Източна Дунавска равнина

Източната Дунавска равнина е най-голямата и най-високата част на Дунавската равнина в Северна България и обхваща изцяло областите Разград, Силистра и Добрич и частично областите Русе (без югозападната част), Велико Търново (само части от Община Стражица), Търговище (северната част), Шумен (северната по-голяма част) и Варна (северната по-голяма част). Площта ѝ е 19753,3 km², а средната ѝ надморска височина 204 m.

Граници

Границите на Източната Дунавска равнина са следните:

на запад – със Средната Дунавска равнина: от Голяма река при град Стражица, на север до река Дунав по вододела между реките Янтра и Русенски Лом;
на север – до южния бряг на река Дунав и държавната граница с Румъния;
на изток – до брега на Черно море:
на юг – с Предбалкана. Границата преминава по вододела между реките Голяма река и Черни Лом и по на изток се очертава от долината на Черни Лом и нейния плосък вододел спрямо левия приток на река Врана – Лилякска река. Оттук на изток добре изразената праволинейна морфотектонска граница следи подножието на северните разседно обусловени склонове на Преславска и Драгоевска планина, а след това по южната периферия на долината на река Камчия достига до Черно море, като в тази си последна част Източната Дунавска равнина граничи директно със Стара планина.

Релеф

Източната Дунавска равнина в сравнение със Западната и Централната област има най-голям териториален обхват. Нейната ширина между Предбалкана и река Дунав надхвърля 120 km, а в пределите на цялата Дунавска равнина тя се отличава с най-голяма надморска височина (Лилякско плато 517 m) и с най-дълбоко разчленение (над 200 m). Земите с надморска височина от 0 до 200 m обхващат 9167,3 km² или 46,4%, а тези с височина от 200 до 600 m – 10586 km² или 53,6%. В обсега на източната област могат да се диференцират следните физикогеографски подобласти: басейнът на река Русенски Лом, Поповско-Самуиловска, Лудогорска, Добруджанска и Шумунско-Провадийска.

Подобластта в басейна на Русенски Лом е дълбоко нарязана от долините на реките Черни Лом, Бели Лом, главната река Русенски Лом и техните притоци. На места някои от тези каньоновидни долини и най-вече тези на Бели Лом се отличават със значителна дълбочина, варираща от 100 до 180 m. Тези части на долините имат характер на дълбоко всечени меандри.

Поповско-Самуиловската подобласт обхваща простиращите се от запад на изток Поповски, Разградски и Самуиловски височини (501 m). Техните очертания се обуславят в едри линии от дълбоко всечените долини на реките Баниски Лом, Черни Лом, Бели Лом, Царацар (Крапинец), Канагьол, Крива река и Провадийска река.

Лудогорската подобласт в най-обширните си морфографски контури се определя от долините на реките Царацар (Крапинец), Сенковец, Канагьол, Крива река и Суха река. Тук добре изразените между тях плоски вододели се отличават с видим наклон на север-североизток.

Добруджанската подобласт с хълмистия си дълбоко разчленен релеф се простира на север и северозапад до река Дунав и границата ни с Румъния, на юг до Лудогорието и на изток до Черно море. освен това към Добруджанската подобласт се причислява алувиалната повърхнина на Побрежието и другите алувиални крайдунавски низини.

Шуменско-Провадийската платовидна подобласт обхваща добре изразените планови и вертикални очертания на платата Войводско, Стана, Провадийско и Шуменско. Тук в широкия обхват на междуплатовидните понижения е всечена съвременната долинна мрежа.

Основните форми на релефа в Източната Дунавска равнина са следните:

Аблановска низина (6,1 km²)
Авренско плато (Момино плато, 322 m)
Айдемирска низина (34 km²)
Войводско плато (Сърта, 481 m)
Варненска низина
Девненска низина
Добринско плато (360 m)
Добруджанско плато (350 m)
Лилякско плато (517 m)
Лонгоза (Долнокамчийска низина, 113 km²)
Лудогорско плато (ок 300 m)
Мадарско плато (431 m)
Овче поле (около 200 – 300 m)
Плисковско поле (100 – 200 m)
Побрежие (Бръшлянска низина, 420,6 km²)
Попино-Гарванска низина (10 km²)
Поповски височини (486 m)
Провадийско плато (389 m)
Разградски височини (479 m)
Роякско плато (408 m)
Самуиловски височини (501 m)
Синделска низина
Смядовско поле (до 100 m)
Стана (плато, 441 m)
Фисек (възвишение, 420 m)
Франгенско плато (356 m)
Шуменско плато (502 m)

Геоложки строеж

Източната Дунавска равнина е изградена от долнокредни, горнокредни, еоценски и миоценски седименти. Те са представени от валанжки варовици, хотривски мергели, баремски и аптски варовици, варовити пясъчници и мергели, ценомански варовити пясъчници, мастрихтски и еоценски мергели и варовити пясъчници и най-сетне миоценски варовици и мергели. В долинните разкрития между платовидните и ерозионните остатъчни височини се наблюдават здрави, дълбоко окарстени валанжки варовици. Над тях подножията на Поповските, Разградските и Самуиловските височини и ясно обособените плата са изградени от лесно податливи на ерозия хотривски мергели. Над тях в средния и горния пояс на тези позитивни морфографски единици се очертават скалните откоси на твърдите баремски и аптски варовици. На места полегатите склонове на тези морфографски единици се обуславят от сравнително по-неустойчивите баремски и аптски варовити пясъчници.

Горната креда в Източната Дунавска равнина чрез дебелослойните здрави варовити ценомански пясъчници участва в изграждането на Мадарското и по-голямата част от Провадийското плато. Останалите Добринска, Кривненска и Роякска части на Провадийското плато отразяват морфографския ефект на кониаските мергели, сантонските варовити пясъчници, тънкослойните кампански бронеустойчиви варовици, мастрихтските мергели, варовити пясъчници и варовици.

Старият терциер е представен от еоценски мергели, варовици и варовити пясъчници, които вземат участие в изграждането на част от горнището на Провадийското плато. Значително участие в изграждането на релефа в Добруджа имат средно- и горномиоценските (сарматските) седименти. Техните разкрития показват широкото участие на черупчестите варовици и варовити пясъчници заедно с локализираните тук-там мергелни прослойки. В крайдунавската ивица между Русе и Силистра върху миоценския субстрат се установяват разкрития на плиоценски седименти.

Така проследените долнокредни, горнокредни, старо- и младотерциерни седименти в Източната Дунавска равнина изграждат структурите на Разградско-Самуиловската подутина и тясно свързаната с нея откъм юг Провадийска синклинала. Тук в най-дълбоките долинни разкрития и в подножията на позитивните морфографски единици по протежение на оста на Разградско-Самуиловската подутина се установява релефоизграждащото участие на валанжките варовици и хотривските мергели. В горнищата на тези морфографски единици в рамките на споменатата структура и нейните бедрени части се установява широко релефоизграждащо участие на баремските и аптските варовици, варовити пясъчници и мергели. Тук сравнително полегато и бавно затъващо към дунавското крайбрежие и Добруджа северното бедро на тази крупна позитивна структура е представено от долнокредни баремски и аптски седименти. Техните разкрития на север и североизток се припокриват с нееднаквия морфографски ефект на миоценския седиментен комплекс и най-сетне в обсега на дунавското крайбрежие върху миоценските седименти се установява участието и на плиоценски седименти. От друга страна, значителното участие на горнокридните и еоценските седименти в Провадийското плато и наблюдаваните разкрития на горнокредните седименти в горнището на Шуменското плато изразяват позитивния морфографски ефект на Провадийската синклинала.

Геоморфоложки особености

В обсега на Източната Дунавска равнина през неогена и кватернера се проявяват интензивни епейрогенни издигания, оформили две морфостратиграфски повърхнини. Най-старата от тях е сарматско-понтийската денудационна повърхнина, чиито следи в Поповските височини се намират на 380 – 420 m н.в. Тя има по-голяма височина (480 m) северно от село Ковачевец, а още по̀ на север показва значително понижение (360 m). В обсега на вододела между реките Черни Лом и Малки Лом и непосредствено на изток от град Опака сарматско-понтийската денудационна повърхнина е по-силно издигната и има 460 m н.в. В Разградските височини тя се наблюдава на 480 m н.в, по̀ на изток върху плоското било на Самуиловските височини показва максималната си височина от 500 m, а във Войводското плато и платото Стана височината ѝ е 420 – 450 m. В Шуменското плато тази повърхнина почти съвпада с широкия обхват на билото на платото, а на изток в Провадийското плато височината ѝ значително се повишава и е от 250 до 400 m.

Втората, по-млада денудационна повърхнина е младоплиоценската (левантийска), чиито добре изразени следи се установяват в околностите на град Попово непосредствено на запад от долината на река Черни Лом. Тук те представляват значителни по обхват заравнености с височина от 200 до 220 m, а на изток в обсега на Провадийското плато поради проявилото се през левантиена потъване на Черноморската котловина и съседните ѝ земи тяхната височина е значително по-малка (от 100 до 140 m).

Етапите на полицикличното развитие на релефа през кватернера в Източната Дунавска равнина могат да се дешифрират от добре запазените речни тераси по долините на реките Черни Лом, Бели Лом и Провадийска река. Тук се установява наличието на 4 надзаливни тераси със средна относителна височина 3 – 4 m, 10 – 12 m, 20 – 24 m и 35 – 40 m, които в изпъкналата част на всечените меандри от долинната мрежа на Русенски Лом представляват типични полигенни тераси. Особено изразителни са следите на дунавските речни тераси между Русе и Силистра, където терасният комплекс е съчетан от наличието на 2 заливни (от 4 до 7 m) тераси и 3 надзаливни (15 – 22 m, 30 – 36 m, 54 – 65 m) тераси.

Съвременният облик на релефа на юг от река Дунав е обусловен до голяма степен от отложената тук през младия плейстоцен льосова и льосовидна покривка.

Във връзка с епейрогенното издигане на Източната Дунавска равнина и регресивната проява на ерозията се извършило формирането на съвременната долинна мрежа в областта. Множество от реките в областта са дълбоко всечени в льосовата покривка и лежащите отдолу меки варовици и образуват забележителни каньоновидни долини, съпроводени с широката проява на ерозионни и свлачищни процеси (в района на Тутракан). Дълбокият дренаж на геоложката основа и профилираните пещери и карстови извори свидетелстват за тясната хидроложка връзка между фосилизираните от льосо карстови форми и формираните в карбонатния субстрат каверни. Върху варовиковите горнища и в по-ниските структурни стъпала на остатъчните плата под фосилизирания покрит карст се наблюдават добре ретуширани върху релефа карстови форми (кари, валози, понори, въртопи). Много от тези форми в значителна степен улесняват инфилтрацията на атмосферните води в недрата на карбонатната основа и образуването на значителни запаси на дълбоки подземни карстови води.

Климат и води

Климатът в Източната Дунавска равнина се отличава с по-силно изразена континенталност в сравнение със средната и западната област. Върху нея падат по-слаби валежи от северозападните доста обеднели на влага въздушни маси. От друга страна, тук през зимата е по-силно изразено климатообразуващото въздействие на североизточните въздушни маси. Всичко това обуславя по-големите различия в термичното ниво през годината. Широкият териториален обхват на областта, нейната значителна отдалеченост от високите орографски бариери на Карпатите и Стара планина заедно с по-малкото климатично въздействие на хълмистия релеф на Предбалкана, както и неутрализираното до голяма степен климатично влияние на Черно море от преобладаващия северозападен въздушен пренос представляват предпоставки за засилване на континенталната сухота и контрастното термично изражение на климата. Дълбокото разчленение на релефа и неговия подчертан хълмист характер са условия за петнисто разпределение на валежите.

Средната януарска температура в областта е около -2 °С, а средномесечната юлска температура достига 24 °С. Освен това в областта е установена и значително висока средногодишна температурна амплитуда, която се колебае в интервала между 25 °C и 26 °C. Типичен пример за това са показателите за станция Силистра:

средногодишна температура 11,2 °С;
средна януарска температура -1,5 °С;
средна юлска температура 23,2 °С;
средногодишна температурна амплитуда 25,3 °С;
средногодишна валежна сума 546 mm.

Валежите в Източната Дунавска равнина се отличават с добра проявен континентален режим, с летен (юнски) максимум и зимен (февруарски) минимум. Средногодишните валежни количества варират от 450 до 550 mm, т.е. значително по-малко от средногодишното валежно количество за цялата страна (650 mm). Тук въпреки неголямата средна надморска височина на релефа продължителността на снежната покривка е от 2,5 до 3 месеца. От друга страна, проявата на типичните североизточни ветрове през зимата предизвикват отвяването и преотлагането на снежната покривка.

Особеностите на климата и най-вече режимът и количеството на валежите и изпарението заедно с характера на геоложката основа обуславят смесеното – дъждовно-снежно и карстово подхранване на реките. Широкото разпространение на варовиците и тяхната дълбока окарстеност са условия за липсата на повърхностнотечащи води, за наличието на суходолия и дълбоко дренирани карстови форми в някои райони. Модулът на оттока в областта в сравнение с останалите две области на Дунавската равнина е най-малък, като същевременно той е и най-малък за цялата страна и се колебае от 0,5 до 1 l/s/km². Неговата минимална проява се обуславя от оскъдните валежни количества, от значителното изпарение, от водопропускливата льосова и карбонатна основа и от сравнително малкия наклон на релефа.

Почви

Разнообразието на геоложкия субстрат, особеностите на релефа, спецификата на климатичните условия и естеството на растителността в Източната Дунавска равнина до голяма степен са предопределили картината на почвената покривка. В тясна връзка с льосовите и льосовидните наслаги, със сухотата на климата и незначителните валежни количества, както и в зависимост от сравнително сухолюбивата лесостепна растителност, от север на юг се проследява разпространението на карбонатните, типичните, излужените и оподзолените черноземи. Върху карбонатната мергелна основа на обособените височини и остатъчните плата и при наличната по тях горска сухолюбива широколистна растителност стои разпространението на сивите горски почви с техните разновидности. Покрай река Дунав върху алувиалните низини и по островите в реката върху алувиалните наслаги, където нивото на подпочвените води е сравнително плитко или се показва на повърхността, се наблюдава разпространението на алувиалните почви с техните разновидности.

Растителност и животински свят

Диференциацията на почвено-климатичните условия в Източната Дунавска равнина обуславят разпространението на различни растителни видове. В нейния обсег независимо от широкия обхват на обработваемите земи и по-голямото стесняване на естествената растителност в сравнение с останалите две области на Дунавската равнина се наблюдават най-обширните площи с добре запазена естествена горска и тревна растителност.

На юг в по-високите части на областта тя е представена предимно от горската дъбова растителност (летен дъб, зимен дъб, благун и цер) и други широколистни видове (липа, ясен, киселица, шестил, дива круша и габър). В съседство с тези растителни видове или заедно с тях се срещат храстите на смрадликата, чашкодряна, дивото грозде, драката, глогът, леската, бъзът и др. Върху северните склонове на Шуменското плато и в някои места със северна експозиция в Лудогорието, включително и в резервата „Паламара“ се наблюдава и наличието на бук.

На север по дунавското крайбрежие и особено на изток и североизток в Добруджа във връзка с по-осезаемата сухота на климата горската растителност преминава в лесостепна и степна, представена от овчата власатка, кьолерията, черната ибялата садина, ливадината, божура, перуниката и коилото.

Покрай река Дунав и другите по-големи реки в областта и най-вече върху дунавските острови и крайдунавските алувиални низини богатите на влага алувиални почви обуславят разпространението на влаголюбиви тревни и горски видове.

Фауната в Източната Дунавска равнина показва голямо разнообразие както по отношение на бозайниците, така и по отношение на птиците. В миналото тук са обитавали дивият кон и дивото говедо, които сега са изчезнали, а съществено е намаляло и количеството на дивата свиня и сърната. От типичните бозайници в областта се срещат: степен пор, европейски лалугер, обикновен хомяк, заек, източноевропейски таралеж и др. От по-малките бозайници широко разпространение имат грезачите, главно сивата полевка и горската мишка. От птичата фауна по важни представители са посевната врана, сивата яребица и пъдпъдъкът, а на североизток в Добруджа обитават характерни степни видове – дропла, малка дропла (стрепет) и степен орел. Езерото Сребърна е единственото в България обиталище на пеликани, а във влажните места покрай реките се срещат в голямо количество земноводни и по-рядко влечуги.

Източници

Георгиев, Милан, Физическа география на България, С., 1979 г., стр.324 – 335.
Мичев, Николай и др. Географски речник на България. София, Наука и изкуство, 1980. с. 188 – 189.