и Хароу.[40]

Всички студенти, независимо от избраната от тях област на обучение, трябва да прекарат (поне) първата си година в подготовка за изпит за първа година, силно фокусиран върху класическите езици. Студентите по естествени науки намират това за особено обременяващо и подкрепят отделна научна степен, като изучаването на старогръцки език е премахнато от задължителните им курсове. Тази концепция за бакалавър на науките е приета в други европейски университети (Лондонският университет я прилага през 1860 г.), но предложението от 1880 г. в Оксфорд за замяна на класическите с модерни езици (като немски или френски) е неуспешно. След значителни вътрешни спорове относно структурата на учебната програма по изкуства, през 1886 г. „предварителният курс по естествени науки“ е признат за квалифицираща част от изпита за първата година.[41]

В началото на 1914 г. университетът приютява около 3000 студенти и около 100 докторанти. По време на Първата световна война много студенти и преподаватели се присъединяват към въоръжените сили. До 1918 г. почти всички преподаватели са в униформи, а студентското население в резиденцията е намалено до 12 % от общия брой преди войната.[42] Общо 14 792 членове на университета са служили във войната, като 2716 (18,36%) от тях са убити.[43] Не всички членове на университета, участващи в Първата световна война, са на страната на Съюзниците: има забележителен мемориал на членовете на Ню Колидж, служили в германските въоръжени сили, с надпис „В памет на мъжете от този колеж, които идват от чужда земя, влязоха в наследството на това място и се върнаха, биха се и умряха за своята страна във войната 1914–1918“. През годините на войната сградите на университета се превръщат в болници, кадетски школи и военни тренировъчни лагери.[42]

Реформи

[редактиране | редактиране на кода]

Две парламентарни комисии през 1852 г. издават препоръки за Оксфорд и Кеймбридж. Арчибалд Кембъл Тейт – бивш директор на училище по ръгби, е ключов член на Оксфордската комисия; той иска Оксфорд да следва немския и шотландския модел, в който професурата е от първостепенно значение. Докладът на комисията предвижда централизиран университет, управляван предимно от професори и факултети, с много по-силен акцент върху научните изследвания. Професионалният състав трябва да бъде подсилен и по-добре заплатен. За студентите трябва да отпаднат ограниченията за влизане и да се дадат повече възможности на по-бедните семейства. Той призова за разширяване на учебната програма, с отличие, което да се присъжда в много нови области. Бакалавърските стипендии трябва да бъдат отворени за всички британци. Стипендиите за висше образование трябва да бъдат отворени за всички членове на университета. Той препоръчва стипендиантите да бъдат освободени от задължението за ръкополагане. На студентите трябва да бъде позволено да спестяват пари, като се настаняват в града, вместо в колеж.[44][45]

Системата от отделни почетни школи за различни предмети започва през 1802 г. с математика и Literae Humaniores (класически науки).[46] Школите по „Естествени науки“ и „Право и съвременна история“ са добавени през 1853 г.[46] До 1872 г. последната от тях се разделя на „Право“ и „Модерна история“. Теологията става шестата почетна школа.[47] В допълнение към тези бакалавърски степени с отличие се предлага и все още се предлага следдипломна бакалавърска степен по гражданско право (BCL).[48]

В средата на XIX век се наблюдава въздействието на Оксфордското движение (1833 – 1845),[49] водено от бъдещия кардинал Джон Хенри Нюман. Движението се стреми да съживи католическите аспекти на Англиканската църква. Нюман става римокатолик през 1845 г. и по-късно е направен кардинал. През 2019 г. е канонизиран за светец.[17]

През 1860 г. новият Университетски музей е сцена на известния дебат между Томас Хъксли, защитник на еволюцията, и епископ Уилбърфорс.[17]

Влиянието на реформирания модел на германските университети достига до Оксфорд чрез ключови учени като Едуард Бувери Пюзи, Бенджамин Джоует и Макс Мюлер.

Административните реформи през XIX век включват замяната на устните изпити с писмени приемни изпити, по-голяма толерантност към религиозното несъгласие и създаването на четири женски колежа. Решенията на Тайния съвет през XX век (напр. премахването на задължителното ежедневно богослужение, отделянето на Regius професурата по иврит от духовен статут, отклоняването на богословските наследства на колежите за други цели) разхлабват връзката с традиционното вярване и практика. Освен това, въпреки че акцентът на университета исторически е върху класическите знания, неговата учебна програма се разширява през XIX век, за да включва научни и медицински изследвания. Познаването на старогръцки се изисква за прием до 1920 г., а на латински – до 1960 г.

Оксфордският университет започва да присъжда докторски степени за научни изследвания през първата третина на XX век. Първата оксфордска докторска степен по математика е присъдена през 1921 г.[50]

Списъкът на изтъкнатите учени в Оксфордския университет е дълъг и включва много хора, които имат голям принос в политиката, науката, медицината и литературата. Към октомври 2022 г. 73 нобелови лауреати и повече от 50 световни лидери са били свързани с Оксфордския университет.[12]

XX – XXI век

[редактиране | редактиране на кода]

През XX и началото на XXI век Оксфорд създава големи нови изследователски капацитети в естествените и приложните науки, включително медицината. По този начин той подобрява и укрепва традиционната си роля на международен фокус за обучение и форум за интелектуален дебат. Оксфордският университет е в центъра на реакцията срещу COVID-19 от самото начало на кризата, оставайки в челните редици на глобалните усилия за борба с болестта и за смекчаване на многобройните ѝ ефекти, като разработване на ваксина и идентифициране на лечения. До началото на 2022 г. повече от 2,6 милиарда дози от ваксината на Оксфорд/Астра Дзенека са доставени в над 180 страни, като приблизително 2/3 отиват в страни с ниски и средни доходи. Смята се, че тя е помогнала за предотвратяването на 50 милиона случая на COVID-19, пет милиона хоспитализации и е спасила повече от един милион живота.[17]

Образование на жените

[редактиране | редактиране на кода]

Университетът приема статут през 1875 г., позволяващ изпити за жени за приблизителна бакалавърска степен.[51] За кратък период от време в началото на 1900 г. това позволява на т. нар. „параходни дами“[52] да получат дипломи ad eundem[53] от Дъблинския университет.[54][55]

Лейди Маргарет Хол, основан през 1878 г.
Колеж „Самървил“, основан през 1879 г.

През юни 1878 г. е създадена Асоциацията за женско образование (AEW), която има за цел евентуалното създаване на женски колеж в Оксфорд. Някои от по-известните нейни членове са Джордж Гранвил Брадли, Т. Х. Грийн и Едуард Стюарт Талбот. Талбот настоява за специфично англиканска институция, което е неприемливо за повечето от останалите членове. Двете страни в крайна сметка се разделят и групата на Талбот основава Лейди Маргарет Хол през 1878 г., а T. Х. Грийн основава неденоминационния колеж „Самървил“ през 1879 г.[56] Двата колежа отварят вратите си за първите 21 студентки (12 в Съмървил и 9 в Лейди Маргарет Хол) през 1879 г., които посещават лекции в стаи над оксфордска пекарна.[51] През 1879 г. има и 25 студентки, които живеят у дома или с приятели – група, която се превръща в Обществото на оксфордските домашни студенти, а през 1952 г. в Колеж „Сейнт Ан“.[57][58] Тези първи три женски общества са последвани от Колеж „Сейнт Хю“ (1886)[59] и Колеж „Сейнт Хилда“ (1893).[60] Всички тези колежи по-късно стават съвместни, като се започне с Лейди Маргарет Хол и Сейнт Ан през 1979 г.[61][62] и се завърши със Сейнт Хилда, който започва да приема студенти от мъжки пол през 2008 г.[63]

В началото на XX век Оксфорд и Кеймбридж са широко възприемани като бастиони на мъжките привилегии,[64] но интеграцията на жените в Оксфорд напредва по време на Първата световна война. През 1916 г. жените са приемани като студентки по медицина наравно с мъжете, а през 1917 г. университетът поема финансова отговорност за изпитите на жените.[42]

На 7 октомври 1920 г. жените стават пълноправни членове на университета и получават правото да вземат степени.[65] През 1927 г. университетските преподаватели създават квота, която ограничава броя на студентките до 1/4 от този на мъжете – решение, което е отменено едва през 1957 г.[51] През този период обаче колежите в Оксфорд са еднополови, така че броят на жените също е ограничен от капацитета на женските колежи да приемат студенти. Едва през 1959 г. женските колежи получават пълен колегиален статут.[66]

През 1974 г. Брейзноуз, Джизъс, Уодъм, Хертфорд и Сейнт Катрин стават първите изцяло мъжки колежи, които започват да приемат жени.[67][68] По-голямата част от мъжките колежи приемат първите си студентки през 1979 г.[68] с Крайст Чърч през 1980 г.[69] и Ориъл през 1985 г. като последен мъжки колеж, който приема жени.[70] Повечето от висшите колежи в Оксфорд са основани като учебни заведения за съвместно обучение през XX век, с изключение на Сейнт Антъни, който е основан като мъжки колеж през 1950 г. и започва да приема жени едва през 1962 г.[71] До 1988 г. 40% от студентите в Оксфорд са жени.[72] През 2016 г. 45% от студентското население и 47% от студентите са жени.[73][74]

През юни 2017 г. Оксфорд обявява, че от следващата академична година студентите по история могат да изберат да се явяват на изпит от вкъщи в някои курсове, с намерението това да изравни процентите на степени, присъдени на жени и мъже в Оксфорд.[75] През същото лято тестовете по математика и информатика са удължени с 15 минути, за да се види дали резултатите на студентките ще се подобрят.[76][77]

Детективският роман Gaudy Night на Дороти Сейърс, която е една от първите жени, получили академична степен в Оксфорд, се развива до голяма степен в изцяло женския колеж „Шрюсбъри“ (базиран на колежа на Сейърс „Съмървил“[78]), а въпросът за образованието на жените е централен в неговия сюжет. Книгата на социалната историчка и възпитаничка на колежа „Самървил" Джейн Робинсън Bluestockings: A Remarkable History of the First Women to Fight for an Education дава много подробен и задълбочен разказ за тази история.[79]

Сгради и обекти

[редактиране | редактиране на кода]
Въздушна панорамна снимка към университета
Въздушна панорамна снимка към университета

Основни обекти

[редактиране | редактиране на кода]

Университетът е „градски университет“, тъй като няма основен кампус, а вместо това колежите, факултетите, местата за настаняване и другите съоръжения са разпръснати из центъра на града. Научната зона, в която са разположени повечето научни отдели, е зоната, която най-много прилича на кампус. Кварталът на обсерваторията Радклиф с площ от 4 хектара в северозападната част на града в момента е в процес на разработка.

Емблематичните университетски сгради включват Радклиф Камера, Шелдънския театър, използван за музикални концерти, лекции и университетски церемонии, и Изпитните училища, където се провеждат изпити и някои лекции. Университетската църква "Света Богородица" е използвана за университетски церемонии преди построяването на театъра. Катедралата „Крайст Чърч“ служи както за параклис на колеж, така и за катедрала.

През 2012–2013 г. университетът построява противоречивото еднохектарово общежитие „Касъл Мил“ от 4–5-етажни блокове със студентски апартаменти с изглед към Крипли медоу и историческата Порт Медоу, блокиращи гледките към шпиловете в центъра на града.[80] Строежът е оприличен на изграждането на „небостъргач до Стоунхендж“.[81]

Паркове

[редактиране | редактиране на кода]

Университетските паркове са 28 хектарова паркова зона в североизточната част на града, близо до колежите „Кебъл“, „Съмървил“ и Лейди Маргарет Хол. Отворен е за обществеността през светлата част на деня. Освен че съхраняват градини и екзотични растения, парковете съдържат многобройни спортни игрища, използвани за официални и неофициални срещи, а също така съдържат обекти от особен интерес, включително Генетичната градина – експериментална градина за изясняване и изследване на еволюционните процеси.

Ботаническата градина на Хай Стрийт е най-старата ботаническа градина в Обединеното кралство. Съдържа над 8000 различни растителни вида на площ от 4,4, хектара. Това е една от най-разнообразните, но компактни големи колекции от растения в света и включва представители на над 90% от семействата висши растения. Арбореумът Харкорт от 53 хектара е на 9,7 км южно от града и включва естествена гора и 27 хектара ливади. Уитъм Удс от 4 км2 са собственост на университета и се използват за изследвания в областта на зоологията и глобалното затопляне.

Има и различни открити пространства, собственост на колежи, отворени за обществеността, включително Багли Уд и най-вече Крайст Чърч Медоу.[82]

Класиране

[редактиране | редактиране на кода]
Национални класации 2023 2024 Глобални класации 2022 2023 2024
Times Good University Guide 1-ви ARWU 7-и
Guardian University Guide 2-ри QS 3-ти
Sunday Times University Guide 1-ви THE 1-ви
The Complete University Guide 2-ри

Оксфорд редовно се класира сред петте най-добри университета в света и в момента е класиран на първо място в света в Класацията на световните университети на Times Higher Education,[83][84] както и в Класацията на световните университети на Форбс.[85] Той заема 1-ва позиция в Times Good University Guide за единадесет последователни години,[86] и медицинското училище също поддържа първо място в таблицата „Клинични, предклинични и здравни“ на Times Higher Education (THE) World University Rankings за последните седем последователни години.[87] През 2021 г. се класира на шесто място сред университетите по света според SCImago Institutions Rankings.[88] THE също така признава Оксфорд за една от „шестте супер марки" в света в своята Световната класация за репутация, заедно с Калифорнийския университет – Бъркли, Кеймбриджкия университет, Харвардския университет, Масачузетския технологичен институт и Станфордския университет.[89] Университетът е пети в световен мащаб в класацията на US News.[90] Неговото Бизнес училище „Саид“ е на 13-то място в света в Global MBA класацията на Файненшъл Таймс.[91]

Оксфорд е класиран на 13-то място в света през 2022 г. от Nature Index, който измерва най-големите участници в публикации, публикувани в 82 водещи списания.[92][93] Той е класиран като пети най-добър университет в света и първи във Великобритания за формиране на главни изпълнителни директори според Professional Ranking World Universities[94] и първи в Обединеното кралство за качеството на своите възпитаници, избрани от специалистите по подбор на най-големите компании в Обединеното кралство.[95]

В Complete University Guide за 2018 г. всичките 38 предмета, предлагани от Оксфорд, се нареждат в топ 10 на национално ниво, което означава, че Оксфорд е един от само двата университета с много факултети (заедно с Кеймбридж) в Обединеното кралство, които имат 100% от своите предмети в топ 10.[96] Компютърни науки, медицина, философия, политика и психология са класирани на първо място в Обединеното кралство от наръчника.[97]

Според QS World University Rankings by Subject Оксфордският университет също се нарежда като номер едно в света за четири хуманитарни дисциплини: английски език и литература, съвременни езици, география и история. Освен това се нарежда на второ място в световен мащаб за антропология, археология, право, медицина, политика и международни изследвания, и психология.

Прием

[редактиране | редактиране на кода]

Като едно от най-престижните учебни заведения в Европа и в света, Оксфорд има и един от най-селективните и с голяма конкуренция приеми за места. Системата за избор се състои от интервюиране на кандидатите в колежа, който са посочили за следване, от техни потенциални ръководители по избраната специалност. Кандидатите са длъжни да ползват Британската система UCAS за подаване на документи към университета: доказване на изпитни оценки, лично изявление, описание на предприети извънучебни занимания и лични данни.

Поради факта, че повече от половината приети от Оксфордския университет британски кандидат-студенти са получили средното си образование в частния учебен сектор и че приемът на ученици от сферата на стандартното общо образование остава сравнително нисък, университетът често бива предмет на остра критика и обвинения в елитарност. Един от главните доводи срещу това е, че поради естеството на британската учебна система мнозинството най-интелигентни и успешни ученици учат в частни училища, което обяснява защо тези заведения са главният източник на кандидати за елитните университети като Оксфордския и Кеймбриджкия.

Структура

[редактиране | редактиране на кода]

Университетът е организиран на 2 нива – колежно и факултетно/катедрено. Това може да е малко объркващо, защото на практика университетът представлява федерация на колежите, които са самоуправляващи се единици, с обща централна администрация начело с вицеканцлер. Академичните факултети са част от тази структура и са също централни, те не са част от никой колеж. Факултетите осъществяват научната дейност, предоставят необходимата материална база за обучение и изследвания, организират лекции и семинари и определят програмите и насоките за обучение на студентите. Членовете на един академичен факултет са разпръснати сред колежите; макар и дадени колежи да са по-силни в някои дисциплини (например Нъфилд Колидж е център за социални науки), те са по-скоро изключение, тъй като повечето колежи представляват пъстра смесица от преподаватели и студенти от различни дисциплини. Материалната база като например библиотеките се предоставя на всички нива: от централния университет – Бодлиевата библиотека, от факултетите (например библиотеката на факултета по английски) и от колежите – всеки от тях поддържа мултидисциплинарна библиотека за ползване от членовете му.

Колежите (различни по-размер) в Оксфорд са над 30 и са местата, в които се организира обучението, протича студентският живот и където студентите живеят през по-голямата част от следването си. Благодарение на колежите, студентите могат да ползват обучение, близко до индивидуалното – при тази система упражнения се провеждат в присъствието на няколко (често 1 – 2) студенти и един преподавател. С тази система се свързва в значителна степен успехът на обучението и тя е уникална за Оксфорд и Кеймбридж (наричани понякога заедно Оксбридж) в Обединеното кралство.

Такава система е много скъпа и в контекста на намалено държавно дотиране на образованието поддържането ѝ изисква набиране на все повече частни и спонсорски средства.

Колежи

[редактиране | редактиране на кода]

Университетът има 44 колежа, в които влизат и петте постоянни частни колежа (PPHs), основани от различни християнски деноминации и запазвали своя религиозен характер. Колежите са малки, мултидисциплинарни общности. Всеки от тях има студенти, академичен и административен персонал. Повечето колежи предлагат храна, библиотеки, настаняване, спорт, социални, културни и развлекателни дейности за своите членове и др. Те имат много общи неща, но всеки има свой характер и история. Всички студенти с бакалавърска степен принадлежат към катедра или факултет и колеж или зала, с изключение на тези, които посещават курсове без да са членове на университета.[10] Колежите носят отговорност за приема на студенти и организирането на тяхното обучение.

Залите и колежите се обединяват в Конференция на колежите, създадена през 1965 г.,[98] която представлява общите интереси на няколко университетски колежа, за да обсъждат въпроси от общ интерес и да действат колективно, когато е необходимо, като например в отношенията с централния университет.[99][100]

Преподавателите в колежите (които са или fellows, или tutors) са общоизвестни като донове, въпреки че терминът рядко се използва от самия университет. Няма обща титла за ръководителите на колежиte: използваните титли включват Warden, Provost, Principal, President, Rector, Master и Dean.

Списък на колежите

[редактиране | редактиране на кода]

в скоби е годината на основаване[101]

  • Ол Соулс Колидж (1438)
  • Бейлиъл Колидж (1263)
  • Брейзноуз Колидж (1509)
  • Крайст Чърч (1546)
  • Корпус Кристи (1517)
  • Егзетър Колидж (1314)
  • Грийн Темпълтън Колидж (2008)
  • Харис Манчестър Колидж (1889)
  • Хертфорд Колидж (1740)
  • Джизъс Колидж (1571)
  • Кибъл Колидж (1870)
  • Келог Колидж (1990)
  • Лейди Маргарет Хол (1878)
  • Линакър Колидж (1962)
  • Линкълн Колидж (1427)
  • Модлин Колидж (1458)
  • Мансфийлд Колидж (1886)
  • Мъртън Колидж (1264)
  • Ню Колидж (1379)
  • Нъфилд Колидж (1958)
  • Ориъл Колидж (1326)
  • Пембрук Колидж (1624)
  • Куинс Колидж (1341)
  • Рюбън Колидж (2019)
  • Сейнт Анс Колидж (1878)
  • Сейнт Антънис Колидж (1953)
  • Сейнт Катринс Колидж (1963)
  • Сейнт Крос Колидж (1965)
  • Сейнт Едмънд Хол (1957)
  • Сейнт Хилдас Колидж (1893)
  • Сейнт Хюс Колидж (1886)
  • Сейнт Джонс Колидж (1555)
  • Сейнт Питърс Колидж (1929)
  • Самървил Колидж (1879)
  • Тринити Колидж (1554)
  • Юнивърсити Колидж (1249)
  • Уодъм Колидж (1610)
  • Улфсън Колидж (1966)
  • Уостър Колидж (1714)

Постоянните частни колежа (PPH) са основани от различни християнски деноминации. Една от разликите между колежа и PPH е, че докато колежите се управляват от fellows[102] на колежа, управлението на PPH се намира, поне отчасти, в съответната християнска деноминация. Петте текущи PPHs са:

  • Блекфрайърс Хол (1221, преоснована 1921)
  • Кемпиън Хол (1896)
  • Риджънтс Парк Колидж (1752)
  • Сейнт Стивънс Хаус (1876)
  • Уиклиф Хол (1877)

Известни възпитаници

[редактиране | редактиране на кода]

През цялата си история значителен брой възпитаници на Оксфорд, известни като Oxonians, изпъкват в много различни области, както академични, така и други. Общо 70 носители на Нобелова награда следват или преподават в Оксфорд, с награди във всичките шест категории.[12] Повече информация за забележителни членове на университета може да се намерят в отделните статии за колежите. Едно лице може да бъде свързано с два или повече колежа като студент, следдипломен и/или член на персонала.

Политика

[редактиране | редактиране на кода]
Британски премиери, учили в Оксфорд
Клемънт Атли, Юнивърсити Колидж
Маргарет Тачър, Самървил Колидж
Риши Сунак, Линкълн Колидж

Тридесет британски министър-председатели следват в Оксфорд, включително Уилям Гладстон, Хърбърт Хенри Аскуит, Клемент Атли, Харолд Макмилан, Едуард Хийт, Харолд Уилсън, Маргарет Тачър, Тони Блеър, Дейвид Камерън, Тереза Мей, Борис Джонсън, Лиз Тръс и Риши Сунак. От всички следвоенни министър-председатели само Гордън Браун е получил образование в университет, различен от Оксфорд (Единбургския университет), докато Уинстън Чърчил, Джеймс Калахан и Джон Мейджър никога не са следвали.[103]

Международни лидери, учили в Оксфорд
Аун Сан Су Чи, Сейнт Хюс Колидж
Индира Ганди, Самървил Колидж
Бил Клинтън, Юнивърсити Колидж

Минимум 30 други международни лидери получават образование в Оксфорд.[12] Тук влизат Харалд V от Норвегия,[104] Абдула II от Йордания,[12] Вилхелм II от Нидерландия, пет министър-председателя на Австралия (Джон Гортън, Малкълм Фрейзър, Боб Хоук, Тони Абът и Малкълм Търнбул),[105][106][107] Шест министър-председателя на Пакистан (Лиакат Али Хан, Хюсейн Шахид Сухраварди, сър Фероз Хан Нун, Зулфикар Али Бхуто, Беназир Бхуто и Имран Хан),[12] два министър-председателя на Канада (Лестър Пиърсън и Джон Търнър),[12][108] два министър-председателя на Индия (Манмохан Сингх и Индира Ганди, макар че Ганди не завършва),[12][109] министър-председател на Цейлон ( Соломон Бандаранайке), Норман Уошингтън Манли от Ямайка,[110] Хайтам бин Тарик Ал Саид (султан на Оман)[111] Ерик Уилямс (премиер на Тринидад и Тобаго), Педро Пабло Кучински (бивш президент на Перу), Абхисит Веджажива (бивш премиер на Тайланд) и Бил Клинтън (първият президент на САЩ, следвал в Оксфорд).[12][112] Артър Мутамбара (заместник министър-председател на Зимбабве), е стипендиант на Родс през 1991 г. Серетсе Кхама, първият президент на Ботсвана, прекарва година в Бейлиъл Колидж. Фестус Могае (бивш президент на Ботсвана) е студент в Юнивърсити Колидж. Активистката за демокрация от Бирма и Нобелов лауреатка Аун Сан Су Чи е студентка в Колеж „Сейнт Хю“.[113] Джигме Хесар Намгиал Вангчук, сегашният управляващ Драконов крал на Бутан, е член на Модлин Колидж.[114] Най-младият лауреат на Нобелова награда в света, Малала Юсафзаи, получава бакалавърска степен по философия, политика и икономика.[115]

Право

[редактиране | редактиране на кода]
Адвокати, учили в Оксфорд
Дейвид Нойберг, Крайст Чърч
Роналд Дуоркин, Модлин Колидж
Елена Каган, Уостър Колидж

Оксфорд завършват голям брой изтъкнати юристи, съдии и адвокати от цял свят. Лордовете Томас Бингам и Алфред Денинг, общопризнати като двама от най-влиятелните английски съдии в историята на англосансконското право,[116][117][118] [119] следват в Оксфорд. В Обединеното кралство трима от настоящите съдии от Върховния съд са възпитаници на Оксфорд: Робърт Рийд (зам. председател на Върховния съд), Никълъс Уилсън и Майкъл Бригс;[120] пенсионираните съдии включват Дейвид Нойбергер (президент на Върховния съд 2012–2017), Джонатан Манс (заместник-председател на Върховния съд 2017–2018), Алън Роджър, Джонатан Съмпион, Марк Савил, Джон Дайсън и Саймън Браун. Дванадесетте лорд-канцлери и деветте лорд-главни съдии са Томас Бингам,[116] Стенли Бъкмастър, Томас Мор,[121] Томас Уолси,[12] Гавин Симондс.[122] Двадесет и двамата лордове на закона са Леонард Хофман, Кенет Диплок, Ричард Уилбърфорс, Джеймс Аткин, Саймън Браун, Никълъс Браун-Уилкинсън, Брайън Хътън, Робърт Гоф, Джонатан Манс, Алън Роджър, Марк Савил, Лесли Скарман, Йохан Стейн;[123] Master of the Rolls включват Алфред Денинг и Уилфред Грийн;[119] Апелативните съдии включват Джон Лоус, Брайън Левисън и Джон Мъмъри. Главните прокурори на британското правителство включват Доминик Грийв, Никълъс Лайъл, Патрик Мейхю, Джон Хобсън, Реджиналд Манингам-Булър, Лайънъл Хийлд, Франк Соскис, Дейвид Максуел Файф, Доналд Сомървел, Уилям Джоуит; Директорите на прокуратурата включват сър Томас Хетерингтън, дама Барбара Милс и сър Кийр Стармър.

В Съединените щати трима от деветте действащи съдии във Върховния съд са от Оксфорд: Стивън Брайър,[124] Елена Каган,[125] и Нийл Горсуч;[126] пенсионирани съдии включват Джон Маршал Харлан II,[127] Дейвид Соутър[128] и Байрън Уайт.[129] В международен план сър Хъмфри Уолдок[130] служи в Международния съд на ООН, Акуа Куениехия, заседавал в Международния наказателен съд, сър Николас Браца[131] и Пол Махони заседават в Европейския съд по правата на човека, Кенет Хейн,[132] Дайсън Хейдън, както и Патрик Кийн са във Върховния съд на Австралия; Кайлас Нат Уанчу и А. Н. Рей са главни съдии на Върховния съд на Индия; Корнелия Сорабджи, първата студентка по право в Оксфорд, е първата адвокатка в Индия; в Хонконг Аариф Барма, Томас Ау и Дорийн Льо Пишон[133] понастоящем работят в Апелативния съд, докато Чарлз Чинг и Хенри Литън са постоянни съдии към Окончателния апелативен съд на Хонконг;[134] Лори Акерман[135] и Едуин Камерън[136] са в Конституционния съд на Южна Африка; шестима младши съдии от Върховния съд на Канада и един главен съдия от вече несъществуващия Федерален съд на Канада също учат в Оксфорд.

Списъкът на известните юристи включва Х. Л. А. Харт,[137] Роналд Дуоркин,[137] Андрю Бъроуз, сър Гюнтер Трайтел, Джеръми Уолдрън, А. В. Дайси, Уилям Блекстоун, Джон Гарднър, Робърт А. Горман, Тимъти Ендикот, Питър Бъркс, Джон Финис, Андрю Ашуърт, Джоузеф Раз, Пол Крейг, Лесли Грийн, Тони Оноре, Нийл Маккормик и Хю Колинс. Други изтъкнати практикуващи, които следват в Оксфорд, са лорд Дейвид Паник,[138] Джефри Робъртсън, Амал Клуни,[139] лорд Едуард Фолкс и Дайна Роуз.

Математика и наука

[редактиране | редактиране на кода]
Учени, следвали в Оксфорд
Стивън Хокинг, Юнивърсити Колидж
Тим Бърнърс-Лий, Куинс Колидж

Четирима математици от Оксфорд: Майкъл Атия, Даниел Куилън, Саймън Доналдсън и Джеймс Мейнард печелят Филдсови медали, често наричани „Нобелова награда за математика“. Андрю Уайлс, който доказва Последната теорема на Ферма, следва в Оксфорд и в момента е Региус професор и професор по математика в Кралското общество в Оксфорд.[140] Маркъс дю Сотоа и Роджър Пенроуз в момента са професори по математика, а Джаки Стедал е била професорка в университета. Стивън Волфрам, главен дизайнер на Mathematica и Wolfram Alpha, учи в университета, заедно с Тим Бърнърс-Лий,[12] изобретател на Уърлд Уайд Уеб,[141] Едгар Код, изобретател на релационната база данни,[142] и Тони Хоаре, пионер на езиците за програмиране и изобретател на бързото сортиране.

Университетът е свързан с единадесет носители на Нобелова награда по химия, шест по физика и шестнадесет по медицина.[143]

Учените – изследователи в Оксфорд включват химика Дороти Ходжкин, която получава Нобеловата си награда за „определяне чрез рентгенови техники на структурите на важни биохимични вещества“,[144] Хауърд Флори, който споделя Нобеловата награда от 1945 г. „за откриването на пеницилина и неговия лечебен ефект при различни инфекциозни заболявания“, и Джон Б. Гудинаф, който споделя Нобеловата награда по химия през 2019 г. „за развитието на литиево-йонни батерии“.[145] Ричард Докинс[146] и Фредерик Соди[147] следват в университета и се връщат с изследователска цел. Робърт Хук, Едуин Хъбъл и Стивън Хокинг следват в Оксфорд.[12]

Робърт Бойл, основател на съвременната химия, никога не е учил официално или е заемал пост в университета, но е живял в града, за да бъде част от научната общност и е удостоен с почетна степен.[148] Известни учени, прекарали кратки периоди в Оксфорд, включват Алберт Айнщайн[149] – създател на Общата теория на относителността и концепцията за фотоните, и Ервин Шрьодингер, формулирал уравнението на Шрьодингер и мисловния експеримент с котката на Шрьодингер. Строителният инженер Рома Агравал, отговорна за лондонския небостъргач Шард, приписва любовта си към инженерството на лятната практика по време на бакалавърската си степен по физика в Оксфорд.

Икономистите Адам Смит, Алфред Маршал, Е. Ф. Шумахер и Амартия Сен прекарват време в Оксфорд.

Литература, музика и театър

[редактиране | редактиране на кода]
Писатели, следвали в Оксфорд
Оскар Уайлд, Модлин Колидж
Вера Британ, Самървил Колидж
Дж. Р. Р. Толкин, Егзътър Колидж
Актьори, учили в Оксфорд
Роуън Аткинсън, Куинс Колидж
Розамунд Пайк, Уодам Колидж
хю Грант, Ню Колидж

Писатели, свързани с Оксфорд, включват Кингсли Еймис и Мартин Еймис, Вера Британ, Антония Сюзън Байът, Луис Карол,[150] Пенелопи Фицджералд, Джон Фаулз, Доктор Сюс, Робърт Грейвс, Грейъм Грийн,[151] Джоузеф Хелър,[152] Кристофър Хитчънс, Олдъс Хъксли,[153] Самюъл Джонсън, Никол Краус, Клайв Стекпълс Луис,[154] Томас Мидълтън, Айрис Мърдок, В. С. Найпол, Филип Пулман,[12] Дороти Сейърс, Викрам Сет,[12] Дж. Р. Р. Толкин,[155] Ивлин Уо,[156] Оскар Уайлд,[157] поетите Пърси Биш Шели,[158] Джон Дън,[159] Алфред Едуард Хаусман,[160] Джерард Менли Хопкинс, Уистън Хю Одън,[161] Томас Стърнз Елиът и Филип Ларкин,[162] и седем поети лауреати: Томас Уортън,[163] Хенри Джеймс Пай,[164] Робърт Сауди,[165] Робърт Бриджис,[166] Сесил Дей-Луис,[167] сър Джон Бетржеман[168] и Андрю Моишън.[6]

Композиторите Юбер Пари, Джордж Бътъруърт, Джон Тавернър, Уилям Уолтън, Джеймс Уитбърн и Андрю Лойд Уебър са били свързани университета.

Актьорите Хю Грант,[169] Кейт Бекинсейл,[169] Розамунд Пайк, Фелисити Джоунс, Джема Чан, Дъдли Мур,[170] Майкъл Пейлин,[12] Тери Джоунс,[171] Ана Попълуел и Роуън Аткинсън са студенти в университета, както и режисьорите Кен Лоуч[172] и Ричард Къртис.[12]

Религия

[редактиране | редактиране на кода]

Оксфорд също дава минимум 12 светци, 19 английски кардинали и 20 архиепископи на Кентърбъри, като последният архиепископ е Роуън Уилямс, който е учил в Уодам Колидж и по-късно е каноничен професор в Крайст Чърч.[12][173] Учението на Дънс Скот е почетено с паметник в университетската църква „Сейнт Мери“. Религиозният реформатор Джон Уиклиф е бил оксфордски учен, за известно време магистър на Бейлиъл Колидж. Джон Колет, християнски хуманист, декан на Колеж „Сейнт Пол“ и приятел на Еразъм Ротердамски, учи в Колеж „Модлин“. Няколко от Каролайн Дивайнс, напр. по-специално Уилям Лод като президент на Сейнт Джонс и канцлер на университета, и несъдебните заседатели, напр. Томас Кен имат близки връзки с Оксфорд. Основателят на Методизма Джон Уесли е учил в Крайст Чърч и е избран за стипендиант на Линкълн Колидж.[174] Първата жена във Великобритания, ръкоположена като свещеник – Констанс Колтман, е учила в Колеж „Самървил“. Оксфордското движение (1833 – 1846) е тясно свързано със сътрудниците на Колеж „Ориъл“ Джон Хенри Нюман, Едуард Бувери Пюзи и Джон Кебъл. Други религиозни фигури са Мирза Насир Ахмад, третият халиф на мюсюлманската общност Ахмадия, Шоги Ефенди, един от назначените водачи на Бахайството, и Джоузеф Кордейро, първият пакистански католически кардинал.[175]

Философия

[редактиране | редактиране на кода]
Философи, следвали в Оксфорд
Джон Лок, Крайст Чърч
Мери Мъджли, Самървил Колидж
Томас Хобс, Хертфорд Колидж

Философската традиция на Оксфорд започва през Средновековието с Робърт Гросетест[176] и Уилям от Окам,[176] известен с бръснача на Окам, сред преподавателите в университета. Томас Хобс,[177][178] Джереми Бентъм и емпирикът Джон Лок получават дипломи от Оксфорд. Въпреки че основните произведения на последния са написани след като напуска Оксфорд, Лок е силно повлиян от дванадесетте години в университета.[176]

Оксфордските философи от XX век включват Ричард Суинбърн, водещ философ в традицията на субстанционалния дуализъм, Питър Хакър, философ на ума, езика, антропологията, известен също и с критиката си на Когнитивната невронаука, Джон Лангшоу Остин, водещ защитник на философията на обикновения език, Гилбърт Райл,[179] автор на Концепцията за ума, и Дерек Парфит, който специализира в личностната идентичност. Други често четени съвременни философи, които са учили в университета, включват Алфред Джулс Еър,[179] Елизабет Анскомб, Пол Грайс, Мери Мидгли, Айрис Мърдок, Томас Нагел, Бърнард Уилямс, Робърт Нозик, Онора О'Нийл, Джон Ролс, Майкъл Сандел и Питър Сингър. Джон Сърл, водещ на мисловния експеримент в Китайската стая, учи и започва академичната си кариера в университета.[180] По същия начин Филипа Фут, която споменава Проблема с вагонетката, учи и преподава в колежа Самървил.[181]

Спорт

[редактиране | редактиране на кода]

Сър Роджър Банистър, който е бил в колежи „Егзътър“ и „Мъртън“, пробягва първата миля под четири минути в Оксфорд.

Около 150 носители на олимпийски медали имат академични връзки с университета, включително сър Матю Пинсент, четворен златен медалист по гребане.[12][182]

Спортисти, учили в Оксфорд
Имран Кан, Кебъл Колидж
Бил Брадли, Уостър Колидж
Матю Пинсънт, Сейнт Катринс

Гребци от Оксфорд, спечелили злато на Олимпиада или Световно първенство, включват Майкъл Блумквист, Ед Куд, Крис Дейвидж, Хю Едуардс, Джейсън Фликинджър, Тим Фостър, Лука Грубор, Кристофър Ливски, Матю Пинсент, Пийт Рийд, Джони Сърл, Андрю Тригс Ходж, Джейк Уетцел, Майкъл Уърли и Барни Уилям. Много възпитаници на Оксфорд също се издигнат до най-високия ешелон в крикета: Хари Алтъм, Бърнард Босанкет (изобретател на гугли), Колин Каудри, Гери Кръчли, Джейми Далримпъл, Мартин Донъли, Р. Е. Фостър (единственият човек капитан на Англия както на крикет, така и на футбол), Чарлз Фрай, Джордж Харис (също служил в Камарата на лордовете), Дъглас Джардин, Малкълм Джардин, Имран Хан (по-късно служил като министър-председател на Пакистан), Софи Льо Маршан, Алън Мелвил, Ифтихар Али Хан Патауди, Мансур Али Хан Патауди, M. Дж. К. Смит и Пелам Уорнър.

Студентите от Оксфорд се отличават и в други спортове. Такива възпитаници включват играчът на американски футбол Майрън Рол (играч на NFL), златни олимпийски медалисти по лека атлетика Дейвид Хъмъри и Джак Лавлок, баскетболистите Бил Брадли (американски сенатор, играч на НБА и златен олимпийски медалист) и Чарлз Томас Макмилън (американски конгресмен, играч от НБА и сребърен олимпийски медалист), фигуристът Джон Миша Петкевич (национален шампион), футболистите Джон Бейн, Чарлз Рефорд-Браун и Кътбърт Отауей, фехтовачът Алън Джей (световен шампион и петкратен олимпийски шампион), модерен петобой Стеф Кук (олимпийски златен медалист), ръгби футболистите Стюарт Барнс, Саймън Даниели, Дейвид Хъмфрис, Дейвид Кърк, Антон Оливър, Роналд Пултън-Палмър, Джо Роф и Уилям Уеб Елис (за който се твърди, че е изобретател на ръгби футбола), Световната купа по ски свободен стил Райън Макс Райли (национален шампион), играчът на поло Клеър Томлинсън (най-високо класирана жена в света) и тенисистът Кларънс Брус.

Авантюри и пътешествия

[редактиране | редактиране на кода]
Изследователи и авантюристи, учили в Оксфорд
Гертруд Бел, Лейди Маргарет Хол
Томас Лорънс, Джизъс Колидж
Уолтър Райли, Ориъл Колидж

Трима от най-известните авантюристи и изследователи, които учат в Оксфорд, са Уолтър Роли, една от най-забележителните фигури на Елизабетинската епоха, Т. Е. Лорънс, чийто живот е в основата на филма от 1962 г. „Лорънс от Арабия“, и Томас Кориат. Последният – автор на „Грубостите на Кориат, погълнат набързо в петмесечни пътувания във Франция, Италия и т.н.“ (1611) и придворен шут на принца на Уелс Хенри Фредерик, се смята за въвел вилицата за и чадъра в Англия и е първият британец, направил Голяма обиколка на Европа.[183]

Други забележителни фигури включват Гертруд Бел, изследователка, археоложка, картографка и шпионка, която, заедно с Т. Е. Лорънс, спомага за установяването на Хашемитските династии в днешна Йордания и Ирак и изиграва важна роля в установяването и администрирането на съвременната държава Ирак; Ричард Франсис Бъртън, който пътува маскиран до Мека и пътува с Джон Хенинг Спик като първите европейски изследователи, посетили Големите африкански езера в търсене на извора на Нил; антропологът Катрин Рутлидж, извършила първото проучване на Великденския остров; алпинистът Том Бурдийон, член на експедицията за първото изкачване на връх Еверест, и Питър Флеминг, авантюрист и пътеписец и по-голям брат на Иън Флеминг, създателят на Джеймс Бонд.

Преподаватели
Студенти и докторанти


Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Жезъл

[редактиране | редактиране на кода]

На 24 май 1936 г., на празника на Св. св. Кирил и Методий, председателят на Балканския комитет сър Едуард Бойл осъществява уникална външнополитическа инициатива. С одобрението на ръководството на Оксфордския университет и в присъствието на представители на българските официални институции той връчва на ректора на Софийския университет акад. Михаил Арнаудов точно копие на близо двестагодишния оксфордски жезъл като символ на академичната власт. Жестът е израз на признание на порасналия международен престиж на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.[184]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ orcid.org
  2. ↑ web.archive.org // Посетен на 20 октомври 2023 г.
  3. ↑ www.w3.org // Посетен на 23 май 2019 г.
  4. ↑ www.w3.org // Посетен на 11 юни 2019 г.
  5. ↑ Our Members / Tier 1 // Посетен на ноември 2021 г.
  6. ↑ а б Sager, Peter. Oxford and Cambridge: An Uncommon History. 2005. с. 36.
  7. ↑ The top 50 universities by reputation // Times Higher Education (THE). Посетен на 26 November 2020.
  8. ↑ а б Early records // University of Cambridge. Посетен на 10 October 2013.
  9. ↑ Oxford divisions // University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2013-10-20. Посетен на 26 November 2013.
  10. ↑ а б What is an Oxford college? // University of Oxford. Посетен на 31 October 2022.
  11. ↑ Libraries // University of Oxford.
  12. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Famous Oxonians // University of Oxford. Посетен на 13 June 2014.
  13. ↑ Oxford at the Olympics // University of Oxford. Посетен на 26 August 2018.
  14. ↑ Preface: Constitution and Statute-making Powers of the University // University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2014-01-04. Посетен на 4 January 2014.
  15. ↑ 2 The University as a Corporate Body // The History of the University of Oxford. Т. I: The Early Oxford Schools. Oxford University Press, 1984. ISBN 978-0-19-951011-5. с. 49.
  16. ↑ Ballard, Adolphus, Tait, James. British Borough Charters 1216–1307. Cambridge University Press, 2010-10-31. ISBN 978-1-108-01034-4. с. 222. Посетен на 13 December 2015. (на латински)
  17. ↑ а б в г д е ж з и History // Посетен на 2023-7-26.
  18. ↑ Davies, Mark. 'To lick a Lord and thrash a cad': Oxford 'Town & Gown' // BBC News. BBC, 4 November 2010. Архивиран от оригинала на 4 January 2014. Посетен на 3 January 2014.
  19. ↑ а б The University of Oxford // A History of the County of Oxford: Volume 3: The University of Oxford. London, Victoria County History, 1954. с. 1–38. Посетен на 15 January 2014.
  20. ↑ H. Rashdall, Universities of Europe, iii, 55–60.
  21. ↑ а б в Brooke, Christopher and Roger Highfield, Oxford and Cambridge, (Cambridge UP, 1988). heavily illustrated
  22. ↑ Edward France Percival. The Foundation Statutes of Merton College, Oxford.
  23. ↑ White, Henry Julian. Merton College, Oxford. 1906.
  24. ↑ Martin, G. H., Highfield, J. R. L. A history of Merton College, Oxford. 1997.
  25. ↑ McKisack, May. The Fourteenth Century 1307–1399. 1963. с. 501.
  26. ↑ Daniel J. Boorstin. The Americans; the Colonial Experience, Vintage // 1958. p. 171–184. Архивиран от оригинала на 2010-06-24. (на английски)
  27. ↑ Christopher Nugent Lawrence Brooke. (1988.) Oxford and Cambridge, Cambridge University Press, Cambridge, p. 56.
  28. ↑ William Grocyn | English educator // Encyclopædia Britannica. Архивиран от оригинала на 2023-01-11. (на английски)
  29. ↑ John Colet | English theologian and educator // Encyclopedia Britannica. Архивиран от оригинала на 2023-01-11. (на английски)
  30. ↑ Moody, Theodore William; Martin, Francis Xavier; Byrne, Francis John, eds. (1991). Early Modern Ireland, 1534–1691. Clarendon Press, 1991. ISBN 978-0-19-820242-4. p. 618. (на английски)
  31. ↑ Statutes of the University of Oxford, 2012–13 (PDF) // Архивиран от оригинала на 2018-02-22. (на английски)
  32. ↑ Universities Tests Act 1871 // UK Parliament. Архивиран от оригинала на 2016-01-01. (на английски)
  33. ↑ Civil War: Surrender of Oxford // Oxfordshire Blue Plaques Scheme. Oxfordshire Blue Plaques Board. Архивиран от оригинала на 2020-05-30. (на английски)
  34. ↑ Невидимият колеж (на англ. Invisible College) е терминът, използван за малка общност от взаимодействащи учени, които често се срещат лице в лице, обменят идеи и се насърчават взаимно. Една група, която е описана като предшественик на Лондонското кралско общество, се състои от редица натурфилософи около Робърт Бойл, като Кристофър Рен. Предполага се, че други членове са включвали видни личности, които по-късно са били тясно свързани с Кралското общество; но няколко групи са предшествали формирането на Кралското общество и кои са били другите членове все още се обсъжда от учените.
  35. ↑ Invisible College (act. 1646–1647). Oxford Dictionary of National Biography (online ed.). Oxford University Press. 2004. doi:10.1093/ref:odnb/95474.
  36. ↑ Sir Spencer Walpole. History of Twenty-Five Years: vol 4: 1870–1875. 1903. с. 136–37. Посетен на 3 March 2017.
  37. ↑ Walpole, Spencer (1904). Lyall, Alfred Comyn (ed.). The history of twenty-five years.
  38. ↑ William D. Rubinstein, "The social origins and career patterns of Oxford and Cambridge matriculants, 1840–1900." Historical Research 82.218 (2009): 715–730, data on pages 719 and 724.
  39. ↑ За повече информация вж. Mark C. Curthoys, "Origins and Destinations: the social mobility of Oxford men and women" in Michael G. Brock and Mark C. Curthoys, eds. The History of the University of Oxford Volume 7: Nineteenth-Century (2000) part 2, pp 571–95.
  40. ↑ Curthoys, M. C. и др. Oxford athleticism, 1850‐1914: A reappraisal // History of Education 24 (4). 1995. DOI:10.1080/0046760950240403. с. 305–317.
  41. ↑ The History of the University of Oxford: Nineteenth-Century Oxford, Volumes 6–7. Clarendon Press, 1997. ISBN 978-0-19-951016-0. p. 355. (на английски)
  42. ↑ а б в Harrison, Brian, Aston, Trevor Henry. History of the University of Oxford: Volume VIII: The Twentieth Century – Oxford Scholarship. 1994. ISBN 978-0-19-822974-2. DOI:10.1093/acprof:oso/9780198229742.001.0001.
  43. ↑ Craig, Edwin Stewart. Oxford university roll of service // University of Oxford. 1920. (на английски)
  44. ↑ Sir Spencer Walpole. History of Twenty-Five Years: vol 4: 1870–1875. 1903. с. 145–51. Посетен на 4 March 2017.
  45. ↑ Goldman, Lawrence. Oxford and the Idea of a University in Nineteenth-Century Britain // Oxford Review of Education 30 (4). 2004. с. 575–592.
  46. ↑ а б Boase, Charles William. Oxford. 2nd. 1887. с. 208–209. Посетен на 3 February 2013.
  47. ↑ The new examination statues. Oxford: Clarendon Press, 1872.
  48. ↑ The new examination statues. Oxford: Clarendon Press, 1873.
  49. ↑ Оксфордското движение е движение на висши църковни членове на Англиканската църква, което започва през 30-те години на 19 век и в крайна сметка се развива в англо-католицизъм. Движението, чиито първоначални поклонници са свързани предимно с Оксфордския университет, се застъпва за възстановяването на някои по-стари християнски традиции на вярата и включването им в англиканската литургия и теология. Те смятат англиканството за един от трите клона на „една, свята, католическа и апостолска“ християнска църква. Много ключови участници впоследствие се обръщат към Римокатолицизма. Философията на движението е известна като Трактарианство след поредицата от публикации, The Tracts for the Times, публикувани от 1833 до 1841 г. Трактарианците също са пренебрежително наричани „нюманисти“ (преди 1845 г.) и „пусеисти“ (след 1845 г.) след двама видни трактарианци, Джон Хенри Нюман и Едуард Бувери Пюзи. Други добре известни трактарианци са Джон Кебъл, Чарлз Мариот, Ричард Фруд, Робърт Уилбърфорс, Айзък Уилямс и Уилям Палмър. Всички с изключение на Уилямс и Палмър са стипендианти на Колеж „Ориъл“, Оксфорд.
  50. ↑ Aldrich, John. The Maths PhD in the UK: Notes on its History – Economics
  51. ↑ а б в Lannon, Frances. Her Oxford // Times Higher Education. 2008-10-30. Архивиран от оригинала на 2014-01-02.
  52. ↑ Псевдонимът е даван на студентки в женските колежи на университетите в Оксфорд и Кеймбридж, получили дипломи ad eundem от Дъблинския университет в Тринити Колидж в Дъблин между 1904 и 1907 г.
  53. ↑ Дипломата ad eundem е академична степен, присъдена от университет или колеж на възпитаник на друг, в процес, често известен като учредяване. Получателят на степента ad eundem често е преподавател в институцията, която присъжда степента, напр. в Университета в Кеймбридж, където учредяването е изрично ограничено до лице, което „е било прието в университетска служба или ръководство или стипендия (различна от почетна стипендия) на колеж, или заема пост в университетската преса... .или е избран ръководител или назначен на колегия". Въпреки че степента ad eundem не е спечелена степен, както оригиналната(ите) степен(и), така и включената (ad eundem) степен(и) са дадени в постноминали, изброени в календара на Оксфордския университет.
  54. ↑ Trinity Hall's Steamboat Ladies // Trinity news. Посетен на 9 September 2012.
  55. ↑ "A Timeline of the History of Women in Trinity". A Century of Women in Trinity College. Retrieved 8 March 2017.
  56. ↑ Alden's Oxford Guide. Oxford: Alden & Co., 1958; pp. 120–21
  57. ↑ St Anne's History // St Anne's College, University of Oxford.
  58. ↑ St. Anne's College // british-history.ac.uk. Посетен на 2 October 2018.
  59. ↑ History of the College // St Hugh's College, University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2014-06-18. Посетен на 14 October 2010.
  60. ↑ Constitutional History // St Hilda's College. Архивиран от оригинала на 2012-04-23. Посетен на 25 March 2013.
  61. ↑ College Timeline | Lady Margaret Hall // Lady Margaret Hall. Посетен на 4 May 2018. (на английски)
  62. ↑ St Anne's College, Oxford > About the College > Our History // st-annes.ox.ac.uk. Посетен на 4 May 2018. (на английски)
  63. ↑ Women at Oxford | University of Oxford // ox.ac.uk. Посетен на 4 May 2018. (на английски)
  64. ↑ Joyce S. Pedersen. Book review (No Distinction of Sex? Women in British Universities, 1870–1939) // H-Albion. Посетен на 14 October 2010.
  65. ↑ Handbook to the University of Oxford. University of Oxford, 1965. с. 43.
  66. ↑ St Anne's History Brochure // st-annes.ox.ac.uk. Архивиран от оригинала на 2018-11-13. Посетен на 2 October 2018. "Only in 1959 did the five women's colleges acquire full collegiate status so that their councils became governing bodies and they were, like the men's colleges, fully self-governing."
  67. ↑ Colleges mark anniversary of 'going mixed' // Oxford University Gazette. Архивиран от оригинала на 2013-04-28. Посетен на 12 March 2012.
  68. ↑ а б Women at Oxford // University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2012-03-04. Посетен на 2023-07-25.
  69. ↑ Brockliss, Laurence. The University of Oxford: A History. 2016. ISBN 978-0-19-924356-3. с. 573.
  70. ↑ College History | Oriel College // Oriel College. 26 November 2015. Архивиран от оригинала на 13 April 2018. Посетен на 4 May 2018.
  71. ↑ History | St Antony's College // sant.ox.ac.uk. Посетен на 4 May 2018. (на английски)
  72. ↑ Jenifer Hart. Women at Oxford since the Advent of Mixed Colleges // Oxford Review of Education 15:3 (3). 1989. DOI:10.1080/0305498890150302. с. 217–219.
  73. ↑ University of Oxford Student Statistics: Detail Table // University of Oxford. Посетен на 5 December 2017.
  74. ↑ Student numbers // Посетен на 5 December 2017.
  75. ↑ Sian Griffiths. Oxford 'takeaway' exam to help women get firsts // The Times. Архивиран от оригинала на 11 June 2017. Посетен на 13 June 2017. History students will be able to sit a paper at home in an effort to close the gap with the number of men getting top degrees
  76. ↑ Diver, Tony. Oxford University gives women more time to pass exams // The Daily Telegraph. 22 January 2018. Архивиран от оригинала на 23 January 2018. Посетен на 24 January 2018. Students taking maths and computer science examinations in the summer of 2017 were given an extra 15 minutes to complete their papers, after dons ruled that "female candidates might be more likely to be adversely affected by time pressure"
  77. ↑ Oxford gave female students more time to take tests. It didn't work // Посетен на 24 January 2018.
  78. ↑ Somerville Stories – Dorothy L Sayers Архив на оригинала от 5 октомври 2013 в Wayback Machine., Somerville College, University of Oxford, UK.
  79. ↑ A Conversation with Jane Robinson on Bluestockings // Bluestocking Oxford. 9 March 2017. Архивиран от оригинала на 4 May 2018. Посетен на 4 May 2018.
  80. ↑ Rayner, Gordon. Philip Pullman condemns Port Meadow buildings // Daily Telegraph. 6 March 2013. Архивиран от оригинала на 9 March 2013. Посетен на 18 April 2013.
  81. ↑ Little, Reg. Historian takes university to task over 'visual disaster' of Port Meadow flats // The Oxford Times. 7 February 2013. с. 3.
  82. ↑ Biological Sciences – St John's College Oxford // Sjc.ox.ac.uk. Архивиран от оригинала на 2013-10-18. (на английски)
  83. ↑ World University Rankings // Times Higher Education (THE). 26 September 2018. Архивиран от оригинала на 21 October 2018. Посетен на 28 September 2018.
  84. ↑ Adams, Susan. An Expert List of the World's Best Universities // Forbes. Архивиран от оригинала на 28 September 2018. Посетен на 28 September 2018.
  85. ↑ Strauss, Karsten. The World's Top Universities 2016 // Forbes. 23 September 2016. Архивиран от оригинала на 30 July 2017. Посетен на 20 October 2016.
  86. ↑ Oxford tops Times Good University Guide for 11th year // University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2014-01-07. Посетен на 30 December 2012.
  87. ↑ Times Higher Education Clinical, Pre-Clinical & Health // Посетен на 25 December 2017.
  88. ↑ SCImago Institutions Rankings – Higher Education – All Regions and Countries – 2021 – Overall Rank // scimagoir.com. Посетен на 11 June 2019.
  89. ↑ Morgan, John. Top Six Universities Dominate THE World Reputation Rankings // Посетен на 7 June 2014. "The rankings suggest that the top six-...Stanford University and the University of Oxford – form a group of globally recognised "super brands".
  90. ↑ Best Global Universities // US News.
  91. ↑ Global MBA Ranking 2019 // Financial Times. 12 September 2019. Архивиран от оригинала на 12 September 2019. Посетен на 12 September 2019.
  92. ↑ Ten institutions that dominated science in 2022 // Посетен на 28 May 2019.
  93. ↑ Introduction to the Nature Index // Посетен на 28 May 2019.
  94. ↑ Mines ParisTech Professional Ranking World Universities. Classement 2011 des universités par l Ecole des Mines le french ranking par excellence // Архивиран от оригинала на 2015-09-25. Посетен на 2023-07-26.
  95. ↑ The best UK universities chosen by major employers // Times Higher Education. London, 12 November 2015. Архивиран от оригинала на 4 March 2016. Посетен на 16 November 2015.
  96. ↑ Who's Who in the Subject League Tables // Complete University Guide. Посетен на 12 May 2017.
  97. ↑ University of Oxford // Complete University Guide. Посетен на 12 May 2017.
  98. ↑ A brief history and overview of the university's governance arrangements (see footnote 1) // Admin.ox.ac.uk. Архивиран от оригинала на 2013-08-04. Посетен на 16 August 2013.
  99. ↑ Conference of Colleges // Confcoll.ox.ac.uk. Посетен на 16 August 2013.
  100. ↑ Who we are, what we do – The Conference of Colleges // Oxford University.
  101. ↑ College listing // Посетен на 2023-7-26.
  102. ↑ В древните университети на Оксфордския университет, Кеймбриджкия университет и Тринити Колидж, Дъблин, членовете на преподавателския състав обикновено са от две групи: една като читател (reader), лектор (lecturer) или друг академичен ранг в рамките на отдел на университета, като в други университети, и второ членство като стипендиант на един от колежите на университета. Стипендиантите (fellows), понякога наричани университетски донове, формират управителния орган на колежа. Те могат да изберат съвет, който да се занимава с ежедневното управление. Всички стипендианти имат право на определени привилегии в своите колежи, които могат да включват хранене на High Table (безплатно) и евентуално право на стая в колежа (безплатно).
  103. ↑ The Educational Backgrounds of Members of Parliament in 2010 (PDF) // The Sutton Trust. May 2010. с. 2. Архивиран от оригинала на 2012-10-30.
  104. ↑ Norwegian Royal Family website // Посетен на 10 July 2007.
  105. ↑ National Archives of Australia – John Gorton // Посетен на 4 July 2007.
  106. ↑ National Archives of Australia – Malcolm Fraser // Посетен на 4 July 2007.
  107. ↑ University News (Appointment to Honorary Fellowship) // The Times. UK, 8 February 1984. с. 14. Посетен на 12 July 2007.
  108. ↑ True Grit, by John Allemang, The Globe and Mail, 6 June 2009.
  109. ↑ Mrs Indira Gandhi: strong-willed ruler of India (Obituary) // The Times. 1 November 1984. с. 7. Посетен на 13 July 2007.
  110. ↑ Sealy, T. E (2004). "Manley, Norman Washington (1893–1969)". Oxford Dictionary of National Biography (online ed.). Oxford University Press. doi:10.1093/ref:odnb/34849
  111. ↑ Haitham bin Tariq appointed new ruler of Oman // Arab News. Посетен на 12 January 2020.
  112. ↑ Chelsea Clinton heads for Oxford // BBC News website, 16 July 2001. Архивиран от оригинала на 26 May 2004. Посетен на 4 July 2007.
  113. ↑ Biography, Nobel Prize website // Посетен на 11 July 2007.
  114. ↑ His Royal Highness Crown Prince Dasho Jigme Khesar Namgyel Wangchuck // RAOnline. Посетен на 6 November 2008.
  115. ↑ Malala Yousafzai graduates from Oxford University // bbc.co.uk. BBC News, 19 June 2020. Архивиран от оригинала на 16 July 2022. Посетен на 19 June 2020.
  116. ↑ а б Sands, Philippe. Lord Bingham of Cornhill obituary // The Guardian. 11 September 2010. Архивиран от оригинала на 7 March 2016. Посетен на 20 October 2016.
  117. ↑ Lord Bingham // The Economist. 16 September 2010. Архивиран от оригинала на 21 October 2016. Посетен на 20 October 2016.
  118. ↑ Dyer, Clare. Lord Denning, controversial 'people's judge', dies aged 100 // The Guardian. 5 March 1999. Архивиран от оригинала на 16 August 2016. Посетен на 20 October 2016.
  119. ↑ а б Denning: A life of law // news.bbc.co.uk. Посетен на 20 October 2016.
  120. ↑ Court, The Supreme. Biographies of the Justices – The Supreme Court // supremecourt.uk. Посетен на 18 October 2016.
  121. ↑ Ackroyd, Peter. The Life of Thomas More. 1999. ISBN 978-0-7493-8640-5.
  122. ↑ Rubin, G. R. (2004). "Gavin Simonds". Oxford Dictionary of National Biography (online ed.). Oxford University Press. doi:10.1093/ref:odnb/31687
  123. ↑ "Richard Wilberforce". Oxford Dictionary of National Biography (online ed.). Oxford University Press. 2004. doi:10.1093/ref:odnb/89469.
  124. ↑ MaryDMACC (14 May 2015), 60th Anniversary Marshall Alumni Lecture – Justice Breyer- 8 April 2015.
  125. ↑ The Daily Princetonian // Архивиран от оригинала на 2009-01-22. Посетен на 21 October 2016.
  126. ↑ Biographies of Current Justices of the Supreme Court // supremecourt.gov. Посетен на 18 April 2017.
  127. ↑ Harlan, John Marshall // etcweb.princeton.edu. Посетен на 20 October 2016.
  128. ↑ Justice David H Souter | Magdalen College Oxford // magd.ox.ac.uk. Посетен на 20 October 2016.
  129. ↑ Byron R. White Biography
  130. ↑ Ap. Sir Humphrey Waldock, 77; Head of International Court // The New York Times. 18 August 1981. Архивиран от оригинала на 21 October 2016. Посетен на 20 October 2016.
  131. ↑ Sir Nicolas Bratza
  132. ↑ Patrons of the Journal // Oxford Law Faculty. 15 October 2015. Архивиран от оригинала на 21 October 2016. Посетен на 20 October 2016.
  133. ↑ The Hon Mrs Justice Doreen Le Pichon GBS JA – Law, 1965 // Архивиран от оригинала на 2018-07-19. Посетен на 19 July 2018.
  134. ↑ Law/Law with Law Studies in Europe // exeter.ox.ac.uk. Посетен на 20 October 2016.
  135. ↑ Justice Laurie Ackermann // www.concourt.org.za. Посетен на 2022-05-13.
  136. ↑ Justice Cameron // www.concourt.org.za. Посетен на 2022-05-13.
  137. ↑ а б Hodgson, Godfrey. Ronald Dworkin obituary // The Guardian. 14 February 2013. Архивиран от оригинала на 3 January 2017. Посетен на 20 October 2016.
  138. ↑ All Souls College Oxford // asc.ox.ac.uk. Посетен на 20 October 2016.
  139. ↑ Amal Clooney – the most wanted woman in Britain // Tatler. Архивиран от оригинала на 21 October 2016. Посетен на 20 October 2016.
  140. ↑ Sir Andrew Wiles appointed first Regius Professor of Mathematics at Oxford // News & Events. University of Oxford. Посетен на 17 September 2018.
  141. ↑ Web's inventor gets a knighthood // BBC, 31 December 2003. Архивиран от оригинала на 23 December 2007. Посетен на 14 May 2013.
  142. ↑ C.J. Date. A. M. Turing Award – Edgar F. ("Ted") Codd // ACM. Посетен на 2 September 2013.
  143. ↑ Nobel Laureates // University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2013-01-02. Посетен на 27 December 2012.
  144. ↑ The Nobel Prize in Chemistry 1964 // Nobel Foundation. Посетен на 26 October 2011.
  145. ↑ The Nobel Prize in Physiology or Medicine 1945 // Nobel Foundation. Посетен на 28 October 2018.
  146. ↑ Emeritus, Honorary and Wykeham Fellows // New College, Oxford. Посетен на 6 November 2007.
  147. ↑ The Nobel Prize in Chemistry 1921 // Nobel Foundation. Посетен на 26 October 2011.
  148. ↑ MacIntosh, J.J. Boyle on Atheism. University of Toronto Press, 2005. ISBN 978-0-8020-9018-8. с. 42. Посетен на 27 December 2012.
  149. ↑ Chris Koenig. How Einstein fled from the Nazis to an Oxford college // The Oxford Times. 28 March 2012. Архивиран от оригинала на 16 May 2013. Посетен на 27 December 2012.
  150. ↑ Cohen, Morton N. (2004). "Dodgson, Charles Lutwidge (Lewis Carroll) (1832–1898)"
  151. ↑ Shelden, Michael (September 2004) [online edition January 2006]. "Greene, (Henry) Graham (1904–1991)"
  152. ↑ Joseph Heller: Literary giant // BBC News. 14 December 1999. Архивиран от оригинала на 28 December 2008. Посетен на 22 February 2010.
  153. ↑ Dunaway, David King (2004). "Huxley, Aldous Leonard (1894–1963)"
  154. ↑ Bennett, J. A. W.; Plaskitt, Emma (2004) [online edition October 2006]. "Lewis, Clive Staples (1898–1963)"
  155. ↑ Shippey, T. A. (September 2004) [online edition October 2006]. "Tolkien, John Ronald Reuel (1892–1973)"
  156. ↑ Stannard, Martin (September 2004) [online edition May 2007]. "Waugh, Evelyn Arthur St John (1903–1966)"
  157. ↑ Dudley Edwards, Owen (September 2004) [online edition October 2007]. "Wilde, Oscar Fingal O'Flahertie Wills (1854–1900)"
  158. ↑ O'Neill, Michael (September 2004) [online edition May 2006]. "Shelley, Percy Bysshe (1792–1822)"
  159. ↑ Colclough, David (September 2004) [online edition October 2007]. "Donne, John (1572–1631)"
  160. ↑ Page, Norman (2004). "Housman, Alfred Edward (1859–1936)"
  161. ↑ Mendelson, Edward (September 2004) [online edition October 2007]. "Auden, Wystan Hugh (1907–1973)"
  162. ↑ Thwaite, Anthony (September 2004) [online edition October 2006]. "Larkin, Philip Arthur (1922–1985)"
  163. ↑ Reid, Hugh (September 2004) [online edition May 2006]. "Warton, Thomas (1728–1790)"
  164. ↑ Sambrook, James (2004). "Pye, Henry James (1745–1813)"
  165. ↑ Carnall, Geoffrey (2004). "Southey, Robert (1774–1843)"
  166. ↑ Phillips, Catherine (2004). "Bridges, Robert Seymour (1844–1930)"
  167. ↑ Day-Lewis, Sean (2004). "Lewis, Cecil Day- (1904–1972)"
  168. ↑ Amis, Kingsley; Loughlin-Chow, M. Clare (2004) [online edition October 2005]. "Betjeman, Sir John (1906–1984)"
  169. ↑ а б A brief history // New College, Oxford. Архивиран от оригинала на 2007-08-24. Посетен на 6 November 2007.
  170. ↑ Some famous alumni // Magdalen College, Oxford. Архивиран от оригинала на 2008-10-24. Посетен на 6 November 2007.
  171. ↑ Famous graduates // St Edmund Hall, Oxford. Посетен на 6 November 2007.
  172. ↑ Spring 2005 Newsletter // St Peter's College, Oxford. Архивиран от оригинала на 2013-10-29. Посетен на 6 November 2007.
  173. ↑ Biography // Archbishop of Canterbury website. Посетен на 5 November 2007.
  174. ↑ Rack, Henry D. (2004). "Wesley, John (1703–1791)". Oxford Dictionary of National Biography (online ed.). Oxford University Press. doi:10.1093/ref:odnb/29069
  175. ↑ Vaz, JC. Profiles of Eminent Goans, Past and Present. Goa (India), Concept Publishing Company, 1997. с. 47.
  176. ↑ а б в Mander, W.J. History of Philosophy at Oxford // Faculty of Philosophy, University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2012-10-22. Посетен на 27 December 2012.
  177. ↑ The Galileo Project // Galileo.rice.edu. Посетен на 24 July 2009.
  178. ↑ King, Preston T. Thomas Hobbes: Politics and law. 1993. ISBN 978-0-415-08083-5. Посетен на 24 July 2009.
  179. ↑ а б Mander, W.J. History of Philosophy at Oxford // Faculty of Philosophy, University of Oxford. Архивиран от оригинала на 2012-10-22. Посетен на 27 December 2012.
  180. ↑ Faigenbaum, Gustavo. Conversations with John Searle. Libros en Red, 2001. ISBN 978-987-1022-11-3. с. 29–33.
  181. ↑ Philippa Foot, The Problem of Abortion and the Doctrine of the Double Effect Архив на оригинала от 8 август 2017 в Wayback Machine. in Virtues and Vices (Oxford: Basil Blackwell, 1978) (originally appeared in the Oxford Review, Number 5, 1967.
  182. ↑ Sir Matthew Pinsent CBE Biography // Посетен на 5 November 2007.
  183. ↑ Michael Strachan, "Coryate, Thomas (c. 1577–1617)", in Literature of Travel and Exploration: an Encyclopedia, 2003, Volume 1, с.285–87
  184. ↑ Софийски университет, История, Символи на Университета, Ректорският жезъл

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата University of Oxford в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Оксфордски_университет&oldid=12323449“.