Направо към съдържанието

Симо Соколов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Симо Соколов
български революционер
Снимка на Симо Соколов. Източник: ДА „Архиви“
Роден
1848 г.
Починал
20 април 1918 г. (70 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Народен представител в:
I ОНС   
Семейство
ДецаАлександър Соколов
Симо Соколов в Общомедия
Симо Соколов във Военната академия в Белград, 1879 г. Източник: ДА „Архиви“

Симо Соколов (Войвода Симо, Капитан Симо Грознатовски) е български революционер и офицер от сръбската армия. Участник в Сръбско-турската от 1876 и Руско-турската война от 1877 – 1878 година и предводител на освободителното въстание в Трънско и Кумановско. След Освобождението на България е офицер от българската армия и народен представител в I обикновено народно събрание.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Симо Соколов е роден през 1848 година в село Грознатовци, Османска империя (днес в Западните покрайнини, Сърбия). Внук е на войводата Христо Плаката[1]. Десетгодишен напуска родното си село и заминава за Сърбия. Учи в град Топола, където баща му и чичовците му работят като зидари, а от 1865 в гимназия в Белград.[2] През 1870 – 1871 постъпва в богословско училище. През 1875 година продължава обучението си в Историко-филологическия факултет на Белградската велика школа.[3]

Повлиян от революционните идеи на Любен Каравелов[4], в навечерието на Априлското въстание Соколов влиза във връзка с българските революционни среди в Румъния, както и с революционни дейци в Трънско и Пиротско. Подготвя въстание на българите в тези земи, но не го осъществява, след като сръбското правителство му отказва за момента материална подкрепа.[5] В писмо до съратници в Букурещ пише:

„ Сега, който е българин и българско име носи, днеска требе да помогне с що може, на издайници и изроди не требе да обръщаме глави.[6] “

В навечерието на Сръбско-турската война от 1876 година Симо Соколов преминава бърз курс на обучение в белградското военно училище и е препоръчан за офицерски чин.[7] Става един от главните организатори на българските доброволчески отряди[8]. В Зайчар Соколов е избран за войвода на една от четите, съставена от негови земляци от Трънско. През юни и юли 1876 година той и четниците му се сражават с променлив успех при Раковица, Кадъ Боаз и връх Бабина глава.[9]

След поражението си във войната Сърбия разпуска българските доброволци. През пролетта на 1877 година Соколов организира изпращането им в Плоещ по нареждане на руското командване.[8]

Участие в Руско-турската война (1877 – 1878)

[редактиране | редактиране на кода]
 Вижте също: Трънско въстание

През август 1877 година, след избухването на Руско-турската война, Соколов е изпратен от руснаците в Сърбия, за да убеди княз Милан и правителството на Йован Ристич да обявят война на османците. Тази мисия не дава незабавни резултати. От август до включването на Сърбия във войната в началото на декември Соколов действа като разузнавач, предоставяйки данни на руския генерален щаб за концентрацията и придвижването на османските и сръбските войски по границата в поречието на Тимок.[10]

Паметник в село Трекляно на падналите през Трънското въстание от 1877 – 78 година с войвода Симо Соколов

След освобождаването на Плевен от руските войски, на 2 декември 1877 година (стар стил) Сърбия обявява война на Османската империя. Сръбските войски завземат Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Прокупле, Куршумлия. Соколов взима участие в превземането на Пирот.[11] Веднага след това с дружина доброволци се отправя към Трън и поема командването на разбунтувалото се местно население. В резултат от действията му през втората половина на декември са освободени Трънският и Брезнишкият край. В сражение край Власина въстаниците начело със Соколов и Тако Пеев нанасят поражение на башибозуците, след което въстанието се разпростира към Враня, Босилеград и Радомир.[12] Малко по-късно Трън е временно окупиран от сръбски войски. За бойните си заслуги в Знеполе Соколов е отличен от сръбското командване със златен медал и е произведен в чин поручик[13], но се противопоставя на опитите на сръбското правителство да анексира района.[9]

През януари 1878 година Соколов заедно с Ильо Марков и други войводи участва в боевете за Кюстендил, приключили с прогонване на турските войски от града.[14] Соколов навлиза с четата си в Македония и оглавява въстаналите българи от селата край Крива Паланка и Куманово. За няколко месеца между Санстефанския и Берлинския договор ликвидира турската власт навсякъде, с изключение на двата околийски центъра.[15] Принуден е да се оттегли с четата си в свободна България през юни 1878 година.[9]

След Освобождението

[редактиране | редактиране на кода]

След Освобождението Симо Соколов се установява в София и става офицер от българската армия. След излизането си в запаса е предприемач и адвокат. През 1880 година е избран за народен представител в I обикновено народно събрание.[9] Подпомага Никола Пашич (с когото са другари от ученическите години) и други сръбски емигранти, които намират убежище в Княжество България след неуспеха на Зайчарската буна срещу крал Милан и неговата проавстрийска политика.[16]

По време на Сръбско-българската война от 1885 година Соколов набира доброволци в София, след което е начело на доброволчески отряд.[17]

Семейство

[редактиране | редактиране на кода]

Съпругата на Симо Соколов, Цецилия Халупа, родена на 15 ноември 1865 година в Белград е словенка с католическо вероизповедание. Преди сватбата приема православието и променя името си на София.[18] Двамата имат шест деца: Александър, Надежда, Люба, Вера, Ана и Владимир. Александър Соколов учи минно инженерство в Русия и математика в Софийския университет, загива като четник в Илинденско-Преображенското въстание[19].

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Илиев, Николай. Капитан Симо Соколов, Трънското въстание от 1877 г. София, ИК „Пропелер“, 2000. с. 17.
  2. ↑ Радосављевић, Недељко. Симо Соколов и српска емиграција у Бугарској 1883 – 1886, във: Мешовита грађа (Miscellanea). 2013 (кн. 34). с. 235. Посетен на 17.02.2017. Архив на оригинала от 2018-03-29 в Wayback Machine.
  3. ↑ Илиев 2000, с. 23, 29, 38.
  4. ↑ Радосављевић 2013 (кн. 34), с. 235 – 236.
  5. ↑ Косев, Константин, Стефан Дойнов. Освобождението (1877 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов", 2003. с. 126. Посетен на 15.02.2017.
  6. ↑ Илиев 2000, с. 6.
  7. ↑ Радосављевић 2013 (кн. 34), с. 236.
  8. ↑ а б Венев, Кирил. Поведението на сръбското правителство по време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.). В: „Исторически преглед“. София, 1982 (кн. 5). с. 74.
  9. ↑ а б в г Милоев, Велко. За двама войводи в моя род и от моите краища. Посетен на 14.02.2017.
  10. ↑ Венев 1982 (кн. 5), с. 75.
  11. ↑ Венев 1982 (кн. 5), с. 78.
  12. ↑ Косев 2003, с. 127.
  13. ↑ Стоjанчевић, Владимир. „Коџобаша“ трнске казе Аранђел Станојевић и српско–бугарски спор око Трна и Знепоља 1878 – 1879, във: Историјски часопис 1978 – 1979 (кн. 25 – 26), с. 197. Посетен на 17.02.2017.
  14. ↑ Косев 2003, с. 128 – 129.
  15. ↑ Косев 2003, с. 130.
  16. ↑ Илиев 2000, с. 134.
  17. ↑ Димитров, Илчо. Епоха 1885: Исторически очерк за съединението на Северна и Южна България. Издателство „Тилиа“, 1995 г. стр. 188, 268.
  18. ↑ Илиев 2000, с. 132.
  19. ↑ Илиев 2000, с. 145.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Симо_Соколов&oldid=11768099“.