Българска земска войска
- Вижте пояснителната страница за други значения на Българска земска войска.
| Българска земска войска | |
 Печат на Българската земска войска от 1810 г. Експонат на НИМ | |
| Информация | |
|---|---|
| Държава | Руска империя |
| Преданост | Руска империя |
Българска земска войска (на руски: Болгарское земское войско) е наименование на военни формирования от българи във въоръжените сили на Руската империя, главно от български доброволци, с командири първо за кратко генерал Павел Турчанинов и после капитан Дмитрий Ватикиоти:
- В състав на бригада (ок. 3000 души) с участие в периода 1810 – 1812 в руско-турската война (1806 – 1812);
- В състав на батальон (ок. 400 души) с участие във френско-руската война (1812).
БЗВ в Руско-турската война (1810 – 1812)
[редактиране | редактиране на кода]Самостоятелни отряди (1810 – 1811)
[редактиране | редактиране на кода]Въоръжените сили от българи в помощ на руската армия в Руско-турската война започват да се създават през 1810 г. Образувани са 4 самостоятелни доброволчески отряда[1] при руската армия със съдействието на Софроний Врачански и неговите привърженици[2] след призивите му към българите и към Русия и за освобождение на България с въстание в страната, комбинирано с руска намеса. Отличават се водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски. От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеникът Пантелеймон от Свищов, габровският търговец Васил Андреев, врачанският чорбаджия Димитър Хаджитошев и др.
Голям е броят на хайдутите, присъединили водените от тях чети към русите в тази война против турците. Известен е Златьо Кокарчоолу от Сливен, паднал в тежък отчаян бой с турци в 1810 г. край Сливен, след като заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата му и така бил разкъсан от взрива. Известен е и Коньо от Драгуданово „брадатият войвода“, прекарал в Балкана от 1810 чак до 1825 г., макар и да имал повече от 100 сражения с турците, изгубил само 2 души, починал мирно в Букурещ[3].
Русите превземат Силистра, Никопол, Русе, и се придвижват на юг, разездите им достигат района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. В направлението Габрово – Шипка – Казанлък са съсредоточени няколко хиляди въстаници, готови „да последват примера на сърбите“[4]. През есента на 1810 г. голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. Високата порта полага големи усилия, за да се справи с въоръжените отряди в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и другаде.
Руско формирование (1811 – 1812)
[редактиране | редактиране на кода]Руското командване създава военни формирования от гърци и от българи, които наброяват по няколко хиляди души от всяка народност.
През май 1811 г. от Антон Яковлевич Коронелли[5], по нареждане на новоназначения командващ Молдовската армия руски генерал Михаил Кутузов, е сформирано единно бойно формирование от 6 батальона със свое знаме и печат. В неговия състав влизат българи от Влашко, Молдова и Украйна, както и бежанци, преминали Дунав по време на самата война.
Първоначално е под командването на генерал Павел Турчанинов, а на 10 юни същата година за пряк негов командир е назначен щабс-ротмистър (капитан) Дмитрий Павлович Ватикиоти от болградското българско село Табака. За командири на подразделения са назначени българите Сава Бинбаши, Хаджи Христо, Георги Мамарчев и др. В сформираната Гръцка земска войска, командвана от гърка Николаос Пангалос, също има много българи.
Личният състав на Българската земска войска наброява над 3000 души[5][6]. Допълнително руското командване разчита на още около 12 000 въоръжени българи в направлението към Търново за разузнаване, пътеуказване, снабдяване, диверсии срещу противника и спомагателни акции или общо в подразделението и извън него на 15 000 души под оръжие[4][7]
Задачите ѝ първоначално са охрана на крепостите и населените места, защита на българските преселници и разузнавателни операции в тила на противника.
Българската земска войска в 1811 г. дава съществен принос, като спасява цялото артилерийско въоръжение на армията, за което лично Кутузов пише: „Находившейся тогда в Кузуг всей Армии Артелерийский парк с помощью российской и вооруженной им болгарской команды защитил от неприятельского нападения, который два раза покушался зажечь оный ночью“.[8]
Особено се отличават българите от формированието заедно с чети в победните сражения при Русе, Тутракан и Силистра, с. Батин и др. Храбростта и заслугите им в щурма на Силистра силно впечатляват ген. Кутузов[4]. След това охраната на града е поверена на 400 бойци от него[7]. Българското опълчение широко се ползва за борба с турските разбойници и башибозук, безчинстващи около Букурещ и в дълбочина по пътя от Силистра до Шумен[9].
След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. формированието е разпуснато[10].
БЗВ във Френско-руската война (1812)
[редактиране | редактиране на кода]Само месец по-късно започва Френско-руската война. Българската земска войска отново е свикана и от края на август същата година е в състава на Софийски полк със същия командир, но с ограничена численост от малко над 400 щика[11].
При нашествието на войските на Наполеон в Русия Софийски полк е в армията, командвана от ген. Кутузов. Българите се отличават в битката при Бородино на 7 септември 1812 г. По-късно, водени от командира си Дмитър Павлович, действат в тила на предните френски войски, участват в многобройни схватки с тях, взаимодействат с отряда на знаменитите партизани на Денис Давидов, участват в бойните действия в Германия и Франция и на 19 март Софийски полк с другите войски влиза победоносно в Париж[11]. След края на войната формированието е демобилизирано.
След разпускането на БЗВ
[редактиране | редактиране на кода]След войната повечето участници в Българската земска войска се установяват в Южна Бесарабия. Те се опитват да получат статут на военни заселници, подобно на донските казаци, но руското правителство отхвърля искането им.
Много участници във войската се включват в бунтовническите групи на гръцката освободителна организация „Филики етерия“ във Влашко и Молдова. Някои участват в следващата Руско-турска война в чети, отряди (например на кап. Мамарчев) и следващото българско опълчение в нея, известно като Български доброволчески корпус на полк. Иван Липранди.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Г. Г. Литаврин, Краткая история Болгарии, стр. 198
- ↑ Данова, Надя, Апостолос Христакудис. История на нова Гърция. София, Абагар пъблишинг, 2003. ISBN 954-584-291-1. с. 103.
- ↑ К. Иречек, История на българите, стр. 565
- ↑ а б в Богомил Колев, Участие на българи в Руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX век и надеждите за освобождение Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine., в-к „България“, 21 юли 2014
- ↑ а б М. М. Фролова, Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в., „Армия и флот“ (военное обозрение), 27 октября 2014, архив на оригинала от 11 януари 2015, https://archive.today/20150111181553/http://armflot.ru/index.php/20-kampanii/30-vooruzhennye-otryady-bolgar-v-istorii-russko-turetskikh-vojn-xix-v, посетен на 9 март 2015
- ↑ Прошение капитана Коронелли... РГВИА Ф. 395 „Инспекторский департамент“, опись № 6/312, 1817, 1 отд. 1 стол, арх. 737, стр. 13
- ↑ а б Янко Гочев, „Легендарният борец за освобождение капитан Георги Мамарчев – жертва на руско-турските репресии“, уебсайт „Сите българи заедно“, 2010 г.
- ↑ Архив внешней политики Российской империи. Ф.1 „Административные дела“ р. IV. ОП. 5, д. № 292, 1818 – 1820 л.л. 11, 11 об., 12
- ↑ ((ru)) Джулия Коронелли и Евгений Иванов. Антон Коронелли – попечитель болгарских переселенцев // 2010-09-02. Посетен на 2019-04-12.
- ↑ ((ru)) М. М. Фролова. Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в // 2014-10-27. Архивиран от оригинала на 2015-01-11. Посетен на 2019-09-28.
- ↑ а б История села Табаки, Allbest.ru, 24 ноември 2012
- Дойнов, Стефан. „Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878)“. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.
