Електроенергетика на България
Електроенергетиката на България е отрасъл в икономиката на България, включващ производството, преноса и разпределението на електрическа енергия.
Производство на електроенергия
[редактиране | редактиране на кода]
Българската енергийна система се основава предимно на невъзобновяеми енергийни източници, като въглища (ТЕЦ) и ядрено гориво (АЕЦ) от една страна, и от друга страна на възобновяеми енергийни източници, като вода, вятър и слънце. Всеки вид електроцентрала играе различна роля в общата енергийна система. АЕЦ дава най-евтината електроенергия, но пускането и спирането ѝ отнема дни. Ето защо тя работи на пълна мощност и покрива най-долната част от годишния товаров график, т.е. работи непрекъснато. Пускането на ТЕЦ отнема часове, затова те поемат следващата част от графика – пускат се и се спират при големи и продължителни увеличения или намаления на потреблението. Най-горният и най-нестабилният слой на товаровия график се поема от ВЕЦ-овете, чието въвеждане в експлоатация става за броени минути.
По данни за 2018 г. в България са произведени общо 47 тераватчаса електрическа енергия, а структурата на производството ѝ е следното:[1]
- ТЕЦ – 40% (с въглища)
- АЕЦ – 35% (атомна електроцентрала)
- ТФЕЦ – 5% (топлофикационна електроцентрала)
- ЗТЕЦ – 2% (заводска ТЕЦ)
- ВЕИ – 16 % (възобновяеми източници, включително ВЕЦ)
- ПАВЕЦ – 2% (помпено-акумулираща ВЕЦ)
Производството и потреблението на електроенергия в България имат значителни сезонни флуктуации, като са най-високи през ноември-февруари и най-ниски през май-август. Абсолютния максимален товар през най-натоварения месец януари е с 51% по-висок от този в най-ненатоварения месец юли (2008).[2]
Пренос на електроенергия
[редактиране | редактиране на кода]
Преносът на електроенергия в България се извършва от държавното предприятие Електроенергиен системен оператор (ЕСО). Електропреносната мрежа е съставена от три свързани една с друга системи на различни напрежения – 110 kV, 220 kV и 400 kV.[3] Към 2022 година ЕСО оперира далекопроводи на високо напрежение с обща дължина 15 384 km (65% с напрежение 110 kV, 18% на 220 kV и 17% на 400 kV), включително междусистемните връзки към съседни страни, както и 297 подстанции (включително 261 преходни към средно напрежение).[4] Освен това в страната има няколко десетки подстанции на други оператори, главно на предприятия за производство или разпределение на електроенергия и някои големи консуматори, свързани пряко към мрежата на високо напрежение.
| Наименование | Селище | Област | Напрежение, MW |
Мощност, MVA |
Построена | Местоположение |
|---|---|---|---|---|---|---|
| Балкан | Габрово | Габрово | 220/110/10 | 180 | 1961 | |
| Благоевград | Церово | Благоевград | 400/110 | |||
| Бойчиновци | Бойчиновци | Монтана | 220/110/20 | |||
| Бургас | Българово | Бургас | 400/110 | 500 | 1980 | |
| Варна | Неофит Рилски | Варна | 400/220 | 630 | 1987 | |
| Ветрен | Сестримо | Пазарджик | 400 | 1990 | ||
| Горна Оряховица | Първомайци | Велико Търново | 220/110/20 | 480 | 1953 | |
| Девин | Пловдив | Пловдив | 400/220/110 | 900 | 1983 | |
| Добруджа | Суворово | Варна | 400/220/110 | 650 | 1958 | |
| Златица | Златица | Софийска | 400/110/20 | 464 | 1992 | |
| Казичене | Казичене | София | 220/110 | 600 | 1955 | |
| Карнобат | Карнобат | Бургас | 220/110/20 | 250 | 1957 | |
| Мадара | Шумен | Шумен | 220/110 | 1974 | ||
| Марица-изток | Гълъбово | Стара Загора | 400/220/110 | 1958 | ||
| Металургична | София | София | 400/110/38,5 | 500 | 1989 | |
| Мизия | Радомирци | Плевен | 400/220/110 | 1210 | 1971 | |
| Образцов чифлик | Русе | Русе | 220/110 | 400 | 1966 | |
| ОРУ ТЕЦ „Бобов дол“ | Големо село | Кюстендил | 220/110 | |||
| ОРУ ТЕЦ „Варна“ | Езерово | Варна | 220/110 | 1968 | ||
| ОРУ ТЕЦ „Марица-изток 2“ | Ковачево | Стара Загора | 400/220/110 | 1989 | ||
| ОРУ ТЕЦ „Марица-изток 3“ | Медникарово | Стара Загора | 400/220 | 1978 | ||
| Плевен-1 | Радомирци | Плевен | 220/110/20 | 492 | 1951 | |
| Пловдив | Пловдив | Пловдив | 400/220/110 | 900 | 1983 | |
| София-запад | Костинброд | Софийска | 400/110 | 500 | 1982 | |
| София-юг | София | София | 220/110 | 580 | 1975 | |
| Стара Загора | Стара Загора | Стара Загора | 220/110/20 | 250 | 1986 | |
| Столник | Столник | Софийска | 400/220/110 | 1080 | 1975 | |
| Твърдица | Твърдица | Сливен | 220/110/20 | 250 | 1961 | |
| Узунджово | Узунджово | Хасково | 220/110 | 400 | 1986 | |
| Царевец | Леденик | Велико Търново | 400/110 | 500 | 1994 | |
| Червена могила | Червена могила | Перник | 400/110 | 500 | 1986 | |
| Чудомир | Казанлък | Стара Загора | 220/110/10 | 250 | 1975 |
| Електропровод | Подстанция в България |
Подстанция извън България |
Напрежение kV |
Пресичане на границата |
|---|---|---|---|---|
| Беласица | Петрич |  Сушица |
110 | |
| Връшка чука | Кула |  Зайчар |
110 | |
| Дружба | Добруджа |  Рахман |
400 | |
| Ерма | Брезник | Върла |
110 | |
| Нишава | София-запад | Ниш |
400 | |
| Одрин | ТЕЦ „Марица-изток 3“ |  Хамитабат |
400 | |
| Пирин | Благоевград |  Солун |
400 | |
| Руен | Червена могила | Щип |
400 | |
| Сакар | ТЕЦ „Марица-изток 3“ | Хамитабат |
400 | |
| Страцин | Скакавица | Крива паланка |
110 | |
| Съединение | Варна | Ступина |
400 | |
| Цънцарени 1 | АЕЦ „Козлодуй“ | Цънцарени |
400 | |
| Цънцарени 2 | АЕЦ „Козлодуй“ | Цънцарени |
400 |
Разпределение на електроенергия
[редактиране | редактиране на кода]
Търговия с електроенергия
[редактиране | редактиране на кода]Търговията с електроенергия в България е регулирана от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Тя се извършва в два обособени сегмента – с регулирани и със свободни цени, организирани на различен принцип: на пазара с регулирани цени търговията се извършва по цени, предварително определени от КЕВР за общ микс от източници на енергия, и страните нямат задължение за балансиране на производство и потребление, докато на пазара със свободни цени те се договарят свободно между доставчици и потребители, като производство и потребление трябва да се балансират.
Към 2018 година 38% от потреблението преминава през сегмента с регулирани цени.[8] От 2021 година всички стопански потребители са длъжни да използват пазара със свободни цени, докато домакинствата могат да избират пазарен сегмент, като повечето от тях използват пазара с регулирани цени.[9]
КЕВР има регулационни функции и в двата пазарни сегмента, в които определя цените на услугите по пренос и разпределение на електроенергия, както и допълнителни такси (зелена енергия, кафява енергия, невъзстановяеми разходи). Комисията определя и технически показатели за качество, които трябва да спазват доставчиците на различни услуги – енергия за собствени нужди в електроцентралите, загуби при преноса и трансформацията на енергия, качеството на обслужване на клиентите.
На пазара с регулирани цени централна роля играе обществения доставчик (Националната електрическа компания), който има задължение да поддържа доставките при определените от КЕВР условия, включително балансирайки потреблението и производството.[10] КЕВР определя квотите за производство и цените на производителите към обществения доставчик, както и цените на обществения доставчик към крайните снабдители.
Важна роля на пазара играе и Електроенергийният системен оператор, който осигурява връзката между регулирания и либерализирания сектори. Той администрира пазара на едро и балансира потреблението и потреблението, включително при отклонения в прогнозните графици на свободния пазар.
История
[редактиране | редактиране на кода] | Графиките са временно недостъпни поради технически причини. |
Ранно развитие
[редактиране | редактиране на кода]
Производството на електроенергия в България датира от края на XIX век. За начало на електрификацията на България се смята 1 юли (стар стил) 1879 година, когато по повод посрещането на новоизбрания княз Александър I Български е поставено електрическо осветление на Княжеския дворец и Градската градина в София.[11]
Първата постоянна електроцентрала в страната е парна, инсталирана през 1888 година за осветление на гайтанджийската фабрика „Успех“ в Габрово, последвана през 1889 година от подобна инсталация в тъкачната фабрика „Розова долина“ в Казанлък. Първата водноелектрическа централа е генератор с мощност 35 конски сили, внесен през 1891 година от Германия и инсталиран в Габрово от местния индустриалец Иван Хаджиберов, който също го използва за осветление на своята тъкачна фабрика. През 1892 година осветление с парен генератор е монтирано на първото Земеделско-промишлено изложение в Пловдив, а през 1893 година са инсталирани парни електроцентрали за двореца „Евксиноград“ (50 kW) при Варна и за Бирената фабрика в Шумен.[12]
Проучванията за публично улично осветление в София започват през 1884 година, но се забавят, заради технически и организационни неуредици. Започнатото през 1892 година строителство на ВЕЦ „Бояна“ е спряно, заради недостатъчни водни количества. През 1893 – 1895 година са електрифицирани няколко обществени сгради с използването на парни генератори, най-големият от които, с мощност 160 kW, е на Княжеския дворец. През 1900 година градското осветление е захранено от ВЕЦ „Панчарево“ (344 kW), първата електроцентрала за обществено електроснабдяване в страната. Свои парни централи изграждат телеграфната служба (30 kW) и трамвайната мрежа (след няколко разширения към 1917 година мощността достига 3000 kW).[13]
Първата топлоелектрическа централа с мощност 50 kW е пусната в експлоатация през 1899 година в Перник.[14][15]
През следващите години редица градове изграждат електрическо улично осветление, използвайки местни електроцентрали – през 1912 година в Лом и Голинци, първото електрифицирано село в България (200 kW от дизелова централа), през 1914 година Варна (780 kW от дизелова централа) и Казанлък (480 kW от ВЕЦ „Енина“), през 1917 година Русе (780 kW от дизелова централа) и Габрово (от изградени по-рано водни централи за частно ползване).[16]
Годишното производство на електроенергия през 1913 година е 20 GWh или 2,2 kWh на глава от населението (70 пъти по-малко отколкото в Съединените щати). Инсталираните мощности към 1918 година са 16 MW в 10 парни, 5 водни и 4 дизелови електроцентрали.[17]
Междувоенен период
[редактиране | редактиране на кода]
В Междувоенния период продължава изграждането на нови производствени мощности, като някои от тях са предназначени за захранване на по-далечни обекти, поради което се изграждат и първите електропреносни трасета. За първи път това става във връзка с изграждането от „Гранитоид“ на Каскада „Рила“, която трябва да захранва циментовия им завод в Батановци, но също и градовете Дупница, Перник и София. За тази цел през 1926 година край София е пусната в действие първата подстанция в България – „Орион“, преобразуваща високото напрежение на далекопровода – първоначално 35 kV, малко по-късно увеличено на 60 kV – до използваните от разпределителната мрежа 15 kV.[18]
През 1927 година е пусната още една подстанция в София – „Мария Луиза“ – свързана с новопостроения ТЕЦ „Курило“ (15 MW), най-мощната електроцентрала в Междувоенния период. През следващите години в страната са изградени още 13 подстанции на 60 kV или 35 kV, обикновено във връзка с пускането на нови електроцентрали с регионална консумация, като ВЕЦ „Въча“ (7 MW, най-голямата ВЕЦ за периода), ТЕЦ „Пловдив“ и ТЕЦ „Марица“. През 1944 година е завършен електропровод на 60 kV, пресичащ Стара планина и свързващ производствата в Южна България с Габрово и Горна Оряховица.[19]
В средата на XX век мощността на електроцентралите им достига 111 MW.[15] Тези електроцентрали снабдяват 13% от населените места в страната, в които живеят 40% от населението. Годишното производство през 1939 година е 266 MWh или 42 kWh/жител.[15] За сравнение, по това време средното производство в света е средно 230 kWh/човек, а в най-развитите европейски държави 500 – 800 kWh/човек.[20] Към 1944 година дължината на преносната мрежа е около 650 km (74% на 60 kW, а останалите на 35 kV).[21]
Следвоенна индустриализация
[редактиране | редактиране на кода]През 1940 – 1941 година правителството разработва и утвърждава идеен план за изграждане на национална електрификационна система за периода до 1960 година. В него са определени унифицирани напрежения, основни трасета на електропроводи и местоположения на подстанции – електропреносна мрежа на 110 kV, включваща затворен пръстен, и разпределителни мрежи на 20 и 0,4 kV. Установилият се през 40-те години тоталитарен комунистически режим има за свой приоритет индустриализацията на страната, в частност електрификацията, като планът от 1941 година е изпълнен малко по-бързо и през 1955 година е утвърден нов план за развитие на електроенергетиката.[22]
За този период е характерна концентрацията на производствени мощности в Южна България, което затруднява снабдяването на Северна България. По тази причина през 1949 година е изградена първата международна връзка на електропреносната мрежа – на 60 kV между Гюргево и Русе, която трябва да подобри електроснабдяването в района на Русе.[23]
ТЕЦ София се строи през 1949 г., за да снабдява столицата с електроенергия; през 1955 г., той започва да снабдява и топлинна енергия.
С развиването на национална система се унифицират използваните в различни части от мрежата напрежения. До края на 60-те години всички разпределителни мрежи са реорганизирани, така че да използват еднакво средно напрежение – 20 kV. Електропреносните мрежи постепенно се преоборудват за по-високи напрежения – до края на 70-те години линиите на 35 kV и 60 kV са изцяло заменени с линни на 110 kV. За някои трасета се въвеждат и по-високи напрежения – 220 kV и 400 kV. Към 1985 година преносната мрежа има дължина над 11 хиляди km (67% на 110 kV, 20% на 220 kV и 13% на 400 kV).[24]
Активното увеличаване на обхвата на елекроразпределителната мрежа завършва в края на 70-те години, когато електрифицирани са 97,9% от селищата, в които живеят 99,9% от населението. Към 1975 година мрежите на средно напрежение са с дължина 57 хиляди km, а на ниско – 63 хиляди km с около 32 хиляди трафопоста.[25]
През 1982 г. в страната има в изправност 234 електроцентрали с общ капацитет 9499 МВт и общо годишно производство 40 135 000 МВтч (152 пъти повече отколкото през 1939 г.[20]). От тези, 140 са ТЕЦ-ове (с общ капацитет 5844 МВт и годишно производство 26 660 000 МВтч), 87 – ВЕЦ-ове (1895 МВт – 3 049 000 МВтч) и един АЕЦ – Козлодуй (1700 МВт – 18 746 000 МВтч). Общото производство се равнява на 4.5 МВтч на глава от населението. От общата произведена електроенергия, 2 711 000 МВтч се изнасят общо през 1982 г. за Турция, Югославия и Гърция.
Преструктуриране от края на XX век
[редактиране | редактиране на кода]След началото на Дълговата криза в средата на 80-те години и последвалия срив на комунистическия режим икономиката на страната и електроенергетиката преминават през дълбоко преструктуриране. До 2005 година потреблението на електроенергия намалява, след което започва отново да нараства, като намалялата енергоемкост на промишлеността се компенсира от нарастващото битово потребление.[26]
През този период продължава развитието на електропреносната мрежа, като се увеличават и дължините, и напреженията на линиите. Към 2005 година дължината на мрежата на високо напрежение е 14 610 km (с 21% повече от 1990 година).[27]
Към 2010 година действат 591 електроцентрали – 1 АЕЦ, 47 ТЕЦ, 211 ВЕЦ, 237 вятърни и 95 фотоволтаични централи – като производството на електроенергия е 46,3 млн. MWh (2,4 пъти повече, отколкото през 1970 година).[15]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Министерство на Енергетиката България. Бюлетин за състоянието и развитието на енергетиката на Република България // Посетен на 4 декември 2020.
- ↑ Набатов 2011, с. 268.
- ↑ Набатов 2011, с. 228.
- ↑ ESO.BG – Електроенергиен Системен Оператор // www.eso.bg. Посетен на 2022-12-30.
- ↑ Home Page // webapps.eso.bg. Посетен на 2022-12-31.
- ↑ Набатов 2011, с. 381 – 390.
- ↑ ESO.BG – Електроенергиен Системен Оператор // www.eso.bg. Посетен на 2022-12-30.
- ↑ https://projects2014-2020.interregeurope.eu/fileadmin/user_upload/tx_tevprojects/library/file_1593070537.pdf
- ↑ АТЕБ – Асоциация на търговците на енергия в БългарияАТЕБ – Асоциация на търговците на електроенергия в България » Пазар // Посетен на 2022-12-31.
- ↑ Набатов 2011, с. 284.
- ↑ Набатов 2011, с. 215.
- ↑ Набатов 2011, с. 217.
- ↑ Набатов 2011, с. 215 – 217.
- ↑ История на град Перник // Посетен на 22 май 2013.
- ↑ а б в г Набатов 2011, с. 11.
- ↑ Набатов 2011, с. 217 – 218.
- ↑ Набатов 2011, с. 218.
- ↑ Набатов 2011, с. 219 – 220.
- ↑ Набатов 2011, с. 220 – 221.
- ↑ а б Information Bulgaria, Bulgarian Academy of Science, Pergamon Press, Oxford, 1985. (p.365 – 6)
- ↑ Набатов 2011, с. 222.
- ↑ Набатов 2011, с. 218 – 219.
- ↑ Набатов 2011, с. 255.
- ↑ Набатов 2011, с. 223 – 225.
- ↑ Набатов 2011, с. 225 – 227.
- ↑ Набатов 2011, с. 268 – 269.
- ↑ Набатов 2011, с. 226.
- Цитирани източници
- Набатов, Никита и др. Електроенергетиката на България. София, Тангра ТанНакРа, 2011. ISBN 978-954-378-081-5.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Карта на електропреносната мрежа на високо напрежение