Актиноид

Актиноидите са група от 15 химични елемента с последователни атомни номера, започващи от актиний (атомен номер 89) и завършващи с лоуренсий (атомен номер 103). Всички елементи в групата са радиоактивни. В семейството на актиноидите спадат най-тежките химически елементи, които следват в периодичната система след актиния: торий, уран, протактиний, нептуний, америций, кюрий, берклий, калифорний, айнщайний, фермий, менделевий, нобелий, лоуренсий и плутоний. Всички актиноиди претърпяват спонтанно радиоактивно разпадане.

Символ	Ac	Th	Pa	U	Np	Pu	Am	Cm	Bk	Cf	Es	Fm	Md	No	Lr
Име	Актиний	Торий	Протактиний	Уран	Нептуний	Плутоний	Америций	Кюрий	Берклий	Калифорний	Айнщайний	Фермий	Менделеевий	Нобелий	Лоуренсий
Маса	227,02	232,03	231,03	238,02	237,04	241	243	247	249	251	254	257	258	259	260

Получаване

По обикновените методи са били открити само три от всички тези елементи: протактиният (1917 г.), торият (1828 г.) и уранът (1789 г.). Другите са били получени изкуствено. Получаването на чистите метали изисква предварително да се разделят природните съединения едни от други. За целта се използват различни физикохимични и физични методи, основаващи се на различията в разтворимостта, в адсорбционните и йонообменните свойства, стабилността на комплексните съединения и др. От изолираните съединения се получават чистите метали чрез методите на:

електролиза на техни стопени хлориди
електролиза на CeO₂ (цериев диоксид) в стопен CeF₃ (цериев III флуорид)
редукция на безводни хлориди с натрий или магнезий
ядрени реакции

Разпространение

Земната кора съдържа значителни количества торий (6×10^-50) и уран (2×10^-50). Незначителни количества от двата химични елемента влизат в състава на такива разпространени скали като гранитите. Богати на торий и уран минерали се срещат твърде рядко. Най-известни минерали са торитът (ThSiO₄) и уранинитът (U₃O₈ / UO₂UO₃).

Физични свойства

Актиноидите проявяват метални свойства, но поради особената близост на 5f- и 6d-орбиталите в енергетично отношение те проявяват свойства, много близки до тези на d-елементите. Това довежда до включването на по-голям брой електрони от по-вътрешните слоеве в химичните връзки и до появата на по-високи степени на окисление.

Електросъпротивлението, плътността и стандартният електроден потенциал нарастват в посока от ляво надясно по периода на периодичната система (от торий към менделевий). Торият и уранът са бели блестящи метали със сивкав или синкав оттенък, доста меки са и лесно се поддават на механична обработка.

Химични свойства

Актиноидите се характеризират с висока активност, която обаче е по-слаба от тази на алкалните и алкалоземните метали. Стабилни са на сух въздух, но в присъствие на влага се окисляват (почти всички, освен Th) и се покриват с корица от оксиди или нитриди. Всички реагират с водата, а взаимодействието с основи е не е типично. При сплавяне с други метали се получават интерметални съединения. С киселини реагират бурно и енергично. При повишени температури се съединяват енергично и с халогените, кислорода, сярата, азота и въглерода. Характерно за тях е, че поглъщат големи количества водород.

Проявяват от втора до шеста валентност, но главно трета. Максималното шествалентно състояние на актиноидите е най-устойчиво при урана и характерността му се намалява по реда U-Np-Pu. Петвалентните актиноиди са сравнително малко изучени и са характерни главно за протактиния, но отчасти и за уран, нептуний и плутоний. Четвъртата валентност е характерна за тория, като играе значителна роля в химията и на редица други актиноиди. Тривалентното състояние е характерно за кюрия, америция и отчасти за плутония.

Използване

В днешно време практическото значение на актиноидите е свързано почти изключително с проблемите около използването на вътрешноатомната енергия. Макар че химията на тези елементи се изучава усилено, все пак не се публикуват много резултати от изследванията.^[1]^[2]

Източници

↑ Некрасов, В. Борис. Курс по обща химия. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1962. с. 576 – 587.
↑ Лазаров, Добри. Неорганична химия. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014. ISBN 9789540738192. с. 390 – 401.

Тази статия, свързана с неорганична химия, все още е мъниче. Помогнете на Уикипедия, като я редактирате и разширите.

[1] Некрасов, В. Борис. Курс по обща химия. София, Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1962. с. 576 – 587.

[2] Лазаров, Добри. Неорганична химия. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014. ISBN 9789540738192. с. 390 – 401.

[1]

[2]