Филики Етерия
| Филики Етерия | |
 | |
| Информация | |
|---|---|
| Основана | 26 септември 1814 г. |
| Закрита | 1822 г. |
| Седалище | Одеса, Руска империя |
| Филики Етерия в Общомедия | |
„Филикѝ Етерѝя“ (на гръцки: Φιλική Εταιρεία, „Дружество на приятелите“) е тайна революционна организация, която, повлияна от Просвещението и Френската революция, си поставя за цел създаването на независима многоетническа държава в православните области на Османската империя.[1]
В редиците на „Филики Етерия“ влизат предимно млади гърци, живеещи във Влашко, Молдова и Русия. Етеристите получават политическа и материална подкрепа от руския цар Александър I, който цели разширяването на руското влияние на Балканите. Един от водачите на организацията е Александър Ипсиланти.
Началото
[редактиране | редактиране на кода]
В духа на патриотизма, свързан с идеите за национална независимост, както и под влиянието на тайните общества в Европа, трима гърци се срещат в Одеса на 14 септември 1814 и определят устава на нова строго тайна организация, която трябва да подготви Архипелага за въстание. Тези мъже са: 42-годишният Николаос Скуфас от Арта, 42-годишният Емануил Ксантос от Патмос и 26-годишният Атанас Цакалов от Янина, Епир.[2] Още преди това Скуфас се е познавал с Константинос Радос, който бил член на организацията на карбонарите. Ксантос бил член на масонската ложа в Левкада, а Цакалов – един от основателите на бившето движение Гръцкоезичен хотел, което няма големи успехи.
„Филики Етерия“ се разраства бързо на основата на предходното близо половинвековно руско военноморско присъствие около Морея още от времето на руско-турската война (1768 – 1774) и в частност дейността на граф Алексей Орлов. В началния период – средата на 20-те години на 19 век – в организацията членуват около 20 души. През 1817 г. в дружеството влизат предимно гърци от Русия, Молдова и Влашко, а общият брой на членовете не надхвърлят 30. През 1818 г. започват масови посвещавания в дружеството. През 1820 г. етеристите имат свои членове в почти всички райони на Гърция и в повечето гръцки общности в чужбина. Около 1000 души вече членуват във „Филики Етерия“ през първите месеци на 1821 г. Място в организацията намират търговци, духовници, фанариоти и войводи, както и немалко българи.
Организация
[редактиране | редактиране на кода]Начинът, по който е организирана „Филики Етерия“, имитира пирамидата при карбонарите и масоните. Водачите са наричани „Невидимата власт“. Те били забулени в мистерия и мнозина си мислели, че много от важните фигури като цар Александър I например са членове на организацията. В действителност в началото „Невидимата власт“ се състои от 3-мата си основатели. Нови пет водачи идват от 1815 г. до 1818 г., а след смъртта на Скуфас идват още трима. През 1818 г. „Невидимата власт“ става известна като „Властта на 12-те апостола“. Всеки апостол отговарял за един голям район.
Апостол за България става бившият командир на Българската земска войска Дмитрий Ватикиоти. В плановете за въстанието се предвижда участието на 20 хиляди души от района на Пловдив и още толкова от областта между Котел и Габрово. Във Варна, Елена и Търново се складират оръжия и боеприпаси.[1]
Цялата структура била пирамидална, като на върха стояла „Невидимата власт“. Никой не знаел нищо за нея и никой нямал право да пита за нея. Заповедите ѝ се изпълнявали безприкословно, като членовете на организацията нямали право да взимат собствени решения. Дружеството било наричано „храм“ и имало четири нива на посветеност: „побратими“, „препоръчани“, „йереи“ и „пастири“. Йереите се занимавали с посвещаване в първите две нива. Те първо проверявали доколко патриотично настроен е бъдещият новобранец и го подлагали на изпитание. Най-накрая новият член трябвало да положи клетва.
Към въстание
[редактиране | редактиране на кода]През 1818 г. седалището на „Филики Етерия“ се измества от Одеса в Цариград, а смъртта на Скуфас е тежка загуба за организацията. Останалите основатели се опитват да намерят видна личност, която да поеме водачеството, която да донесе престиж и свеж въздух в дружеството. В началото на 1818 г. те се срещат с Йоан Каподистрия, който не само отказва, но и по-късно обвинява „Филики Етерия“ за „безпорядъка“ в Гърция.
Александър Ипсиланти поема водачеството на етеристите през април 1820 г. През октомври 1820 г. в Измаил се състои общо събрание на най-видните членове на Филики етерия. Приет е план, според който за център на въстанието е определен Пелопонес. Разгледан е и план на Сава Бинбаши за първоначално въстание на сърбите и след това преминаване на войските им към Босна и България, където да се разделят на два лъча – към София и Северна България. В тила на султанските войски трябва по 20 000 гърци и българи да въстанат в Габрово и Пловдив.[3]:с. 111 – 116
През 1821 г. започва Влашкото въстание, дало началото на гръцката война за независимост от Османската империя. Ипсиланти ръководи гръцкото въстание в Молдова, започнало след смъртта на влашкия княз Александрос Суцос. Установено е сътрудничество с движението на румънските селяни, предвождани от Тудор Владимиреску. Владимиреску обаче влиза в разногласия с Ипсилантис. Османците започват офанзива през май и през юли 1821 г. въстаническите части са разбити в битката при Драгошани.
Българи участници
[редактиране | редактиране на кода]Сред участниците във „Филики Етерия“ има и много българи от Молдова и Украйна. Някои офицери от разпуснатата Българска земска войска се включват в организирането на въстанически отряди, а търговци, като Васил Априлов и Николай Палаузов, правят значителни дарения за организацията, а други българи като Сава Бимбаши и Индже Войвода са най-значимите ѝ военни командири.[4]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Детрез, Раймонд. Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя. XV-XIX век. София, Кралица Маб, 2015. ISBN 978-954-533-146-6. с. 160 – 162.
- ↑ Н. Данова, Христакудис, История на нова Гърция, С 2008, стр. 105
- ↑ Данова, Надя, Апостолос Христакудис. История на нова Гърция. София, Абагар пъблишинг, 2003. ISBN 954-584-291-1. с. 369.
- ↑ Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 225.