Направо към съдържанието

Ерих Лудендорф

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ерих Фридрих Вилхелм Лудендорф
германски генерал
Лудендорф по време на Пролетното настъпление 1918 г.
Лудендорф по време на Пролетното настъпление 1918 г.
Званиегенерал-полковник
Години на служба1883 – 1918
Служи на Германска империя
Род войскиГерманска имперска армия
Битки/войниПърва световна война
Германска революция (1918 – 1919)
НаградиPour le Mérite
Железен кръст I ранг
Дата и място на раждане
Крушевня, Позен, Кралство Прусия
Дата и място на смърт
ПогребанФедерална република Германия
Подпис
Ерих Фридрих Вилхелм Лудендорф в Общомедия

Ерих Фридрих Вилхелм Лудендорф (на немски: Erich Friedrich Wilhelm Ludendorff) е германски офицер (генерал-полковник) и автор на концепцията за тоталната война.

От началото на Първата световна война е началник-щаб на Паул фон Хинденбург, като с победата си в битката при Таненберг над Руската имперска армия получава световна известност. От август 1916 г. е практически ръководител на всички военно-стратегически операции на Германската имперска армия, а с това и на войските на Централните сили.

След края на Първата световна война заедно с Адолф Хитлер взима участие в Бирения пуч през 1923 г., но разочарован от следвоенното развитие и обществен живот във Ваймарската република, от 1928 г. се оттегля, изразявайки несъгласие с партията на националсоциалистите. Вече не одобрява Хитлер и започва да го третира просто като още един манипулативен политик и дори по-лошо.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]
Лудендорф като лейтенант на 17-годишна възраст, 1882 г.
Лудендорф през 1915 г.
Лудендорф (дясно) с Хинденбург и кайзер Вилхелм II 1917 г.
Лудендорф (в центъра) с Хитлер и други видни нацисти.

Лудендорф е роден на 9 април 1865 г. в село Крушевня в провинция Позен, Кралство Прусия (днес в Познански окръг, Полша). Той е син на беден земевладелец и капитан от кавалерията от Померания.[1] Майка му е от аристократично военно потекло. Прекарва стабилно и безгрижно детство, израствайки в семейната ферма. Започва да учи с леля си по майчина линия, като показва особено добри резултати по математика,[2] също както и по-малкият му брат Ханс който става астроном.[3]

Лудендорф завършва училище за кадети и става пехотен офицер. Благодарение на изключителните си военни качества скоро е включен в щаба. През 1908 г. му е поверено командването на Втори отдел в генералния щаб на армията, чиято отговорност е подготовката за мобилизация при непредвидими спешни случаи. Под ръководството на началник-щаба, генерал Хелмут фон Молтке, Лундендорф изиграва значителна роля в съставянето на плана Шлифен в навечерието на Първата световна война. Той предвижда голямо заобикалящо движение през неутрална Белгия с цел Франция да бъде разгромена с един удар. Молтке и Лудендорф решават да укрепи южния фланг между Швейцария и Лотарингия. Те също отхвърлят идеята за проникване през южната част на Холандия и вместо това се подготвят за изненадващо превземане на Лиеж, която е най-важната крепост в източната част на Белгия и често характеризирана като „непревземаема“.[3]

В Германия върховната политическа и военна власт по традиция принадлежи на главнокомандващия и на императора, а от офицерите от генералния щаб не се очаква да се занимават с политика. Лудендорф обаче нарушава традицията, предприемайки кампания, насърчаваща подсилването на армията, както чрез хора, така и чрез оборудване, която генералният щаб възприема много добре с оглед на надпреварата във въоръжаването в Европа. Контактът му с крайните националистически политически кръгове, които подкрепят въоръжаването, го убеждава, че ако политиката се влияе от „силни мъже“, то победоносната война е в кърпа вързана.[3]

Изключително дейният началник на отдела започва да дразни военните власти и през 1913 г. Лудендорф е прехвърлен в пехотата като командир на полк. Когато избухва войната през 1914 г., той е назначен за началник на доставките и администрация на Втора армия на западния фронт. Когато две руски армии застрашават германската Осма армия в Източна Прусия, Лудендорф е назначен за началник-щаб на 8-а. Лудендорф е динамичен, понякога суров, а по време на криза започва да нервничи, работи с генерал Паул фон Хинденбург, който е известен с уравновесеността си и железните си нерви. Все пак, Лудендорф разглежда проблемите, пред които е изправен, като трудни, но никога неразрешими.[3]

Зрелищната победа на Хинденбург и Лудендорф над руснаците през август 1914 г. при Таненберг е последваната от германска загуба при Марна на западния фронт, която сигнализира за провала на плана Шлифен, изготвян от Лудендорф. В продължение на две години Хинденбург и Лудендорф се сражават срещу руснаците на източния фронт. Планът на Лудендорф за общо настъпление срещу Русия чрез временно заемане на войски от западния фронт не получава одобрение от върховното главно командване през лятото на 1915 г.[3]

Едва през август 1916 г., след провала на германската офанзива при Вердюн и след съюзническите яростни атаки по двата фронта императорът позволява на двамата генерали да поемат военното главно командване. Те се опитват да водят тотална война, мобилизирайки всички войски на разположение. Лудендорф залага всичко на карта в упорито преследване на победоносния мир, който да осигури германските териториални придобивки на изток и на запад. През 1917 г. той одобрява неограничената подводна война срещу британците, която довежда до включването на САЩ във войната срещу Германия, но така и не успява да сломи Великобритания. След като руският цар е детрониран през март 1917 г., Лудендорф приветства завръщането на руските болшевишки емигранти, надявайки се да убеди руснаците да искат примирие. Хинденбург и Лудендорф също уреждат уволняването на канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег, надявайки се, че ще се намери „по-силен мъж“, който да поеме управлението на държавата.[3]

На 21 март 1918 г. Лудендорф предприема обща офанзива на западния фронт, като целта му е да разгроми англо-френските армии и да си осигури примирие, преди американците да са пристигнали в Европа. Той, обаче, надценява силите на армиите си – настъплението се проваля, а когато през есента на 1918 г. армиите на германските съюзници (Австро-Унгария, България и Турция) се разпадат, Лудендорф незабавно поисква преговори за примирие. Когато осъзнава сериозността на условията на примирието, той настоява войната да продължи. Щом вижда, че политическите лидери не са подготвени за това, той подава оставка, която приета от Вилхелм II на 26 октомври 1918 г. След това се оттегля в изгнание в Швеция. И докато по стар пруски обичай офицерите от генералния щаб поемат колективна пълна отговорност за всички решения, Лудендорф в края на войната заявява, че е бил единственият истински командир през конфликта. Той отстоява, че е бил лишен от победата от зли сили, които са действали задкулисно. Обявява се за жертва на предателство и поддържа тезата, че германската армия е била жертва на саботаж.[3]

През следващите 19 години Лудендорф води странен живот. Той приема ролята на предаден и неразбран командир и участва в неуспешните преврати, организирани от Волфганг Кап през 1920 г. и от Адолф Хитлер през 1923 г. През 1925 г. се кандидатира за президент срещу бившия си боен другар Хинденбург, който вече е намразил. В периода 1924 – 1928 г. е член на парламента от Нацистката партия.[3]

Лудендорф разработва теорията си на „тотална война“, която публикува в труда си Der Totale Krieg през 1935 г. В нея той се противопоставя на виждането на Карл фон Клаузевиц, който твърди, че доктрината на войната е просто разширение на политиката. Лудендорф твърди, че политиката следва да служи на провеждането на война и че мирът е нищо повече от промеждутък между войните.[3]

Лудендорф винаги е имал слабост към жените. Първата му съпруга се развежда с мъжа си, за да се омъжи за Лудендорф. През 1926 г., обаче, той се развежда с нея, за да се ожени за невроложката и философката Матилде фон Кемниц. С нея той развива ненавист срещу злите задкулисни сили – евреите, християнството и масонството. Той забранява на императора да го направи граф, а също и на Хитлер да го повиши на фелдмаршал. Освен групата си от фанатизирани последователи, той е напълно изолиран. Когато през 1930-те години започва да предупреждава срещу тиранията на Хитлер, той не среща отклик.[3]

Ерих Лудендорф умира на 20 декември 1937 г. в Мюнхен от рак на черния дроб. Много от старите войници го оплакват, но повечето от тях вече не го разбират.[3]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ William Brownell, and Denise Drace-Brownell, The First Nazi: Erich Ludendorff, The Man Who Made Hitler Possible (2016) ch 1.
  2. ↑ Parkinson, Roger. Tormented warrior. Ludendorff and the supreme command. London, Hodder and Stoughton, 1978. ISBN 0-340-21482-1. с. 13 – 14.
  3. ↑ а б в г д е ж з и к л Walter Otto Julius Görlitz. Erich Ludendorff // Encyclopædia Britannica, 5 април 2020. Посетен на 30 април 2020.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Meine Kriegserinnerungen 1914 – 1918. E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1919 (дигитализирано копие); 9. durchgesehene Auflage E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1926 [auch als gekürzte Volksausgabe: 2. Auflage E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1936].
  • (Hrsg.): Urkunden der Obersten Heeresleitung über ihre Tätigkeit 1916/18. E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1920; 2. durchgesehene und ergänzte Auflage E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1921 (дигитализирано копие); 4. durchgesehene Auflage E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1922.
  • Kriegführung und Politik. E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1922 (дигитализирано копие); 3. durchgesehene Auflage E. S. Mittler & Sohn, Berlin 1923.
  • Vernichtung der Freimaurerei durch Enthüllung ihrer Geheimnisse. Ludendorffs Verlag, München 1927, 1940.
  • Kriegshetze und Völkermorden in den letzten 150 Jahren. Ludendorffs Verlag, München 1928, 1939 (дигитализирано копие).
  • mit Mathilde Ludendorff: Das Geheimnis der Jesuitenmacht und ihr Ende. Ludendorffs Verlag, München 1929, 1934 (дигитализирано копие).
  • Weltkrieg droht auf deutschem Boden. Ludendorffs Verlag, München 1930.
  • Mein militärischer Werdegang. Blätter der Erinnerung an unser stolzes Heer. Ludendorffs Verlag, München 1933.
  • Eine Auswahl aus den militärischen Schriften. Quelle & Meyer, Leipzig 1935.
  • Der totale Krieg. Ludendorffs Verlag, München 1935.
  • mit Mitarbeitern: Mathilde Ludendorff – ihr Werk und Wirken. Ludendorffs Verlag, München 1937.
  • Auf dem Weg zur Feldherrnhalle. Lebenserinnerungen an die Zeit des 9. November 1923. Ludendorffs Verlag, München 1937.
  • mit Mathilde Ludendorff: Die Judenmacht. Ihr Wesen und Ende. Ludendorffs Verlag, München 1939.
  • Vom Feldherrn zum Weltrevolutionär und Wegbereiter deutscher Volksschöpfung.
    • Band 1: Meine Lebenserinnerungen von 1919 – 1925. 12.–16. Tausend Ludendorffs Verlag, München 1941.
    • Band 2: Franz Freiherr Karg von Bebenburg (Hrsg.): Meine Lebenserinnerungen von 1926 – 1933. 3. Auflage Verlag Hohe Warte, Stuttgart 1951.
    • Band 3: Franz Freiherr Karg von Bebenburg (Hrsg.): Meine Lebenserinnerungen von 1933 – 1937. Verlag Hohe Warte, Stuttgart 1955.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ерих_Лудендорф&oldid=12079121“.