Тимошка буна
| Тимошка буна | |
 | |
| Информация | |
|---|---|
| Период | 1883 г. |
| Място | Тимошко, Източна Сърбия |
Тимошката или Зайчарската буна (на сръбски: Тимочка буна или Timočka buna) е селски бунт в Тимошко, Източна Сърбия, организиран в 1883 година от Народната радикална партия.
Причини
[редактиране | редактиране на кода]Бунтът е предхождан от продължително противопоставяне между радикалите, борещи се за демократично преустройство на бюрократичната система в Сърбия, и крал Милан Обренович, който се опитва да укрепи властта си.[1][2] Радикалната партия печели категорично изборите за Скупщина на 7 септември 1883 година, с което предизвиква падането на напредняшкото правителство на Милан Пирочанац.[3] Вместо да даде мандат на партията с най-много депутати, на 21 септември кралят назначава чиновническо правителство начело с Никола Христич (вътрешен министър от времето на княз Михаил Обренович). Христич закрива заседанията на Скупщината още преди тя да е започнала работа по същество и разпорежда разоръжаване на селяните в изпълнение на решената от напредняците военна реформа, която предвижда премахване на народното опълчение и увеличаване на постоянната редовна армия.[4]
Ръководството на Радикалната партия схваща тези действия като подготовка за държавен преврат и отмяна на Конституцията от 1869 година, която гарантира, макар и ограничени, права на парламента. След суспендирането на Скупщината то решава да окаже въоръжена съпротива на всеки подобен опит от страна на краля.[5]
Развой
[редактиране | редактиране на кода]Размириците възникват в последните дни на септември, когато властите в Църноречкия окръг се опитват да изземат пушките на селяните. На съпротивата на местните жители властите отговарят с арести. До ескалация се стига на 18 октомври, когато бунтовници щурмуват затвора в град Болевац и освобождават арестуваните. В следващите дни бунтът се разширява към Сокол баня и Зайчар. На 26 октомври е сформиран временен въстанически комитет в Княжевац, който организира по-малки комитети по места на мястото на отстранената законна администрация.[6] Начело на бунта са Маринко Ивкович, Любомир Дидич, Аца Станоевич и други дейци на Радикалната партия.[7] Броят на последователите им достига 15 000 души.[8]
Крал Милан реагира на събитията, като обявява военно положение във въстаналите райони и отменя законите за свобода на печата и събранията.[9] През нощта на 25 срещу 26 октомври са арестувани намиращите се в Белград членове на главния комитет на Радикалната партия (с изключение на Никола Пашич, който часове по-рано се прехвърля на австрийска територия в Земун и от там във Видин).[10] Преди бунтът да достигне Морава, в Тимошко е изпратена малобройна, но снабдена с оръдия и дългобойни пушки редовна войска начело с генерал Тихомил Николич. Благодарение на превъзходството си над по-слабо въоръжените селяни, в рамките на седмица тя усмирява района. При Честобродица, Банска клисура и Вратарница бунтовниците се опитват да окажат отпор, но са пръснати. Водачите им са изловени или бягат през границата в България. На 1 ноември армията възстановява реда и във въстаналия Алексинац.[11][12]
Последици
[редактиране | редактиране на кода]Непосредствено след края на размириците в Зайчар е учреден военен съд, пред който са изправени стотици действителни и предполагаеми участници в бунта. Издадени са 94 смъртни присъди, от които са изпълнени 20. (Част от осъдените са избягали от страната, на други присъдите са заменени с по-леки.) Над 600 души са осъдени на принудителен труд или затвор.[13]
На смърт са осъдени трима от водачите на Радикалната партия – Никола Пашич (който обаче е избягал в България заедно с десетки други радикали), Пера Тодорович и Раша Милошевич (кралят заменя присъдите на последните двама с 10 години затвор).[13]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Djordjević, Dimitrije. The 1883 Peasant Uprising in Serbia. In: Balkan Studies, Vol. 20, No. 2. 1979. с. 237 – 238. Посетен на 30 януари 2018.
- ↑ Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 3. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934. с. 103 – 104. Посетен на 30 януари 2018. Архив на оригинала от 2019-02-18 в Wayback Machine.
- ↑ Jовановић 1934, с. 111 – 112.
- ↑ Jовановић 1934, с. 115, 118 – 119.
- ↑ Djordjević 1979, с. 238 – 239.
- ↑ Djordjević 1979, с. 240 – 242.
- ↑ Jовановић 1934, с. 124 – 125.
- ↑ Djordjević 1979, с. 241.
- ↑ Djordjević 1979, с. 243 – 244.
- ↑ Jовановић 1934, с. 121 – 122.
- ↑ Djordjević 1979, с. 244 – 245.
- ↑ Jовановић 1934, с. 126 – 128.
- ↑ а б Jовановић 1934, с. 129.
