Направо към съдържанието

Борис I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Борис Михаил)
Вижте пояснителната страница за други личности с името Борис.
Борис I
Княз на България
Миниатюра, изобразяваща Св. Княз Борис-Михаил Покръстител. Руски препис на Учителното евангелие
Роден
около 828 г.
Починал
2 май 907 г. (79 г.)
Религияхристиянство
Управление
Период852 – 889 г.
Коронация852 г.
ПредшественикПресиан
НаследникВладимир-Расате
Други титлиархонт
Канонизация
Почитан вИзточноправославния свят
Празник2 май
АтрибутиПокръстител на българите
Семейство
РодКрумова династия
БащаПресиян
СъпругаКнягиня Мария
ДецаВладимир, Гавраил, Симеон, Яков, Анна, Персика[1]
Борис I в Общомедия
България при Борис I

Княз Борѝс I[2] (срещан и като Богор, Богорис; на гръцки: Βόωρίς; Βόγορίς), почитан от Православната църква като Св. Княз Борѝс I (Михаил) Покръстител е български владетел, който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и отново за кратко през 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

Имена и титли

[редактиране | редактиране на кода]

Някои езиковеди и историци (В. Бешевлиев, Р. Рашев) считат, че името произлиза от тюрко-алтайското „барс“ – тотем на етническата група барсили. Други, като акад. Димитър Дечев, свързват Борис със славянската или българска „брань“ или „боря се“.[3]

В политическото противопоставяне между Константинопол и Рим и техните църковни метрополии в частност Борис успява умело да лавира и с дипломация преодолява хегемонията на съседите си. След официалния акт на покръстването му Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания е наричан Борис-Михаил, на името на покръстителя си – византийския император Михаил, за което Фотий пише:

„ на от Бога орисания Богорис, извършил дело, с което се издигна до деянието и подражанието на великия Константин[4] “

Преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта му. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис,[5] макар че приживе той никога не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза покръстител сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.:

„ „В същата година, на втория ден от месец май, в събота вечер почина рабът божи – бащата на този княз [Симеон], – великият и почтеният, и благоверният наш господар княз български, именуван Борис, а християнското му име е Михаил.[6] “

В „Списъка на българските архиепископи“, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на XII век, Борис е наречен „василевс на българите“ (на гръцки: Βορισου βασιλεως Βουλγαρων).[7] Така този по-късен византийски автор пренася върху Борис царската титла, която възприел за пръв път неговият син Симеон.

Въпреки че в нито един автентичен старобългарски извор не е засвидетелствана за нито един български владетел титлата „княз“ или „хан“, а Васил Златарски констатира, че още Йосиф Генезий и Теофан Продължител титулуват Омуртаг владетел на българите (на гръцки: Μορτάγων ό των Βουγάρων βασιλεύς),[8] в съвременната историография Борис е наричан с различни титли, по аналогия на много по-късни руски и др. текстове. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата хан[9] или кан,[10][11] а след това – княз.[12]

Войни на запад

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Борисовото управление българите влизат в серия безуспешни военни конфликти с Източнофранкското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното Сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с 12 велики боили попада в плен. Тогава, от скръб по сина си, Борис се вижда принуден да сключи мир.

През 862 – 863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватия започва през 863 г. война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Там не срещат сериозен отпор, тъй като българските войски са заетите на запад на моравската граница. Започват преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Константинополската патриаршия.

Покръстване

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Покръстване на България
Покръстването на българите, Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

Българският владетел, според някои четения на част на надписа от албанското село Балши (бившия български средновековен град Главиница) близо до град Берат (бившия български средновековен град Бѣлградъ / Бѣлиградъ), приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Въз основа на същия надпис Тадеуш Василевски и Моско Москов[13] считат, че покръстването се е извършило през 866 г. Към запазения текст „…ари…орис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374“ (на гръцки: …αρι…ορης ο μετοτομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ[εο]υ δεδομενω αυτω εθνει ετους ςτο), Васил Златарски добавя предполагаемия унищожен текст „Покръсти се от Бога архонтът на България Б…“ (на гръцки: Εβαπτισθη ο εκ θ[εo]υ αρχων Βουλγαριας Β…) и приема, че годината на покръстването е 865, която била „лето етх бехти“ от приписката на Тудор Доксов.[14] Михаил Ласкарис отхвърля допълването на Балшинския надпис от Златарски като неправилно и посочва, че той не може да бъде свързван с акта на покръстването.[15] Андре Ваян изказва несъгласие с интерпретацията на „лето етх бехти“ от Златарски, считайки, че този израз няма нищо общо с цикловия календар, използван от българите.[16] Контестациите на Ласкарис и Ваян са приети от Петър Петров, който също счита, че този надпис не се отнася за покръстването, а е за отбелязване на границата, като приема годината 864 г. – теза и на Голубинский, Соколов, Лавровский, М. Ласкарис, А. Ваян, Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев – превърнала се напоследък в официално приемана версия,[17][18] въпреки някои възражения на Иван Снегаров[19] и Димитър Ангелов.[20] Българският владетел приема името на своя 24-годишен „духовен отец“ – византийския император Михаил III Пияницата. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Борис потушава бунта на болярите, автор: Николай Павлович

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторите и техните близки – общо 52 рода.[21][22] Според някои изследователи се касае само за „52-ма наказани със смърт“.[23] Същото четем и в Бертинските летописи: „... Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...“.[24]

Българска църква

[редактиране | редактиране на кода]
Икона на Свети цар Борис от XIX век, Исторически музей в Правец

Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I – 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски,[25] епископ Павел Популонски[26] и свещеници. В своя избор за архиепископ на България, Борис се спира върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896 г.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд Полимартийски[27] и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере за архиепископ на България някой от тях или Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Четвъртия Константинополски събор (869 – 870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гъркът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870 – ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Българска писменост

[редактиране | редактиране на кода]
цар Борис-Махаил-фреска от манастира Св. Наум край Охрид, Северна Македония

По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий – Наум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, уреждат просвещението на българите в Охрид и славянската книжовност.

Късни години

[редактиране | редактиране на кода]

След продължително 36-годишно управление, през 889 г. Борис се отказва доброволно от престола в полза на сина си Владимир-Расате и се оттегля в манастир.

Неумелата антивизантийска политика на Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството, принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява, че поставя Симеон на престола, както и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

Преславският църковно-народен събор от края на 893 или началото на 894 г. е едно от най-значимите събития в епохата на Първата българска държава и на княз Борис I, на който събор се решава следното:

  1. Княз Владимир да бъде детрониран и на престола да се възкачи брат му Симеон. Във връзка с това е приета промяна в принципа на унаследяване княжеската власт, съгласно която владетелят може да бъде наследен от своя брат. Дотогава единствено синът на владетеля е приемник на престола. Промяната е отразена от Йоан Екзарх в неговия Шестоднев.
  2. Столицата на България да бъде преместена от Плиска в Преслав.
  3. Византийското духовенство в страната да бъде прогонено и заменено с български клирици. Известно е, че през 893 г. Климент Охридски става епископ на Драгвиста и/или Велица.
  4. Българският език да замени гръцкия в богослужението. С това той става официален език на българската държава.

Брак и потомство

[редактиране | редактиране на кода]

Известно е, че съпругата на княз Борис се е наричала Мария. От нея князът има четирима сина и две дъщери: Владимир Расате, Гавриил, Симеон I, Яков, Евпраксия Българска и Анна Българска.[28]

Значение

[редактиране | редактиране на кода]

Борис I има голям принос за въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 885 г.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Пламен Павлов, Анализ на средновековния текст „Чудото на Пресвета Богородица за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български“, 2007 г.
  2. ↑ Андреев, Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник Българските ханове и царе, Издателство „Абагар“, Велико Търново, 2004, с. 71 ISBN 954-427-216-Х
  3. ↑ История на България за 11 клас; Автор: Г. Бакалов; Урок 7: Покръстване на българите София, 2001, стр.51.
  4. ↑ Послание на патриарх Фотий, ИБИ, т. VIII, с. 77 – 78
  5. ↑ Бакалов, Георги, „Средновековният български владетел...“, с. 144 – 146
  6. ↑ Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. Съст. и ред. И. Божилов, София, 1983, с. 102.
  7. ↑ „Списък на българските архиепископи“ на охридския арх. Йоан Комнин, „Familiae augustae Byzantinae“, I, 174 – 175, Du Cange, 1680 (Дюканджов списък), „Български старини из Македония“, стр. 565, акад. Йордан Иванов, 1931 г.
  8. ↑ Joseph Genesius, p. 41; Theophanes Continuatus, p. 64,19 – 23; Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852). Б. Първо българско царство. II. Териториално разширение и политическо издигане. 2. Промяна във вътрешната и външна политика на България.
  9. ↑ Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9. с. 29.
  10. ↑ 12 мита в българската история
  11. ↑ Страница за прабългарите
  12. ↑ Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9.
  13. ↑ Моско Москов, „Именник на българските ханове-нов прочит“, 1988 г.
  14. ↑ Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852 – 1018). III. Национализация на българската държава. 1. Междудържавното положение на България и покръстването на българите“, София, 1927 г.
  15. ↑ Михаил Ласкарис, „Датата на покръстването на българите“, 1933 г.
  16. ↑ André Vaillant, Histoire et philologie. Langues et littératures slaves du Moyen Âge / André Vaillant / Paris: EPHE École Pratique des Hautes Études, 1965
  17. ↑ Петров, П. „За годината на налагане на християнството в България“. ­ ИИИ, т. 14 – 15, С., 1964, 588 – 589: „Покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.“
  18. ↑ Петър Петров, Христо Темелски, „Църква и църковен живот в Македония“, 2003 г.
  19. ↑ Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202
  20. ↑ Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865 – 927. 1. ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ“, София, 1971 г.
  21. ↑ Съдът над историците: българската историческа наука, документи и дискусии 1944 – 1950, Академично изд-во М. Дринов, 1995, ISBN 9544302476, стр. 246.
  22. ↑ Годишник На Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за Славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Том 10, София, стр. 89.
  23. ↑ Георги Тодоров, Св. Борис и митът за избиването на 52-та рода, в. Култура, брой 2 (2441), 19 януари 2007 г.
  24. ↑ „Бертински летописи“. В Латински извори за българската история, том II, Институт за българска история, БАН, 1960 г.
  25. ↑ Portus – кардиналско епископско седалище от III в. в римското предградие Порто, обединено през 1986 г. с епархията на Санта Руфина
  26. ↑ Populonia – антично епископско седалище в Тоскана, в Сиенската митрополия
  27. ↑ Polymartium – антично епископско седалище в Лацио
  28. ↑ A.-P. Péchayre (1936), „Histoire et littérature slaves“, Échos d'Orient, tome 35, N°184, 1936. pp. 442 – 472., doi: 10.3406/rebyz.1936.2885

Литература

[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Борис I.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Пресиян →
Печат на Първото българско царство
Печат на Първото българско царство
княз и цар на България (852 – 889) 		→ Владимир Расате
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „История на България“         Портал „История на България“          Портал „Биографии“         Портал „Биографии“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Борис_I&oldid=12397733“.