След завръщането си, през 1910 г. Цено Тодоров става преподавател в Художествено-индустриалното училище, а след преименуването му през 1921 г. в Национална художествена академия е неин директор между 1930 и 1932 г. Ученици на Тодоров са някои от най-изтъкнатите български художници: Златьо Бояджиев, Васил Стоилов, Преслав Кършовски, Васил Захариев.
Членува в Дружеството на художниците в България, Съюза на южнославянските художници „Лада“ и член-основател на дружеството „Родно изкуство“.
Участва във всички общи художествени изложби, както и в представянията на българското изобразително изкуство зад граница:
Портрет на литературоведа Боян Пенев от Цено Тодоров, 19191911, Рим – международна изложба по повод 50 години от обединението на Италия,
Цено Тодоров работи най-вече в портретния жанр, но рисува и пейзажи и натюрморти, както и вае скулптури. Характерно за стила му на рисуване са контрастът между светлини и сенки и стремежът към синтез и простота. Кредото на художника е, че „една живопис опростена е винаги живопис дълбока“.
Сред пейзажите му по-известни са „Люксембургската градина“ (1904, ХГ – Враца), „Река Марна при Париж“ (1907, НХГ), цикъла пейзажи от Египет и Палестина от 1908 г., „Пейзаж от Хисаря“ (1938, ХГ – Пловдив), както и един цикъл битова живопис („Жътва“, „Пазар“, „В кръчмата“).