Гари
- Вижте пояснителната страница за други значения на Гари.
| Гари Гари | |
| — село — | |
 Панорама на Гари | |
  Гари | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Югозападен |
| Община | Дебър |
| Географска област | Мала река |
| Надм. височина | 1485 m |
| Население | 10 души (2002) |
| Пощенски код | 1250 |
| Гари в Общомедия | |
Гари или Гаре (на македонска литературна норма: Гари) е село в Северна Македония, в община Дебър.
География
[редактиране | редактиране на кода]Гари е разположено в областта Мала река в северните склонове на планината Стогово на Гарската река.[1]
История
[редактиране | редактиране на кода]
В османо-турски документи от втората половина на XV век Гари е отбелязано като напуснато от жителите си село.[2]
В XIX век Гари е голямо българско мияшко село в Реканска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Гари (Gari)е посочено като село със 100 домакинства, като жителите му са 278 българи.[3]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Гаре има 1000 жители българи християни.[4]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Гаре е чисто българско село в Реканската каза на Дебърския санджак със 195 къщи.[5]
Цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Гаре има 1560 българи екзархисти и в селото функционира българско училище.[6]
В 1910 година селото пострадва по време на обезоръжителната акция.[7]
Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Гари има 203 български екзархийски къщи.[8]
При избухването на Балканската война в 1912 година 26 души от Гари са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9]
В 1915 година, по време на Първата световна война, селото е анексирано от Царство България. Към 1 март 1916 година Гари е център на Гарската община на българската Дебърска околия.[10]
На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Гари като българско село.[11]
Според преброяването от 2002 година селото има 10 жители.[12]
| Националност | Всичко |
| македонци | 9 |
| албанци | 0 |
| турци | 0 |
| роми | 0 |
| власи | 0 |
| сърби | 0 |
| бошняци | 0 |
| други | 1 |
Личности
[редактиране | редактиране на кода]
В XIX век в Гари, подобно на околните мияшки селища, процъфтява резбарският занаят и се оформя специфичната Дебърска художествена школа. Най-известният гарчанин е Петър Филипов, автор на едни от най-красивите възрожденски резби, като иконостасите в Бигорския и в Рилския манастир. Други известни представители на школата от Гари са зографите Андон Петров, Георги Донев (Андонов) (1862-1933) и Димитър Донев (Андонов) (1856-1934). Тодор Петков (1814-1899) е архитект, автор на забележителното произведение на възрожденската архитектура Робевата къща в Охрид. Синът му Яким Тодоров (1861-?) е сред последните български традиционни резбари. Иван (Йоан) Гарски е революционер, войвода на гарската чета на ВМОРО.[14]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Красимира Колева. Остатъци от падежи в един югозападен български говор (Говорът на село Гари, Дебърско). // Език и литература, 1987, № 3, с. 99-101
- Красимира Колева. Устойчиви архаични морфологични черти в един югозападен български говор (Говорът на село Гари, Дебърско). // II международен конгрес по българистика, Т. 5. Диалектология и ономастика. София, 1987, с. 202-209.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
- ↑ Тодоровски, Глигор. Малореканскиот предел. Општествено-економски и просветни прилики во 80-те години на XIX век до крајот на Првата светска војна, Скопје 1970, с. 16-17
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 174-175.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 263.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 48. (на македонска литературна норма)
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 184-185. (на френски)
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 3.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 837.
- ↑ Докладъ отъ прѣдсѣдателя на дебърската тричленна комисия Ив. К. Божиновъ // 1 мартъ 1916 год. с. III. Посетен на 9 ноември 2024 г.
- ↑ Афанасий Селищев. „Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии“. – София, 1929.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 13 септември 2007
- ↑ Дебарско-реканско архијерејско намесништво // Дебарско-кичевска епархија. Посетен на 4 март 2014 г. Архив на оригинала от 2013-06-20 в Wayback Machine.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 61.
| |||||||||||
