Направо към съдържанието

Мир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Мир.

Статуя на мира, Музей Прадо, Испания, 1830 – 1836 година, Валериано Салватиера

Мир е отсъствие на каквито и да е военни действия, страх от насилие или ожесточени конфликти.

В преносен смисъл означава спокойствие и хармония. Мирът осигурява както личната, така и обществената безопасност. По данни на Р. Джексън[1], след 1945 г. на Земята е имало само 26 мирни дни.

Мирът също така предполага наличието на здрави или заздравели междуличностни или международни отношения, просперитет в областта на социалното и икономическото благосъстояние, създаване на равенство, както и работещ политически строй, който служи на истинските интереси на всички. В международните отношения, мирно време е не само липсата на война или конфликт, но също така и наличието на културна, религиозна и икономическа толерантност и взаимно разбирателство.

Античност и Средновековие

[редактиране | редактиране на кода]

Платон счита, че „войната е естественото състояние народите“. Мирът, господстващ в обширната Римска империя (така наречения Pax Romana), е свързан с покоряването на многобройни племена и народи; той се основава на превъзходството на римската армия и административна организация. Разпространяването на християнската общочовешка нравственост, отричането на националните и обществените различия дава силна теоретична основа на идеята за вечен мир. Ранните християни гледат неодобрително на войната и военната служба, считайки убийството за най-тежкия грях. Лактанций смята, че истината и враждата между народите са несъвместими и не трябва да съществуват едновременно в душите на вярващите; Августин признава идеала на християнството за вечен мир.

Знак, символизиращ мир (римския папа Климент XI, 1701 г.)

Важен фактор в полза на мира става зараждането в края на Средновековието и в началото на Новото време на международното право. Конгреси и конференции по общи въпроси започват да се провеждат все по-често; Гроций в своя трактат De jure belli ас pacis (1625 г.) вече изказва мисълта „за ползата и необходимостта между християнските държави от такива събрания, на които споровете между тях да се решават от трети, безпристрастни държави, както и да се предприемат мерки за принуждаването на страните към мир на справедливо основание.“.

През 1919 – 1920 г., в резултат на навлизането на Версайско-Вашингтонската система на международни отношения, е създадена международната организация Лига на нациите, чиято цел е разоръжаването, предотвратяването на военни действия, осигуряване на колективната безопасност, регулиране на споровете между страните по пътя на дипломатически преговори, както и подобряване на качеството на живот по света. В периода от 28 септември 1934 г. до 23 февруари 1935 г. в Лигата на нациите влизат 58 държави-участнички. Прекратява съществуването си през 1946 г., известно време след края на Втората световна война. Водещите участници в антихитлериската коалиция разработват основите на дейността на нова международна институция, получила названието Организация на обединените нации (ООН).

Мирът в съвременната международна политика

[редактиране | редактиране на кода]

Традиционно, съвместното мирно съществуване се определя като състояние на отношения между държавите, при които те не прибягват до използването на военна сила. Мирното съществуване е възможно в два случая:

  1. Страните нямат принципни противоречия, доколкото интересите им не са взаимоизключващи се. Тогава неизползването на сила следва от общото състояние на отношенията и е тяхно логическо следствие.
  2. Между страните съществуват сериозни разногласия, но по една или друга причина те се отказват от използването на военна сила. Мирът не произлиза от състоянието на добросъседски отношения между тях, а е резултат от стремежите на правителствата да избягнат изострянето на отношенията и потенциален сблъсък.

Тоест, в първия случай страните не се нуждаят от прибягването до сила, и състоянието на отношенията между тях е стабилно. Във втория случай мирното съвместно съществуване е до определена степен принудено – такова, което може да бъде нарушено толкова бързо, доколкото бързо могат да се изострят отношенията между тях.

Съвършено очевидно е, че мирното съществуване се основава на съблюдаването от страните на основните принципи на международното право, които също така могат да се нарекат принципи на мирното съвместно съществуване. Тяхното съдържание е изложено в Декларацията за принципите на международното право, касаеща приятелските отношения и сътрудничество в съответствие с Устава на ООН, приети от Генералната асамблея през 1970 г., и в Заключителния акт на Съвета по безопасност и сътрудничество в Европа през 1975 г., както и в техните тълкувания, предложени в отделни решения на Международния съд на ООН. За общопризнати в отношенията между държавите се считат принципите, фиксирани в споменатите международно-правни документи:

Принцип на суверенното равенство на държавите. Свежда се до признаването на факта за политическата независимост на правителствата, изключителната им юрисдикция на тяхната територия, равните права на всички държави по света. Тоест, това означава приемането в международните отношения на римския принцип par in parem non habet potestatem (равен над равен няма власт).

Принцип на неизползване на сила. Това е съзнателен отказ на властта на суверенна държава от използването против друга държава на каквито и да е силови действия, които могат да представляват заплаха за нейния суверенитет, териториална цялост, живота на гражданите ѝ. В международното право понятие сила преимуществено се определя като въоръжено насилие, което категорично е забранено, с изключение на законната самоотбрана в случай на агресия и на основание на съответстваща резолюция на Съвета за безопасност на ООН. Недопустима е, съгласно международното право, и заплахата от използване на въоръжена сила. Нужно е, все пак, да се отбележи, че заплахата в такива случаи има завоалиран характер в дипломатическите документи и като цяло, не е възможно да се разгледа непосредствено. Също така, съгласно принципа за неизползване на сила, държавите нямат право на превантивна самоотбрана, тоест възпиране на потенциалния агресор чрез разгръщане на военни сили и тяхното използване против него. В случай на реална опасност от въоръжено нападение над държава, потенциалната жертва на агресията е длъжна да се обърне към Съвета за безопасност на ООН, и да предприеме превантивни мерки само с негово съгласие. Съблюдаването от държавите на принципа на неизползване на сила е определящо условие за налагането и поддържането на добросъседски или поне неутрални отношения, и следователно, и на мирно съвместно съществуване. Историята на международните отношения нагледно демонстрира прецеденти за систематичното нарушаване на този принцип, което като цяло, дава основание неговото съблюдаване да се счита за производно от състоянието на политическите отношения между държавите по света.

Принцип на мирното разрешение на споровете. Свързан е със съзнателния избор на властващия политически елит на държавата за коопериране във външната политика. Тоест, решението на спор между които и да е държави по света да се осъществи без използването на въоръжена сила. Този принцип да първи път е фиксиран в Устава на Лигата на нациите, а по-късно – в Парижкия пакт от 1928 г., и окончателно в Устава на ООН, където в раздел VI, член 33, алинея 1 е указано: „Страни, участващи в какъвто и да е спор, чието продължение може да застраши поддържането на международния мир и безопасност, са длъжни преди всичко до се стараят да разрешат спора по пътя на преговори, обсъждания, посредничество, помирение, арбитраж, съдебно разбирателство, обръщане към регионални органи или споразумения или други мирни средства по свой избор.“.

Принцип на ненамеса във вътрешните дела на държавите. Това е един от фундаменталните принципи на съвместното мирно съществуване, доколкото съблюдаването му е залог за самостоятелния избор на обществото на коя да е страна на собствената си обществено-политическа система, което съществено намалява риска от конфликти. Съгласно международното право, правото на интервенция се предоставя само от Съвета за безопасност на ООН в случая на заплаха за мира, нарушение на мира или отделни актове на агресия (раздел VII, член 42). Времето за намеса е възможно тогава, когато тя се осъществява по молба на легитимното правителства на държавата в случая на опит да бъде свалено със сила. Практиката на реалните отношения между държавите отчетливо демонстрира систематичните злоупотреби на силните държави с тази възможност. Намесите на СССР в Чехословакия и Афганистан, и на САЩ— в Корея и Виетнам се провеждат по молба на марионетни или политически зависими правителства. Друга опасност при съблюдаването на този принцип е идеята за възможност за намеса за предотвратяване на хуманитарна катастрофа – това е възможност за намеса във вътрешните дела на държавата в критична за нея ситуация на вътрешни етнически, политически, религиозни или расови конфликти. Хуманитарната интервенция има за цел да не допусне масови нарушения на правата на човека, етнически прочиствания, геноцид и да спомогне за възвръщането на обществото към състояние на вътрешна стабилност. Заедно с това обаче, тази концепция се характеризира със сериозна морална двусмисленост и пряко противоречи на редица принципи на международното право, както и на установени обичаи и правила на междудържавните взаимоотношения. Проблемът е в това, че игнорирайки реда и процедурата за приемане на решение на ООН, някои държави и международни организации самостоятелно определят критериите за хуманитарна катастрофа и сами определят правото си на намеса.

Принцип на териториалната цялост на държавите. Заключава се в съзнателния отказ на държавите от опити да включат в пределите на своите граници части от територията или даже цялата територия на друга държава чрез сила. Този принцип е формулиран в пакта на Лигата на нациите (член 10) и потвърден в Устава на ООН (раздел I, член 2, алинея 4), а важността за съблюдаването му традиционно се обяснява с това, че опитите за нарушаване на териториалната цялост на държавите винаги води до война. Отчитайки това, в рамките на дейността на Лигата на нациите и ООН е осъществена редица опити да се разработи международно-правен механизъм за преминаването на територия от една държава към друга. Териториите на страните може да се предадат под юрисдикцията на другата държава само по пътя на преотстъпване (цесия). Цесията може да се извърши на основание на международно споразумение, съгласно решение на международна организация (на основание арбитраж или плебисцит), акт на покупко-продажба или род формата на размяна на територии, но във всеки един случай – при доброволното съгласие и на двете държави. За реализирането, се извършват два важни акта:

  • Отричането от суверенитета над дадената територия от предната държава-собственик;
  • Придобиването на суверенитета от новата държава-собственик.

Многобройните цесии през 20-те и 30-те години на 20 век обаче, свидетелстват не за постигането от държавите на Европа на консенсус по въпросите за преразпределяне на териториите на държавите, а по-скоро за неспособността на държавите да защитят териториалната си цялост чрез въоръжена сила. Всичко това довежда до нарастването на напрежението в международните отношения и до нова световна война.

Принцип на целостта на границите. Това е логическо продължение на принципа на териториалната цялост на държавите, доколкото се състои в зачитане от правителствата на държавите на съществуващите между тях граници. Традиционната формулировка на този принцип е изложена в Декларацията за принципите на международното право от 1970 г.

Принцип на зачитане на правата на човека. Сред всички останали принципи, този е относително най-новия, определен окончателно в Заключителния акт на Съвета по безопасност и сътрудничество в Европа (1975 г.). През 1948 г. Генералната асамблея на ООН приема Всеобщата декларация за правата на човека, в която за основни права на човека са признати: правото на свобода и лична неприкосновеност (членове 3 и 4), на правосубектност (член 6), на равенство пред законите и презумпция за невинност (членове 7, 8, 9 и 10), правото на свободно придвижване (чрен 13), на убежище в случай на преследване в родината си (член 14), на свобода на убежденията, правото на глас, мисли и съвест (член 19) и други. Също така са приети два пакта: за гражданските и политическите права и за икономическите, социалните и културните права на човека (1966 г.). За правното регулиране на отделните аспекти, свързани с правата на човека, под егидата на ООН са сключени редица конвенции: за престъпление в геноцид и наказание за него (1948 г.), за ликвидирането на всички форми на расова дискриминация (1966 г.), за премахването на всички форми на дискриминация в отношението към жените (1979 г.), за правата на децата (1989 г.).

Принцип на равноправие и самоопределение на народите. Заключава се в предотвратяването на всякаква дискриминация по национален признак и признаването на еднакво право на народите за свободно развитие и избор на бъдеще. Тоест, всеки народ има неотменимо право самостоятелно да определя съдбата си, в частност, да създаде собствена независима държава. Този принцип е заложен в Устава на ООН (член 1, алинея 2), където се разглежда като необходимо условие за развитие на добросъседските отношения между народите и укрепването на мира. По-ясно принципът на равенство и самоопределение на народите е определен в Заключителния акт на Съвета по безопасност и сътрудничество в Европа. Съгласно положенията в него, всеки народ има право в условията на пълна свобода да определя своя вътрешен и външен статут, да осъществява по своя преценка политическото си, икономическото, социалното и културно развитие.

Принцип на сътрудничество. Задължава държавите по света да поддържат стабилно сътрудничество помежду си, независимо от различията в политическите, икономическите и социалните им системи. Заложен е в Устава на ООН (член 1, алинея 3) и в Декларацията за принципите на международното право от 1970 г. Този принцип изглежда като своеобразно заключение на всички други принципи, доколкото без него, реализацията по тяхното съблюдаване е изцяло невъзможна. Въпреки това, неговата реализация се сблъсква с невъзможността от постигане на всеобщ консенсус в отношенията между държавите по света.

Принцип на добросъвестното изпълнение на задълженията по международното право. Следва от обичайната норма pacta sunt servanda (договорите трябва да се спазват), която е общоприета в отношенията между държавите от антични времена. Сключването на договор между държавите винаги предполага, че нормите, заложени в него, придобиват задължителна сила за двете страни по този договор. Тоест, всяка страна има основание да очаква, че другата ще се придържа към доброволно поетите и фиксирани в договора задължения. Тази норма е общоприето правило за нормалните взаимоотношения между държавите по света, доколкото без нейното спазване договорен режим на отношения въобще не би могъл да съществува. Историята на международните отношения, все пак, свидетелства за това, че действието му напълно зависи от мотивите, които ръководят държавите в процеса на преговори. Ако тези мотиви произтичат от стремеж към компромис, то държавите като цяло се придържат към задълженията по сключените от тях договори, устави на международни организации, членове на които са, конвенции, в които участват. Ако договорът е сключен като принудителен акт, фиксиращ съществуващото status quo, или договорът е наложен от едната страна на другата, то има всички основания за избягване на изпълнението на задълженията на държавите. Обикновено, с тази цел правителствата прилагат механизма на денонсиране, който легитимира две обстоятелства:

  • Изменения в отношенията между държавите и несъответствие на положенията в договора с новите реалности;
  • Груби нарушения на положенията на договора, допуснати от другата страна.

Практиката на междудържавните отношения свидетелства също така за доста свободна трактовка на отделни клаузи на договорите, както и явен саботаж на страните при изпълнението им. Добросъвестността на изпълнение на поетите от държавите задължения произтича от общата политическа ситуация и от състоянието на отношенията между конкретните държави.

Очевидно, съблюдаването от държавите на принципите на мирното съвместно съществуване са основа за развитието на равноправно и взаимоизгодно сътрудничество между тях. Международното сътрудничество може да се развива само на основата на продължително и стабилно безкризисно съвместно съществуване на държавите, тъй като само в такъв случай могат да възникнат близки и даже общи интереси.

Все пак действието на принципите невинаги зависи от състоянието на отношенията между държавите, и това не дава основание да се възприемат от тях априорно, като основа за взаимоотношенията им. В реалната политика е трудно да се намери пример за възприемането на каквито и да е принципи от властите на суверенна държава като фундаментална основа на външната ѝ политика. Всички принципи на мирно съществуване винаги се разглеждат през призмата на raison d’etat (държавен интерес) и могат да се считат за определящи само тогава, когато му отговарят. Основната причина за сътрудничество е обективен проблем, който страните не могат да решат сами, или самостоятелното решение води само до частичен резултат. Традиционно, отношенията на сътрудничество развиват едновременно участие и координация на усилията на страните за решаване на проблеми по безопасността, търговията, функционирането и развитието на транспортни системи, екологията, добива на полезни изкопаеми, борбата с престъпността, усвояването на космоса и др.

Всеки участник в международните отношения си сътрудничи с други, отчитайки преките или косвените изгоди. Ползата от сътрудничество е, от една страна, мерило за правилността на действията, а от друга – причина за продължаването и развитието му.

Пацифизмът е антивоенно движение, чиито участници се борят за предотвратяване на войните като цяло. Пацифистите осъждат всякакво военно действие, дори освободителните въстания и войни. Те вярват, че войната може да бъде предотвратена по пътя на дипломацията, убеждението и мирните манифестации. Ето защо, пацифизмът е движение на хора с различни, но демократични политически убеждения.

Първите пацифистки организации възникват през втората половина на XIX век сред интелектуалците във Великобритания и САЩ. Особено голямо разпространение това движение има през 1880-те и 1890-те години. По това време в тези движения се вливат и хора със социалистически възгледи. Много често сред лидерите на комунистическите движения пацифизмът се разглежда като антиимпериализъм и те се стремят да привлекат пацифистите на своя страна.

Хипитата също прегръщат пацифизма като своя идеология.

Ненасилие е идеология и вид действие, което отхвърля физическото насилие като форма на разрешаване на конфликти и проблеми. Ненасилието предлага тактики като гражданско неподчинение, бойкот, мирни демонстрации, словесно убеждаване и образоване.

Пацифизъм и ненасилие са две различни течения, първото се обявява против войната, докато второто е за социални и политически промени без използване на сила. Едни от най-изявените представители на борбата за мир и ненасилие са Мартин Лутър Кинг и Махатма Ганди.

Международен ден на мира

[редактиране | редактиране на кода]

Международният ден на мира се отбелязва всяка година на 21 септември от 2002 година насам. Учреден е на 36-ата сесия на генералната асамблея на ООН. В началото е отбелязван през третия вторник на месец септември, но на 55-ата сесия от 2001 година е взето решение да се отбелязва на 21 септември.

Това е ден на отказ от насилие и прекратяване на огъня по целия свят. За целта по целия свят се провеждат различни мероприятия. Обикновено започват с обръщение на генералния секретар на ООН, след което се бие камбаната, следва едноминутно мълчание, след което реч произнася председателят на Съвета за безопасност към ООН.

Територия Продължителност
на мира
Бележки

Швеция
1814 – днес Съвременното правителство с най-голямата в историята продължителност на мирен период без прекъсвания. За последен път Швеция влиза във въоръжен конфликт през 1814 година с Норвегия Швеция. Оттогава не е участвала нито веднъж във военен конфликт.

Швейцария
1848 – днес Правителството на Швейцария успява да съхрани мира благодарение на политиката си на неутралитет.

Коста Рика
1949 – днес След 44-дневна гражданска война през 1944, през 1949 г. правителството разформирова своята армия и не участва във военни конфликти.

Организации за опазване на мира

[редактиране | редактиране на кода]

За запазването на мира на цялата планета са създадени различни организации. Една от функциите на Организацията на обединените нации (ООН) е именно поддържането на мира в света.

Международни сили на ООН за поддържане на мира

[редактиране | редактиране на кода]
Батальон на ООН в Париж за празненството на деня на Бастилията, 2008 година

Мироопазващите сили на Обединените нации или така наречените Международни сили на ООН за поддържане на мира, в разговорния език известни като „Сините каски“ са поставените от страните–членки на разположение на Организацията на обединените нации въоръжени сили, помощ и улеснения, за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност, стоящи под командването на ООН. От 1948 година те са взели участие в многобройни райони по света в които са били налице военни конфликти. За ангажираността си с международния мир и сигурност Сините каски са носители на Нобелова награда за мир за 1988 г. За първите 40 години на съществуването си (1945 – 1985) ООН провежда само 13 операции по поддръжката на мира. За следващите 20 години мисиите са 47.

За пръв път военнослужещи са използвани като посредници на мира през 1947 г. в Гърция. Първата акция на невъоръжени военни наблюдатели на ООН е през 1948 година по време на арабско-израелската война. В хода на Суецката война през 1956 г. се провежда първата операция за поддържане на мира. По време на кризата в Конго през 1960 г. изпратените сили за пръв път използват „сини каски“ и надпис „UN“ („ООН“) на военните си автомобили.

За пръв път България се включва в мисиите на ООН през 1992 г. в Камбоджа. Оттогава тя има общо 10 мисии на ООН в Ангола, Таджикистан, Етиопия, Еритрея, Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Хърватия, Афганистан и Ливан.

Международно бюро за мир

[редактиране | редактиране на кода]

Постоянното международно бюро за мир е най-старата международна организация, посветена на мирното решаване на конфликти. Удостоена с Нобелова награда за мир за 1910 г.[2][3]

От Наполеоновите войни насам почти всяка година се провежда Световен мирен конгрес, където се събират представители на мирните общества, главно от Европа и Северна Америка. На конгреса през 1991 г. в Рим се взема решение за установяването на централен офис, който да организира срещите и да координира действията. Така с помощта на Фредрик Байер се създава Международното бюро за мир, а той става неговият първи президент. Основните задачи на Бюрото са да „улеснява връзката между групите и индивидите, работещи за мир и да помага за споделянето на идеи, ресурси и информация; за организира конференции и семинари и да провежда изследвания“.[4]

През периода на двете световни войни организацията е предимно неактивна (с изключение на събирането на жените през 1915 г., което довежда до създаването на Международната женска лига за мир и свобода. Организацията има голям принос в създаването на Обществото на народите. Седалището ѝ се премества в Женева през 1924 г. Постоянното международно бюро за мир се състои от 300 организации от 70 страни, плюс индивидуалните членове.

Ленинска награда за мир

Нобелова награда за мир

[редактиране | редактиране на кода]

Нобеловата награда за мир е една от петте Нобелови награди, учредени през 1895 г. съгласно завещанието на шведския индустриалец и изобретател Алфред Нобел. От 1901 г. наградата се връчва ежегодно в деня на смъртта на Нобел – 10 декември. За разлика от Нобеловите награди за физика, химия, медицина и литература, които се дават всяка година в Стокхолм, наградата за мир се връчва в Осло. Към 2009, паричната стойност на наградата е 10 милиона шведски крони (около US$ 1.4 млн.)

Ленинска награда за мир

[редактиране | редактиране на кода]

Ленинската награда за мир е международна награда, създадена от правителството на Съветския съюз. Учредена е през 1949 г. по повод 70-годишнината на Йосиф Сталин, като за времето на своето съществуване е преименувана неколкократно.

Тази награда се присъжда на чуждестранни граждани независимо от техните политически възгледи, партийна принадлежност, религиозни убеждения и расови различия, за заслуги в борбата за мир между народите.

  • Знаме на мира“ е краткото име на Международната детска асамблея „Знаме на мира“. Тя е фестивал на детското изкуство под егидата на ЮНЕСКО. Организирана е и създадена по идея на Людмила Живкова през 1979 г. България е домакин на първата асамблея. Пак по идея на Л.Живкова са поставени 68 различни камбани в парк-комплекс Камбаните в София. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. От 1999 г. с асамблеята се занимава Евгения Живкова – дъщерята на Людмила Живкова.
  • На мира са наречени улица „Мир“ в квартал „Орландовци“ (Карта) и улица „Траен мир“ в квартал „Надежда II“ (Карта) в София.
  1. Jackson R. J. NATO and Peacekeeping
  2. Gobat, Albert, Développement du Bureau international permanent de la paix. Bern, 1910.
  3. From Nobel Lectures, Peace 1901 – 1925, Editor Frederick W. Haberman, Elsevier Publishing Company, Amsterdam, 1972.
  4. Herz, Ulrich, The International Peace Bureau: History, Aims, Activities. Geneva, 1969.